2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 822
София, 14.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2170 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. К. Т. – лице с юридическа правоспособност, с адрес в [населено място], обл. В., против решение № 219 от 22 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 2307/2018 г. по описа на окръжния съд в В., в частта му, с която е потвърдено решение № 3559 от 30 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 7340/2017 г. по описа на районния съд в В., за отхвърляне на предявения от Т. срещу районния съд в [населено място], Софийския градски съд и Върховния касационен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за солидарното осъждане на ответниците за сумата над 5000 лева до пълния претендиран размер от 8125,19 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и решаване на гр.д. № 13755/2006 г. по описа на районния съд в [населено място] в разумен срок, както и в частта за отхвърляне на предявените от Т. искове по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу районния съд в [населено място] за сумата от 396,60 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, от които 328,30 лева платени държавни такси и 68,30 лева пътни разноски; срещу Софийския градски съд за сумата от 897,31 лева – обезщетение за имуществени вреди, от които 775,40 лева платени държавни такси и 121,91 лева съдебни разноски; срещу Върховния касационен съд за сумата от 580,90 лева, от които: 486,90 лева платени държавни такси; 32,50 лева държавна такса за повторното касационно разглеждане на делото и 61,50 лева пътни разноски.
В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд не е формирал пълноценни изводи във връзка с определяне на размера на обезщетението за вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в нарушение на принципите за законност, справедливост, обективност, пропорционалност и ефективност. Не били отчетени критериите на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, а именно: поведението на властите, поведението на жалбоподателя, сложността на случая и интересите на жалбоподателя. Омаловажено било и поведението на съдебните власти при разглеждането и решаването на гр.д. № 13755/2006 г. по описа на районния съд в [населено място]. Не били отчетени всички факти и обстоятелства, относими към обективното и справедливо разрешаване на правния спор. Съдът следвало да анализира преследваната от ищеца имуществена и правна цел и да зачете оправданите му правни очаквания за вероятността исковете да бъдат уважени. Поддържа, че изменението на ГПК (ДВ бр. 50 от 03.07.2016 г.) съставлявало несправедливо законодателно третиране на неговия случай, противоречало на принципа за правна сигурност и предвидимост и засягало легитимните му правни очаквания. Сочи се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбите на чл. 4, ал. 1, ал. 117, ал. 1 и чл. 121, ал. 2 КРБ, за проверка на предпоставките, относими към определянето на справедливо по размер обезщетение, не били съобразени изискванията на закона за обективно и всестранно изследване на всички правнорелевантни факти. Необосновани били изводите на съда за общата пренатовареност на съдилищата като фактор, омаловажаващ отговорността им при забавяне при разглеждане на делото. Не било отчетено и обстоятелството, че ищецът не е получил произнасяне по същество при второто касационно производство поради законодателните изменения относно критериите за допустимост до касационно обжалване. Пренебрегнато било значението, което делото срещу националния железопътен превозвач е имало за ищеца, а и за неограничен брой потребители на железопътната услуга, с оглед задълженията на превозвача за осигуряване на качествен и сигурен превоз. Оспорват се и решаващите мотиви на съда за неоснователност на исковете за имуществени вреди. Не било обсъдено твърдението на ищеца, че в резултат на нарушаване на изискването на чл. 7, ал. 1 ЗСВ и чл. 6, § 1 КЗПЧОС той придобил статут на „жертва“ по смисъла на чл. 34 КЗПЧОС. Нарушен бил принципът на справедливостта, закрепен в чл. 4 Д., тъй като въззивното решение не било основано на приложимото право, съгласно което съдът следвало да изясни всички факти и обстоятелства, свързани с присъждането на подходящо обезщетение, като определеният размер от 5000 лева не кореспондирал с практиката на ЕСПЧ по сходни случаи. Не били съобразени задължителните указания на ВКС, съдържащи се в т. 3 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, ТР № 4/2016 г., ОСТК, ТР № 6/2014 г., ОСНК. Поддържа се, че не бил спазен принципът на диспозитивното начало в процеса. В обжалваното решение били изложени обемни фактически изводи, но съдът бил пестелив по отношение на мотивите си, които не били ясни, точни и изчерпателни, за да може да се проследи пътят, по който въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение по конкретния спор, което било равнозначно на пълна липса на мотиви. Сочи се, че в случая неосмислянето на европейските правозащитни стандарти, в които изискването за пропорционалност и справедлив баланс между конкуриращи се интереси и права, като задължително условие за справедливост на съдебния процес, безвъзвратно е компрометирало решаващите изводи на въззивния съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се заявява, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.
Срещу същото въззивно решение са подадени и касационни жалби от тримата ответници – районния съд в [населено място], Софийския градски съд и Върховния касационен съд.
Върховния касационен съд, чрез юрисконсулт З. С., обжалва въззивното решение в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 3559 от 30 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 7340/2017 г. по описа на районния съд в В., и искът за неимуществени вреди е уважен за сумата над 3500 лева до 5000 лева, както и в частта за разноските. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че по делото не е установено наличието на кумулативно необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността на касационния съд за нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Въззивният съд не бил отчел, че продължителността на двете търговски производства пред ВКС била обусловена от обективни фактори, предвид спецификите на касационното производство, което при първата касация е протекло в две фази, а при повторното разглеждане на делото от касационната инстанция – само във фазата по селекция. Липсвала причинно-следствена връзка между поведението на съда и твърдените от ищеца негативни преживявания, резултат от продължителността на съдебното производство пред трите съдебни инстанции. Не била отчетена и натовареността на касационната инстанция, довела до забавяне при разглеждането на делата и при произнасянето по исканията на страните. В нарушение на практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД съдът изброил бланкетно критериите са определяне на обезщетението, без да изложи какво е проявлението на всеки един от тях в правната сфера на ищеца, а определеният размер не съответствал на установените по делото факти, на икономическия стандарт в страната и на съдебната практика по сходни случаи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложено е и становище за очевидна неправилност на обжалвания акт, основано на твърденията на страната за липса на предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на ВКС.
Жалбата на районния съд в [населено място], представляван от специалист „Правно обслужване“ Л. Н., е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за сумата от 3500 лева, както и в частта, с която същото е отменено и ответниците са осъдени солидарно за сумата над 3500 лева до 5000 лева. Заявяват се всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се решаващите изводи на съда за доказаност на твърдените от ищеца вреди, за техния интензитет и за наличие на причинна връзка между тях и продължителността на производството. Решението противоречало на константната практика на ВКС и на ЕСПЧ. Неправилно бил приложен критерият на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, тъй като въззивният съд не бил обсъдил причините за забавяне на производството пред районния съд. Посочването на конкретни причини за забавянето било бланкетно, като не било отчетено поведението на ищеца и същото не е било обсъдено в мотивите на въззивното решение. Възразява се, че изводът за доказаност на настъпилите вреди се основава само на свидетелските показания, тъй като същите установявали единствено разочарованието на ищеца от крайния изход на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С касационната жалба на Софийския градски съд, чрез процесуалния представител С. Р., също се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата от 3500 лева, както и в частта, с която решението на районния съд е било отменено и ответниците са осъдени солидарно за сумата над 3500 лева до 5000 лева. Поддържа се, че са налице основанията по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. При преценката за допустимост на производството съдът неправилно бил приел, че по делото няма спор, че на ищеца не е било изплатено обезщетение, доколкото Софийският градски съд последователно е поддържал в хода на производството, че по делото липсват доказателства за този факт. Допуснати били съществени нарушения на процесуалните правила (чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 154 ГПК), довели до необоснованост на фактическите и правни изводи на окръжния съд. Сочи се, че невинаги неразумната продължителност на производството обуславя настъпването на вреди, като самият ЕСПЧ е приемал, че с оглед критерия „залог на делото за лицето“, не са били предпоставки за присъждане на обезщетение, въпреки че продължителността на производството е надхвърлила разумните срокове. Оспорва се както настъпването на вреди, така и определеният от съда техен размер. Неправилно били кредитирани свидетелските показания, които в действителност опровергавали наличието на причинна връзка между продължителността на производството и негативните изживявания на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение и се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
К. съд приема, че в частта по предявените срещу ответниците искове по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди касационната жалба на М. Т. следва да се остави без разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съгласно която разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Предвид изложеното, при преценката относно наличието на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде разглеждан поставеният от Т. въпрос длъжен ли е съдът при разглеждане на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да извърши преценка за обезщетимост и на имуществени вреди от нарушаването му в рамките на общия лимитиран размер от 10000 лева.
В останалата си част касационната жалба на Т., както и касационните жалби на районния съд в [населено място], на Софийския градски съд и на Върховния касационен съд са процесуално допустими.
Във въззивното решение е прието за установено, че на 16.12.2005 г. ищецът е сезирал районния съд в [населено място] с искова молба, с която е предявил против „БДЖ“ АД (сега „Холдинг БДЖ“ ЕАД) искове за реално изпълнение на договорно задължение и за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение по сключен с ответника договор за превоз на пътници. Производството по образуваното гр.д. № 6365/2005 г. било прекратено и изпратено по подсъдност на районния съд в [населено място]. След окончателното разрешаване на въпроса относно местната подсъдност на спора с определение на ВКС по ч.т.д. № 391/2006 г., делото било образувано под № 13755/2006 г. по описа на районния съд в [населено място], приключило с решение от 10 декември 2007 г., допълнено с решение от 14 август 2009 г., с което исковете на Т. са отхвърлени. С нова молба от 01.10.2009 г. ищецът е поискал допълване на постановеното допълнително решение, което искане е отхвърлено с решение от 17 март 2010 г. На 30.01.2012 г., с решение по в.гр.д. № 1404/2008 г., Софийският градски съд потвърждава основното решение от 10 декември 2007 г. и допълнителните решения от 14 август 2009 г. и от 17 март 2010 г., постановени по гр.д. № 13755/2006 г. по описа на районния съд в [населено място]. С определение № 335 от 8 април 2013 г. по т.д. № 573/2012 г. на ВКС въззивното решение на Софийския градски съд е допуснато до касационно обжалване, като с решение от 7 ноември 2013 г. същото е отменено и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. След връщането му делото е образувано пред Софийския градски съд под № 15391/2013 г. и с решение от 21 август 2014 г. първоинстанционното решение отново е потвърдено. Подадената от Т. касационна жалба срещу въззивното решение е оставена без разглеждане поради промяна на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване с определение по т.д. № 1748/2015 г. на ВКС, потвърдено с определение № 282 от 29 юни 2016 г. по ч.т.д. № 999/2016 г. на ВКС. На 20.10.2016 г. Т. е подал молба за отмяна на определението от 29 юни 2016 г. по ч.т.д. № 999/2016 г. на ВКС и на определението от 19.02.2016 г. по т.д. № 1748/2015 г. на ВКС, оставена без разглеждане с определение от 16 януари 2017 г. по т.д. № 25/2017 г.
Прието е, че общата продължителност на делото от подаването на исковата молба пред районния съд в [населено място] до приключване на производството с влязъл в сила съдебен акт е десет години, шест месеца и тринадесет дни, продължителността на делото от образуването му районния съд в [населено място] до окончателното му приключване е десет години, а от окончателното разрешаване на спора относно подсъдността на делото от ВКС до приключването му – девет години и седем месеца.
На 01.12.2016 г. ищецът е депозирал заявление до Министерство на правосъдието по реда на глава трета „а“ ЗСВ, като по извършената въз основа на него проверка е установено нарушение на правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и на 17.02.2017 г. му е предложено споразумение за изплащане на общо обезщетение в размер на 3800 лева, което Т. е отказал.
Въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания е установено, че ищецът е бил разочарован, че не е получил справедливост, бил стресиран и разгневен, налице било отрицателно отражение и върху здравословното му състояние.
При тези данни, въззивният съд в приел, че изискването на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ е спазено, тъй като е проведена административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. За неоснователни са приети доводите на ответника Софийски градски съд за недопустимост на исковете, основани на разпоредбата на чл. 60л ЗСВ, според която лицата, получили обезщетение по реда на тази глава, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред, доколкото ищецът не е приел предложеното му обезщетение, с което административната процедура по глава трета „а“ ЗСВ е била изчерпана. Прието е, че релевантният период в случая е с продължителност от девет години и седем месеца – от стабилизирането на местната подсъдност на спора до постановяване на окончателния съдебен акт. Отчитайки установените в практиката на ЕСПЧ критерии (сложност на делото, поведението на ищеца и останалите страни и поведението на компетентните органи), окръжният съд в [населено място] е приел, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците, тъй като в случая е допуснато нарушение на правото на ищеца да получи решение на спора в разумен срок; че прекомерната продължителност на производството е резултат на поведението на компетентните съдебни органи, които не са положили необходимите усилия за ускоряването му; че с препращането между съдилищата, забавянето на насрочването и продължителния период до постановяване на съдебните актове ответниците са станали причина за ненужно забавяне на производството; че ответниците следва да отговарят солидарно, защото процесуалните действия на отделните съдебни инстанции не могат да бъдат разглеждани изолирано, тъй като са се осъществявали от един орган на власт (съд), и в съвкупност са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. За ирелевантна е счетена прекалената натовареност на ответниците, доколкото отговорността на държавата е обективна.
Съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди с оглед на конкретните обстоятелства по делото и съдебната практика по сходни случаи е 5000 лева. При определянето на този размер са отчетени обстоятелствата, че делото не е било с голяма фактическа или правна сложност, както и че липсвали данни процесуалното поведение на ищеца да е довело до установената прекомерна продължителност делото, тъй като същият е предприемал само действия по упражняване на предоставени му от закона права. Съобразени са понесените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, възмущение, тревога – отрицателни емоционални преживявания, които са относително интензивни, но не са довели до трайни последици за психическото състояние на ищеца и за настъпването на извънредни промени в начина му на живот. Посочено е, че държавата отговаря само за вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитния орган, като вредите от негативния за ищеца резултат от делото и от настъпилата законодателна промяна, в резултат на която правото му на касационна жалба е било ограничено, са извън обхвата на вредите, подлежащи на репариране по реда на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Неоснователно се твърди от Софийския градски съд, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, а именно липса на данни за проведена процедура по Глава трета „а“ ЗСВ, по която да не е постигнато споразумение. От приетите по делото доказателства се установява, че след проведена процедура по ЗСВ, между министъра на правосъдието и касатора не е сключено споразумение.
Поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
В изложението на М. Т. се поставя въпросът преди да разреши въззивния правен спор, длъжна ли е втората съдебна инстанция да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 КРБ и да приложи с предимство правото на Европейския съюз, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва, по който въпрос се твърди нарушение на практиката на КС, изразена в решение № 3 по к.д. № 12/2011 г. и решение № 29 по к.д. № 28/1998 г. Касаторът не се позовава на конкретна разпоредба, ползваща се с директен ефект, за да може да бъде извършена преценка относно прилагането на принципите на правото на Европейския съюз, поради което питането е хипотетично, и не му се дължи отговор. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите: предвид очертаните предели на върховенството на нормите на Конституцията спрямо останалите норми на обективното право и принципа на непосредственото им действие, установен в чл. 5 КРБ, когато всяко лице, търсещо съдебна защита и съдействие от гражданския съд, сочи, че черпи правата си пряко от Конституцията и се позовава на нея за защитата им пред българския съд, следва ли той да ги зачете при постановяване на съдебния си акт (твърди се нарушение на практиката на КС, изразена в решение № 3 по к.д. № 11/2016 г., решение № 14 по к.д. № 12/2014 г., решение № 22 по к.д. № 24/1996 г., решение № 17 по к.д. № 14/1999 г., решение № 6 по к.д. № 5/2013 г., и на практиката на ВКС според решение № 1389 по гр.д. № 825/2002 г.); неизпълнението на международен правен акт, обвързващ Република България като страна по силата на присъединителния договор – чл. 4 ДФЕС, представлява ли нарушение на принципите за солидарност и справедливост по силата на чл. 4, § 3, ал. 2 Д., за което решаващият национален съд е следвало да следи служебно (твърди се нарушаване практиката на ЕС по A. Francovich v. I. State (C-6/90 и C-9/90); Н. К. срещу БНБ C-571/2016).
Макар отговорът на следващите въпроси на касатора Т. (а именно: длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 КЗПЧОС права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор; обвързан ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи за справедливост и ефективност при определяне на онзи размер на обезщетението за неимуществени вреди, който е най-пълна степен би съответствал на изискването на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и така да осигури ефикасно средство за вътрешноправна защита според изискването на чл. 13 КЗПЧОС и пилотните решения на ЕСПЧ от 10.05.2011 г., Дело Ф. срещу България и Дело Д. и Х. срещу България; при разглеждане на въпроса за обезщетяване на вредите от прекомерно съдопроизводство по чл. 2б ЗОДОВ следва ли решаващият съд да се придържа към принципа за правна сигурност и за предвидимост на правното регулиране в контекста на дължимата закрила на легитимните правни очаквания за обективно и справедливо съдопроизводство в съгласие с решение № 5 по к.д. № 12/2016 г. на КС; при постановяване на съдебния акт за обезщетяване на вредите, причинени на въззивника от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и тяхното присъждане, следва ли съдът да отчете качеството му на „жертва“ на националното правораздаване, като практическа гаранция за присъждане на справедливо обезщетение за вредите от правораздаването в неразумен срок), да е несъмнено положителен, те не водят до допускане на касационното обжалване. И това е така, защото съдът е съблюдавал установените в практиката на ЕСПЧ и на КС принципи, свързани със справедливото обезщетяване на пострадалите от неразумния срок на правораздаването, а несъгласието на касатора с конкретния възприет за адекватен за обезщетяването на понесените вреди размер на обезщетението, за да може да даде резултат в допускане на касационна проверка на въззивното решение, предполага поставянето на друг правен въпрос, съответно – неговата липса препятства осъществяването на тази проверка в същинската фаза на касационното производство.
Въпросът на Софийския градски съд: когато страна в производството по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ се позовава на конкретни критерии, установени в практиката на ЕСПЧ по жалби за нарушаване на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, невземането предвид на тези конкретно сочени критерии съставлява ли съществено процесуално нарушение или е нарушение на материалния закон с оглед значението на решенията на ЕСПЧ за правораздавателната дейност на националните съдилища и принципите на Правото на Съюза – лоялно сътрудничество, процесуална автономия, принципи на равностойност и ефективност, изисква отговор, изваден извън контекста на конкретния спор. Казуалната необвързаност на въпроса го прави негоден да обоснове допускането на касационното обжалване.
Въпросът на ВКС как следва да се тълкува разумният срок, когато делото се разглежда пред касационната инстанция, която съобразно чл. 124 КРБ осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, не обосновава допускане на касационното обжалване. Разумният срок за разглеждане на делото от всяка една инстанция е предмет на конкретна преценка на обстоятелствата в съдопроизводството по отделния спор, включително за касационната инстанция е поставен в зависимост от възможността производството да се развие в повече от една фази, което пък е следствие от изпълняване на процесуалните условия на чл. 280 ГПК. И при този въпрос важи заключението, дадено по предходния, за липсата на казуална обвързаност.
К. съд приема, че не дава основание за допускане на касационен контрол поставеният в жалбата на Върховния касационен съд въпрос относно задължението на въззивния съд, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по основателността на исковете, като формира вътрешното си убеждение за правнорелевантните факти въз основа на всички доказателства по делото и всички доводи и възражения на страните, във връзка с който се поддържа, че е налице противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и решение № 292 по гр.д. № 952/2015 г., III г.о., решение № 331 по гр.д. № 1649/2010 г., IV г.о.; решение № 127 по гр.д. № 1321/2009 г., IV г.о.; решение № 7 по гр.д. № 510/2011 г., II г.о. – всички на ВКС. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително цитираната такава, при действието на ГПК от 2007 г., въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263 ГПК. Съобразявайки тази практика и в съответствие с чл. 269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивните жалби доводи, при съвкупна преценка на относимите към спорното право доказателства; изложил е съображения относно наличието на причинна връзка между твърдените от ищеца вреди и продължителността на производството и е обсъдил всички обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото обезщетение, включително натовареността на всяка от инстанциите. Доколкото не се констатира отклонение от изискванията на националното законодателство и липсват специфични разпоредби на европейското право относно мотивирането на съдебните актове, които да се ползват с непосредствена приложимост, неотносим се явява въпросът на касатора Т. съдържанието на мотивите на решаващия съд следва ли да отговаря на изискванията на правото на Европейския съюз като пряко приложимо и с примат над вътрешното право.
В изложението към жалбата на районния съд в [населено място] са поставени въпросите: длъжен ли е съдът да изложи доводи за приемане наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на производството и претендираните неимуществени вреди и може ли да бъде прието наличие на причинно-следствена връзка, когато събраните свидетелски показания по делото са в насока за претърпени от ищеца емоционални вреди във връзка с резултата от съдебното производство, а не с начина или срока на неговото водене. Противно на твърденията на касатора за липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка, в обжалваното решение съдът се е обосновал кои от понесените вреди намира за причинени пряко от прекомерната продължителност на производството по гр.д. № 13755/2006 г. по описа на районния съд в [населено място], като и изрично е посочено, че искът е неоснователен по отношение на вредите от негативния за ищеца резултат от делото и от настъпилата законодателна промяна, които са извън предметния обхват на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване.
Поставените от четиримата касатори въпроси във връзка с приложението на обществения критерий за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок, също не водят до допускане на касационното обжалване. Не е допуснато отклонение от установената съдебна практика (цитирана от Софийския градски съд: ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № от 4.01.2001 г., ОСГК, решение № 66 по гр.д. № 5813/2014 г., III г.о., решение № 76 по гр.д. № 5721/2015 г., III г.о., решение № 162 по гр.д. № 3190/2017 г., IV г.о., решение № 320 по гр.д. № 2403/2016 г., IV г.о., решение № 11 по гр.д. № 3684/2013 г. – всички на ВКС) и поддържана константно от ВКС в множество други решения, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД, като при формирането на извода за размера на обезщетението съдът изследва и съпоставя относимите в конкретния случай обстоятелства, очертани в ППВС № 4/1968 г., без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, като следва в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази доказателствата, които са относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. В случая съдът е отчел правната и фактическа сложност на производството и неговата значимост за ищеца, процесуалното поведение на страните, интензитета на претърпените вреди. В тази връзка неотносим към изхода на спора е поставеният от районния съд в [населено място] въпрос обвързан ли е съдът при определяне обезщетение „по справедливост“ да се съобрази с направените констатации в констативния протокол на Инспектората към Висшия съдебен съвет, както и с определеното обезщетение от Министерство на правосъдието, доколкото същият не е обусловил решаващите изводи на окръжния съд относно справедливия размер на обезщетението.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от Софийския градски съд въпрос следва ли наличието на предпоставката за допустимост на специалния иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да се установи пълно и главно от ищеца – т.е. следва ли ищецът да установи отрицателния факт, че не му е изплатено предложеното обезщетение с оглед граматическото тълкуване на нормата на чл. 60л ЗСВ, предвиждаща, че лицата, получили обезщетение по реда на глава трета „а“ ЗСВ не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред, като се държи сметка и за систематическото тълкуване на сочената разпоредба с текста на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, който предпоставя допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ не просто от изчерпана административна процедура по реда на глава трета „а“ ЗСВ, а от изчерпана административна процедура, по която няма постигнато споразумение. По приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика, за изменението на която липсват предпоставки. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ е също е ясна и непротиворечива. Същата предвижда, че гражданите и юридическите лица имат право на иск по чл. 2б ЗОДОВ по приключени, какъвто е разглежданият случай, производства само при проведена административна процедура и непостигане на споразумение по реда на глава трета „а“ ЗСВ. В случая въззивният съд е констатирал, че административната процедура е изчерпана, доколкото ищецът не е приел предложеното му споразумение, поради което е приел за неоснователни доводите за недопустимост на производството поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск по чл. 2б ЗОДОВ.
Неоснователни са и доводите на касатора Т. и на ВКС за очевидна неправилност на обжалваното решение. При проверката си касационният съд не констатира наличието на хипотезите, обхванати в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквито в настоящия случай не са видими от мотивите на обжалвания съдебен акт и не могат да бъдат установени без извършване на анализ на материалите по делото, респективно – без да се преценяват процесуалните действия на съда и страните по спора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. К. Т. против решение № 219 от