3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 175
гр. София, 17 март 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3683 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото М. Е. Р. срещу решение № 71/20.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2019 г. на Варненския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 121/22.11.2018 г., поправено с решение № 145/28.12.2018 г. и решение № 32/25.03.2018 г., постановени по гр. дело № 98/2018 г. на Силистренския окръжен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден, на основание чл. 45 от ЗЗД, да заплати на ищеца Ф. И. И., разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 16 000 лв., както и разликата над сумата 928 лв. до сумата 1 856 лв., представляващи обезщетения, съответно – за неимуществени и за имуществени вреди, в резултат на причинена му от касатора-ответник средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на лявата бедрена кост и фрактура на два пръста на лявата ръка, за което последният е осъден с одобрено споразумение по н.о.х.д. № 97/2018 г. на Тутраканския районен съд.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Ф. И. не е подал отговор на жалбата.
При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ? срещу тази част на въззивното решение, с която искът за обезщетението за имуществени вреди е уважен за разликата над сумата 928 лв. до сумата 1 856 лв. Тази част от въззивното решение е постановена по иск, чиято цена е 2 111.40 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора М. Р., като основание за допускане на касационното обжалване се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК и в тази връзка се преповтарят част от оплакванията, направени с касационната жалба, за неправилност на въззивното решение, а именно – че въззивният съд не се съобразил с разпоредбата на чл. 300 от ГПК относно обстоятелствата дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца; съдът не приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат и че пострадалият ищец сам се поставил в положение да бъде увреден, както и че апелативният съд се позовал на т. 7 от тълкувателно решение (ТР) № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, което според жалбоподателя няма отношение към казуса.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Видно от гореизложеното, в изложението към касационната жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с обжалваното въззивно решение и оплакванията му за неправилност на същото (каквито единствено са наведени в изложението към касационната жалба в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което липсата на формулиран правен въпрос, съгласно последната разпоредба е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва дали са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, каквито в случая също не са наведени.
Макар в изложението си да сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, касаторът нито твърди, нито излага каквито и да било доводи и съображения за нищожност на въззивното решение, или за процесуална недопустимост или очевидна неправилност на обжалваната и подлежаща на касационно обжалване част от решението. При извършената и служебна преценка, настоящият съдебен състав не намира да е налице някое от тези основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че сочената в изложението на касатора-ответник разпоредба на чл. 300 от ГПК е приложима в случая единствено относно неговото собствено противоправно и виновно извършено вредоносно деяние, установено със споразумението, одобрено от наказателния съд, както и с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение по настоящото дело. Приложението на тази процесуалноправна разпоредба няма никакво отношение към фактическите и правни изводи на въззивния съд за липсата в случая на противоправно поведение от страна на пострадалия ищец, което да е довело до съпричиняване на вредоносния резултат, като за да достигне до тези изводи апелативният съд е обсъдил и споразумението по наказателното дело. Освен това изводите му са изцяло съобразени със задължителните разяснения по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, дадени в мотивите към т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, а становището на касатора за неотносимост на същото, е напълно неоснователно.
В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Е. Р. срещу решение № 71/20.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2019 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която М. Е. Р. е осъден да заплати на Ф. И. И. разликата над сумата 928 лв. до сумата 1 856 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, на основание чл. 45 от ЗЗД; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 3683/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 71/20.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2019 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която М. Е. Р. е осъден да заплати на Ф. И. И. разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 45 от ЗЗД.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: