2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
София, 18.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3022 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Д. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. И., против въззивното решение № 2070 от 21 март 2019 г., постановено по гр.д. № 10894/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се отменя решение № 376310 от 31 март 2018 г., постановено по гр.д. № 31093/2015 г. по описа на районния съд в гр. Софияв частта, с която уволнението на В. е признато за незаконно и е отменена заповед на управителя на „Арда-тур“ ЕООД, В. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „водач на автобус“ в дружеството, и то е осъдено да му заплати сумата от 344,16 лева за периода 01.-24.04.2015 г. обезщетение за оставането му без работа, сумата от 310 лева неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2015 г., както и сумата над 269,45 лева до 821,45 лева дължими командировъчни за м. 03.2015 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и в частта, с която дружеството е осъдено за разноски, и вместо него предявените от В. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3, чл. 128 и чл. 215 КТ са отхвърлени.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на съда за това, че касаторът не е имал задължение да се яви на работа на 29.03.2015 г. – неприсъствен ден, но е бил длъжен да се яви на работа на следващите два последователни работни дни, защото не е съобразено, че в трудовия договор е уговорено сумирано изчисляване на работното време, и така е било нарушено правилото за непрекъсната междинна почивка не по-малко от 12 часа и непрекъсната седмична почивка не по-малко от 36 часа, както и императивните правила на Регламент (ЕО) № 561/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006 г. и Регламент (ЕО) № 165/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета от 04.02.3014 г. Касаторът сочи, че представеният график за явяване на работа през м. март 2015 г. е оспорен частен документ и няма нито формална, нито материална доказателствена сила, защото не е подписан и възпроизвежда изгодни за издателя му факти, които са в противоречие с останалите доказателства по делото. Изтъкнато е противоречие между заключението на вещото лице и данните от тахошайбите. Решението е и очевидно неправилно, защото от представените по делото доказателства от страна на работодателя се установяват два дена самоотлъчка, а работодателят твърди, че касаторът не се е явил три последователни дни на работа, което е възприето и от съда. Твърди се още, че фактическите констатации и правните изводи на съда са неправилни и необосновани – на касатора не е дадена възможност да даде обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание. Решението в частта, с която е извършено прихващане, е недопустимо, защото такова искане не е заявено от ответното дружество. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че решението е очевидно неправилно, и се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът „Арда-тур“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], не дава отговор на касационната жалба.
Във връзка с извършеното дисциплинарно уволнение поради неявяване на работа в три последователни дни – 29-31.03.2015 г., съдът се основава на установеното по делото: касаторът е заемал при ответното дружество длъжността „водач на автобус“ и от приетия график на дружеството, за съответните дати срещу името на ищеца е записана самоотлъчка; според вещо лице, обезщетението за оставане без работа поради незаконното уволнение за претендирания период е в размер на 344,16 лева, неплатеното трудово възнаграждение за м. март е 827,94 лева, в която сума са включени 432,24 лева с основание командировка, и обезщетение за неползвани четири дни платен отпуск в размер на 81,96 лева. Тъй като от свидетелските показания е ясно, че касаторът е отказал да даде обяснения за неявяването си на работа, е прието, че работодателят е спазил реда по чл. 193 КТ, като за без значение е прието обстоятелството по какъв начин са поискани обясненията, след като на служителя е осигурена възможността за даване на обяснения преди налагането на дисциплинарното наказание. Обжалваната заповед е приета за мотивирана и отговаряща на законовите изисквания на чл. 195 КТ – в нея са посочени нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който то се налага. За безспорно между страните е посочено, че на датите, посочени в заповедта, работникът не се е явил на работа, а спорно е дали е имал задължение да се яви на работа в посочените дни; първият от тях е неприсъствен ден, в който работникът не е имал задължение да се яви на работа, но неявяването на работа в двата останали последователни (присъствени) дни е достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание; в тази връзка са обсъдени свидетелски показания (счетени за логичния, последователни и неопровергани от нито едно друго доказателство по делото), и е прието, че работникът е следвало да се яви на работа, което кореспондира с графика на работодателя за м. 03.2015 г., в който срещу името на касатора е отразена самоотлъчка; това нарушение е счетено за достатъчно тежко, за да се наложи и най-тежкото дисциплинарно наказание. Неоснователността на иска за отмяна на уволнението е довела, предвид акцесорния характер на иска за възстановяване на работа на заеманата преди уволнението длъжност, до неоснователност и на този иск, както и на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
К. съд приема, че касационното обжалване е недопустимо на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК по отношение на частта от решението, с което са разгледани претенциите по чл. 128 КТ и по чл. 215, ал. 1 КТ, предявени съответно за сумите 431 лева и 875 евро, поради което касационната жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане, след като решението по съответните искове е с цена на исковете под 5000 лева. Предвид този извод на касационния съд, не се нуждае от отговор твърдението на касатора за недопустимост на решението на въззивния съд в частта му, с която са отхвърлени искът за заплащане на неплатено трудово възнаграждение и искът за заплащане на дължими суми за командировъчни поради прихващане.
Не се обосновава твърдението за допусната от въззивния съд очевидна неправилност на обжалваното решение. Това свое виждане касаторът подкрепя с доводи за несъответствие на фактическите изводи на въззивния съд и събрания по делото доказателствен материал, и грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда при формиране на вътрешното му убеждение при прилагане на правилата на формалната и правната логика, което по съществото си представлявало отказ от правосъдие. Изложените твърдения по никакъв начин не обосновават поддържаната квалифицирана форма на неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено непосредствено от мотивите на обжалваното решение и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, какъвто настоящия случай очевидно не е.
Поставените от касатора въпроси също не налагат допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита каква е доказателствената сила на частен документ, който не е подписан от неговия издател. По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 102 по гр.д. № 3687/2016 г., ІV г.о., решение № 344 по гр.д. № 862/2011 г., ІV г.о., решение № 800 по гр.д. № 776/2009 г., ІV г.о., решение № 80 по гр.д. № 2560/2017 г., ІV г.о. В сочените решения на ВКС се възпроизвежда установеното в съдебната практика разбиране, че частните свидетелстващи документи самостоятелно не могат да установят факти, изгоди за издателя им, ако противната страна не ги признае; в случай на оспорване на частния документ, страната, която черпи ползи от документа, може да представи доказателства, включително свидетелски показания. Това тълкуване в съдебната практика се възприема напълно и в съдебни актове на настоящия съдебен състав. В случая обаче въпросът самостоятелно не е обуслови изхода на спора. Въпросът е свързан с констатациите на съда във връзка с представения по делото график на шофьорите за процесния месец март, който е счетен за еднопосочен в съдържащите се в него данни с логични, последователни и неопровергани от никое друго доказателство по делото свидетелски показания. Ето защо въззивният съд не е процедирал в нарушение, а в пълно съответствие именно с цитираната от касатора практика на ВКС.
На второ място се пита как би трябвало да се отчита работното време на шофьора на транспортно средство по смисъла на Наредбата за работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт при международни превози. По този въпрос касаторът не сочи съдебна практика, макар да поддържа, че решението е постановено при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На настоящия съдебен състав обаче е известно разрешението, дадено от ВКС в решение № 76 по гр.д. № 5104/2017 г., ІІІ г.о., в което, при отговор на въпроса може ли да се счита за „дежурство“ т. нар. „време на разположение“ относно лицата, които извършват транспортни дейности съгласно Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, и представлява ли то полагане на извънреден трудя, касационният съд дава отговор на въпроса, който се възприема от настоящия съдебен състав. В соченото решение се съобразява, че организацията на работното време и почивките на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, е уредена със специални императивни норми в Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, издадена на основание чл. 154а КТ. При този вид дейности, работодателят може да удължава работното време до 60 часа седмично, но е длъжен да компенсира в рамките на 4 месечен период като не се надвишава средната продължителност на уговореното седмичното работно време (чл. 4 от Наредбата, специален спрямо чл. 136а и чл.142, ал.2 КТ). Съгласно чл. 7, ал. 1, ал. 4, т. 2 от Наредбата, продължителността на работното време включва времето, през което работникът е на работното място, извършва своите функции или дейности и е на разположение на работодателя, времето, през което транспортните работници управляващи превозното средство в екип, прекарват седнали до водача или върху кушетка, докато превозното средство е в движение; в работното време и във времето на разположение, не се включват почивките през време на работа (чл. 7, ал. 4 от Наредбата, както и чл. 151, ал. 2 КТ). Даденото от ВКС разрешение не е относимо непосредствено към мотивите на въззивния съд, в което са възприети като основополагащи изводите на съдебна експертиза и свидетелски показания. Ако въззивникът е имал намерение да опровергае изводите на експертизата, респективно – сведенията на свидетеля, е следвало преди всичко да ги оспори по надлежния съдопроизводствен ред, а във фазата на касационното обжалване – да посочи съответния процесуалноправен въпрос. Липсата на подобен препятства допускането на касационното обжалване. По същата причина не може да се приеме, че последният въпрос – приложимо ли е сумираното отчитане на работното време при условие, че в трудовия договор е записано, че продължителността на работния ден е осем часа и сумирано изчисление на работното време, при условие, че тези категории работници работят, спазвайки изискванията за работното време според Регламент № 561/2006 г., по който се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС, заявена в решение № 53 по гр.д. № 5406/2014 г., ІV г.о., и решение № 103 по гр.д. № 299/2011 г., ІV г.о. В първото от сочените решения на ВКС се приема, че международните превози се извършват при спазване на определени изисквания относно организацията на времето за управление, залегнали в Европейска спогодба за работата на екипажите на превозните средства, извършващи международни автомобилни превози (AETR,) и Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета; техните правила са транспонирани в българското законодателство чрез разпоредбата на чл. 78 от Закона за автомобилните превози. Причината за даденото разрешение е неправилното тълкуване от страна на въззивния съд на въпроса за дължимостта на възнаграждение за труд, положен от работник при международен превоз в разрез с нормативно установените времеви ограничения за почивка, като за извънреден труд. Във второто решение се дава отговор на въпроса в кои случаи се дължи заплащане на извънреден труд, както и възнаграждение за работа през официалните празници, как се изчислява размерът на дължимата сума и как се доказва основанието и размерът на исковете по чл. 262 и 264 КТ. Следователно, и по този последен поставен проблем от касатора съдът не е ангажиран да отговори, доколкото изводите на въззивния съд са базирани на събрани доказателства по делото, която дейност на съда не е станала предмет на изрично питане.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на К. Д. В., с адрес в [населено място], против въззивното решение № 2070 от 21 март 2019 г., постановено по гр.д. № 10894/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се отменя решение № 376310 от 31 март 2018 г., постановено по гр.д. № 31093/2015 г. по описа на районния съд в гр.София в частта, с която „Арда-тур“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.Хасково, е осъдено да заплати на В. сумата от 310 лева неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2015 г., както и сумата над 269,45 лева до 821,45 лева дължими командировъчни за м. 03.2015 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и вместо него предявените от В. искове по чл. 128 и чл. 215 КТ са отхвърлени като погасени чрез прихващане, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото пред ВКС в тази му част.
Определението в тази му част може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок от получаването на препис пред друг тричленен състав на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2070 от 21 март 2019 г., постановено по гр.д. № 10894/2018 г. по описа на Софийския градски съд, в останалата му обжалвана част.
Определението в тази му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: