ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 854
София, 21.11.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1550 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. Л. като процесуален представител на В. М. П. от [населено място], обл.В., срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 25.І.2019г. по гр.д. № 1484/2018г.
Ответникът по жалбата „ОББ” АД в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юрисконсулт Г.М. е заел становище, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди /предявена за 25000лв./ – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Жалбата срещу решението в частта по претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 990лв. е недопустима по силата на чл.280 ал.3 т.1 пр.първо ГПК, тъй като цената на иска е под 5000лв. Ето защо в тази част касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване по касационната жалба в допустимата й част, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение САС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на ОС София от 04.ХІІ.2017г. по гр.д. № 131/2017г. в осъдителните му части за 990лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 21.ІІ.2017г., за 2000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от неправомерно наложен на 20.І.2017г. запор върху банковите сметки на ищеца, ведно със законната лихва от посочената дата, присъдени на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, и в частта за присъдените в тежест на „ОББ” АД разноски, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от В. Мл.П. срещу „ОББ” АД искове с правно основание чл.79 ал.1 пр.второ вр. с чл.82 ЗЗД за присъждане на обезщетения за имуществени вреди в размер на 990лв. и на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000лв. и в тежест на ищеца са присъдени 260лв. разноски, направени от ответника за двете инстанции.
Въззивният съд е взел предвид твърденията на ищеца в исковата молба и последващи уточнителни молби, че имал две сметки в ответната банка – влогова по сключен на 29.І.2016г. договор за дългосрочен депозит и разплащателна по договор от 06.Х.2016г., че по първата сметка внесъл 990лв., представляващи негови спестявания, а по втората сметка се превеждала пенсията му за инвалидност в размер на 169лв.; двете сметки били запорирани и без негово знание и съгласие банката в нарушение на договора и закона превела по сметка на ЧСИ 965лв., удържайки и 25лв. такса за обслужване; нарушен бил чл.446 ГПК поради превеждането на цялата пенсия на ищеца в изпълнение на запора, въпреки че пенсията била под минималната работна заплата и следошивателно несеквестируем доход; ответникът следвало да уведоми съдебния изпълнител за произхода на средствата и месечния им размер и на това основание да откаже превод на сумите, поради което не изпълнил задълженията си по договора да му гарантира влога; с неизпълнението на това задължение банката му нанесла вреди, лишавайки го от единствения доход от пенсия и от събраните пари „ за черни дни и за доктори”. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че първоинстанционният е постановил решението си при неправилна правна квалификация, но е разгледал всички твърдяни в исковата молба факти, при което то не е недопустимо.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е титуляр на две банкови сметки при ответника – разплащателна по договор от 06.Х.2016г. и спестовен влог по договор от 29.І.2016г., при откриването на който той внесъл 890лв. През 2009г. срещу ищеца е образувано изпълнително дело при ЧСИ Б., по което е наложен запор върху вземанията му при ответника, който в отговора си по чл.508 ГПК уведомил съдебния изпълнител, че признава за основателно вземането, върху което се налага запорът, и е готов да го плати, че няма претенции от други лица върху вземането и наложени запори по други изпълнителни листове, както и че е превела частично на 24.І.2017г. 965лв. На 09.ІІ.2017г. ЧСИ указал на банката, че запорът не тежи върху дохода – инвалидна пенсия, получаван от ищеца от НОИ; с второ разпореждане ЧСИ указал на банката да провери дали преведената сума има характер на спестявания по смисъла на мотивите по т.13 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК, в отговор на което банката посочила, че сумата е от натрупани собствени средства /депозит/ и вноска по сметка. От представеното по делото платежно нареждане е видно, че сумата е преведена от влоговата сметка на ищеца, а не от разплащателната, по която му се превежда пенсията. Прието е, че по силата на чл.2 ал.3 от Наредба № 3/2009г. /отм. От 08.V.2018г./ за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти чл.2 ал.2 от Наредбата, според който плащане от платежни сметки може да се извършва само по нареждане или предварително съгласие на титуляра, е неприложим при принудително изпълнение по установения ред. В случая банката е извършила плащането при условията на чл.2 ал.3 и не е налице неизпълнение на договорно задължение.
Прието е предвид чл.508 ГПК в приложимата в случая редакция по ДВ бр.59/2007г., че не банката, а съдебният изпълнител е органът, който следва да извърши проверка на секвестируемостта на вземанията. Банката няма и правомощия да преценява дали вземането съществува, дали е погасено по давност и дали изпълнителното производство следва да бъде прекратено поради перемция. Запорът е наложен по сметката на длъжника, по която не постъпват доходите му от пенсия. Но дори да се приеме обратното, приложимата уредба не предвижда банката да уведомява съдебния изпълнител за произхода на постъпващите по сметката средства и да определя размера на секвестируемостта. Такова задължение е въведено впоследствие с чл.446а ГПК /ДВ бр.86/2017г./. С оглед на това с превода на сумата банката не е нарушила и нормативно установено задължение.
При липсата на единия от елементите от състава на чл.79 ал.1 пр.второ ЗЗД е направен извод, че договорната отговорност на ответника не може да бъде ангажирана.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване произнасяне от въззивния съд по три въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият въпрос „при неправилно изпълнение от страна на ответника като трето лице в изпълнителното производство налице ли е договорна или деликтна отговорност” е неотносим към решаващия извод на въззивния съд, че не е налице неправилно изпълнение от страна на ответната банка. Следва да се посочи и че въззивният съд се е произнесъл въз основа на заявените от ищеца обстоятелства и петитум и съобразно с тях е определил и правната квалификация на спорното право.
И вторият поставен от касатора въпрос „следва ли третото задължено лице да вземе предвид обстоятелствата по прекратеното изпълнително производство” не е основание за допускане на касационно обжалване. Съдът не е формирал извод, че изпълнителното производство е прекратено. Изводът е, че не е в правомощията на третото задължено лице да прави преценка за наличие на предпоставките за перемция. Следва да се посочи, че преценката за наличие на предпоставките за перемция се основава на данните по изпълнителното дело във връзка с образуването му и за извършените от взискателя /или от съдебния изпълнител в случаите по чл.18 ЗЧСИ/ действия, а с такива данни разполага съдебният изпълнител – изпълнително дело е образувано от него и той осъществява производството по изпълнението, включително го прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК при непоискване от взискателя извършване на изпълнителни действия в продължение на две години.
Не е основание за допускане на касационно обжалване и третия поставен в изложението въпрос „несеквестируемостта на дохода на длъжника по изпълнителното производство следва ли да се следи от всички участници в изпълнителното производство с оглед защита на чл.446 ГПК”. Въпросът е неотносим към извода на въззивния съд, че изпълнението е насочено и извършено върху влоговата сметка на ищеца, а не върху сметката, по която постъпват пенсионните му вноски, което заключение не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а то не може да бъде взето предвид служебно от касационния съд с оглед диспозитивното начало в гражданския процес. Освен това не е налице твърдяното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване с оглед задължителната практика на ВКС по т.1 и т.13 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК, според която задължение на съдебния изпълнител е да зачете несеквестируемостта, когато бъде уведомен от длъжника и/или от третото задължено лице, че средствата, върху които е наложен запор, представляват възнаграждение за труд, или пенсия, или социални плащания. Запорът върху парично вземане е изпълнително действие, осъществявано от съдебния изпълнител. Това, което третото задължено лице следва да направи при запор, е да уведоми съдебния изпълнител за произхода на вземането на длъжника от него. И дори третото задължено лице да плати неправилно, съдебният изпълнител е този, който следва да върне несеквестируемата част от вземането на длъжника. Длъжникът има право и да обжалва на основание чл.435 ал.2 т.2 ГПК насочването на изпълнението върху несеквестируемо вземане, както и да претендира от съдебния изпълнител обезщетение за всички вреди от такова изпълнение. Даденото от въззивния съд с атакуваното решение разрешение не е в отклонение от, а в съответствие с тази практика.
По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК, чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени 200лв. възнаграждение за осъществената му пред касационната инстанция защита от юрисконсулт.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. М. П. от [населено място], област В., срещу решението на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, № 211 от 25.І.2019г. по гр.д № 1484/2018г. в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, № 211 от 25.І.2019г. по гр.д № 1484/2018г. в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
ОСЪЖДА В. М. П. от [населено място], област В., да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД София 200лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: