О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
гр. София, 18.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2064/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1725 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 7529/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д състав. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 23.11.2012 г. по гр. д. № 6666/2010 г. на Софийски районен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумите 10 206.52 лв. и 5 276.48 лв. – неплатено възнаграждение по договор за доставка и монтаж на асансьори от 23.06.2009 г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и сумата 816.52 лв. неустойка за забава за периода 17.03.2009 г. – 11.02.2010 г., на основание чл.2, р.VІІ от договора от 23.06.2009 г. във вр. с чл.92 ЗЗД, и са отхвърлени направените от [фирма] възражения за прихващане със сумите 5 276.48 лв., 4 450.40 лв. и 1 238.65 лв., представляващи съответно разходи за отстраняване на недостатъци на проекта и на извършената работа и неустойка за забава при предаване на сертификат за краен контрол на пет асансьора.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за дължимост на претендираното с иска по чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение са изградени в противоречие с извършеното от първата инстанция с доклада по чл.146 ГПК разпределение на доказателствената тежест и с доказателствата по делото, от които не се установява възложената с договора от 23.06.2009 г. работа да е изпълнена от насрещната страна и да е приета от него в качеството на възложител. Навежда оплаквания, че съдът неправилно е присъдил на ответника неустойка по чл.2, р.VІІ от договора, без да изложи мотиви относно нейната дължимост, и необосновано и незаконосъобразно е отхвърлил противопоставените от негова страна възражения за прихващане, без да обсъди относимите към тях писмени доказателства и заключението на съдебнотехническата експертиза. Позовава се на неправилно кредитиране на показания, депозирани от заинтересован свидетел, и на незадълбочено обсъждане на фактите и доказателствата, свързани с наличието на несъответствия в проекта и недостатъци в изпълнената работа, уведомяването на възложителя и необходимостта от извършване на разходи за отстраняване на недостатъците. Излага и оплаквания за отсъствие на мотиви към решението по отношение на възражението за прихващане с неустойка за забава при предаване на сертификатите за краен контрол на асансьорите. С жалбата са представени писмени доказателства, които не могат да бъдат обсъждани и съобразявани в производството по чл.288 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в определение № 93/20.02.2013 г. по т. д. № 464/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и във влязлото в сила решение от 21.11.2011 г. по гр. д. № 4285/2011 г. на Софийски градски съд по въпросите : 1. Бил ли е съобразен от ищеца проектът на асансьорните уредби с конструктивните чертежи на сградата и цялостния проект на същата; 2. Предупредил ли е своевременно ищецът ответното дружество, че проектът на сградата не съответства на проекта на асансьорните уредби, които страните са се съгласили да бъдат доставени. Значението на посочените въпроси за изхода на делото е обяснено с неправилната преценка от страна на въззивния съд на фактите и доказателствата по делото, а противоречието с практиката в цитираните съдебни актове – с възприемането от въззивния съд на фактическа обстановка по спора, различна от установената във влязлото в сила решение по гр. д. № 4285/2011 г. на Софийски градски съд. Едновременно с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като излага аргументи, че по поставените два въпроса липсват решения по чл.290 ГПК и че въпросите са „с огромно практическо значение” с оглед задълженията на търговците, извършващи доставка и монтаж на асансьори, да положат грижата на добрия търговец при изпълнение на възложената им работа. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът сочи, че правилното разрешаване на поставените въпроси ще доведе до развитие на правото, тъй като „очевидно за СГС законът и разпоредбите на ЗЗД са непълни /не са развити подробно възможните хипотези при прилагането им/ и неясни /най-малкото СГС в конкретния си докладчик не е взел предвид обстоятелството, че ищецът е търговец, който следва да извършва дейността си с грижата на добрия търговец/ и по тази причина се налага да бъде създадена практика на ВКС по прилагането му, която вече като задължителна за съдилищата да доведе до разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона/”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника [фирма] – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, предявен за сумата 15 483 лв., и по възраженията за прихващане. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска за неустойка, предявен за сумата 1 238.65 лв., касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като с оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2 ГПК /приложим в редакцията от ДВ бр.100/21.12.2010 г./.
За да уважи в пълен размер предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 15 483 лв., Софийски градски съд е приел, че в качеството на изпълнител по договор от 23.06.2009 г. за доставка и монтаж на шест асансьора в Хотел „В. и М. /М./” в [населено място] ищецът [фирма] е изпълнил възложената с договора работа, като е доставил и монтирал – чрез възлагане на подизпълнителя [фирма], поръчаните асансьори, от което за ответника – възложител [фирма] е възникнало задължение по чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати непогасения остатък от уговореното в договора възнаграждение, възлизащ на 15 483 лв. При формиране на извода за дължимост на възнаграждението съдът е съобразил обстоятелството, че на 16.03.2009 г. между страните е подписан приемо-предавателен протокол, с който изпълнителят е предал на възложителя сертификати за краен контрол на монтираните асансьори, предвидени в чл.VІ.4 от договора като предпоставка за окончателно изплащане на възнаграждението.
Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника по чл.265 ЗЗД за намаляване на дължимото възнаграждение чрез прихващане със сумите 5 938.88 лв. с ДДС и 4 454.40 лв., представляващи извършени от него разходи за отстраняване на недостатъци поради несъответствие с проекта и неточно изпълнение на част от монтираните асансьори. Съдът е преценил, че ответникът – възложител е бил запознат предварително със зададените технически параметри за изграждане на асансьорите и конкретно – с предвидената височина от 3.80 м. на последната спирка на двата служебни асансьора, която е заложена в подписаното от двете страни приложение № 1 към договора от 23.06.2009 г. и във връзка с която е възникнал спорът за недостатъци. Позовал се е и на представените сертификати от [фирма], удостоверяващи спазването на техническите изисквания за безопасност при изпълнение на асансьорите съобразно предвидената височина. След преценка на писмените и гласни доказателства по делото съдът е направил извод, че не е доказана необходимост от промяна на разстоянието между кота „праг” на последната спирка на асансьора до долния ръб на стоманобетонната плоча, затваряща асансьорната шахта на височина 4 м, както и поставянето на изискване от страна на възложителя към изпълнителя за промяна на договорената височина. Освен това, на базата на доказателствата, съдът е направил и извод, че дори да е възникнала необходимост от коригиране на височината в процеса на монтиране на асансьорите, ответникът е имал възможност да я извърши, без това да налага разрушаване на вече изпълнени от ищеца СМР и извършването на допълнителни разходи за корекцията. В подкрепа на извода за неоснователност на възраженията съдът е посочил и това, че ответникът не е представил архитектурен проект на сградата, от който да е видно каква височина на шахтата е бил предвидена в проекта и да се прецени дали същата отговаря на заложената от страните в договора, респ. дали проектът е бил подходящ за изпълнение на възложената работа и дали изпълнителят е следвало да предупреди възложителя, че проектът не е подходящ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1 ГПК/, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационно обжалване в производството по чл.290 ГПК, и специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, в зависимост от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с два въпроса, които нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с цитираното тълкувателно решение. Произнасянето на съда по въпросите дали проектът на асансьорните уредби е бил съобразен с конструктивните чертежи и с цялостния проект на сградата /1/ и дали ищецът е предупредил своевременно ответното дружество, че проектът на сградата не съответства на проекта на уговорените за доставка асансьорни уредби /2/ не е обусловено от прилагане на правни разпоредби, а от преценка на доказателствата по делото и от възприетата въз основа на тях фактическа обстановка по спора. Според задължителните указания в тълкувателното решение касационно обжалване не може да бъде допуснато по въпроси, относими към извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и към установяването на фактите по делото, тъй като тези въпроси са от значение за правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Поради обусловеността на формулираните въпрос от преценката на фактите и доказателствата по делото не би могло да се приеме, че по отношение на въззивното решение е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Представеното с изложението решение от 21.11.2011 г. по гр. д. № 4285/2011 г. на Софийски градски съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 93/20.02.2013 г. по т. д. № 464/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено по спор между [фирма] и [фирма] за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД, дължимо на [фирма] в качеството му на подизпълнител по сключен с [фирма] договор за монтаж на асансьорите, предмет на договора между страните по настоящото дело. С посоченото решение съдът е разрешил спора за дължимост на възнаграждението съобразно фактите, които е приел за установени на база събраните в хода на делото доказателства. Произнасянето по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е обусловено изцяло от фактическите и доказателствени изводи, до които е достигнал съдът при разглеждане на делото, и по тази причина не доказва противоречива съдебна практика при разрешаване на идентичен правен въпрос, каквато хипотеза урежда чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Аргументите, с които касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не разкриват необходимост от допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че за да е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разрешеният в обжалваното въззивно решение правен въпрос трябва да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото; Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството и обществените условия. В конкретния случай посочените от касатора като значими за изхода на делото въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационното им разглеждане по никакъв начин няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в тълкувателното решение. Аргументът, че „очевидно за СГС законът и разпоредбите на ЗЗД са непълни и неясни”, насочва към оспорване на правилното прилагане на закона от страна на въззивния съд, а под „точно прилагане на закона” като част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК законодателят не е имал предвид правилно прилагане на закона. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е способ за преодоляване на допуснати от въззивния съд нарушения при прилагане на закона, тъй като в производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не проверява дали въззивният съд е приложил правилно закона – тази проверка е предмет на производството по чл.290 ГПК, а неговото развитие предполага допуснато касационно обжалване при наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 7529/2013 г. на Софийски градски съд.
В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за разноски, но не е представил доказателства за извършването им, с оглед на което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, на основание чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.100/2010 г./ и чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу частта от въззивно решение № 1725 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 7529/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д състав, с която е потвърдено решение от 23.11.2012 г. по гр. д. № 6666/2010 г. на Софийски районен съд в частта за осъждане на дружеството да заплати на [фирма] сумата 816.52 лв. – неустойка за забава по договор от 23.06.2009 г. за периода 17.03.2009 г. – 11.02.2010 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1725 от 12.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 7529/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 23.11.2012 г. по гр. д. № 6666/2010 г. на Софийски районен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД в размер на 15 483 лв., както и в частта за отхвърляне на направените от [фирма] възражения за прихващане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :