5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 395
гр. София, 15.11.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4911 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК.
Образувано е по молбата на М. Б. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. К., за отмяна на влязлото в сила решение № 281 от 2 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 405 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2010 г.
В молбата се сочи, че влязлото в сила решение е постановено след като предходно решение на въззивния съд е обезсилено от ВКС като постановено по непредявен иск; решението на ВКС е необжалваемо и е влязло в сила, но изцяло не е съобразено от въззивния съд при повторното гледане на делото, като съдът отново се произнася по непредявен иск и така е налице съществено противоречие между две постановени и влезли в сила решения между същите страни по същото искане и на същото основание; налице са и други две влезли в сила решения на ВКС, на които решението на въззивния съд противоречи – това са решение № 209 по гр.д. № 593/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 52 по гр.д. № 485/2011 г., ІV г.о. – тези решения са постановени по спор, който е между същите страни, за същото искане и на същото основание, като единствената разлика е в периода, посочен в исковата молба и в претендирания размер; въззивният съд проявява забележително упорство в отстояването на своето обявено вече за недопустимо становище, а недопустимостта е най-тежкият процесуален порок, поради което е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, при поставения в чл. 280 ГПК праг за касационно разглеждане и конституционно гарантираното право на защита и на правото на защита пред съд и на инстанционност, законът не може да бъде тълкуван като даващ възможност за драстично несъобразяване с три решения на ВКС и заобикаляне на задължителната му практика.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от С. С., чрез процесуалния си представител адв. Б. В., в отговор по реда на чл. 306, ал. 3 ГПК сочи, че молбата е недопустима и следва да се остави без разглеждане, както и че е неоснователна.
Съдебният състав, като взе предвид стореното искане, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Молбата за отмяна е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК. Изложените от ответника съображения касаят не допустимостта, а основателността на молбата за отмяна.
С атакуваното решение въззивният съд приема, че страните са направили опит да сключат договор за гражданско дружество, но за дружеството няма приходи, а то е спечелило обществената поръчка за автобусни превози, поради което със съответните договорки в наемния договор по предоставяне на автобус от страна на молителя на дружеството, се заобикаля законът – молителят се е опитал да извършва транспортна дейност само за своя изгода, без да има законовото право да извършва автобусните превози; за получените от дружеството билети за продажба на обща стойност 6360 лева сумата не е внесена от молителя в дружеството, поради което тази сума се дължи на основание чл. 34 ЗЗД.
Молбата за отмяна е неоснователна.
Поддържа се наличието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, за прилагането на което е необходимо да е налице субективно и обективно тъждество на делата, по които са постановени противоречиви решения. За да е налице противоречие е необходимо да има пълна обективна и субективна тъждественост между делата, т. е. не само да са между същите страни, но и да имат един и същ предмет – когато решенията са издадени на еднакво основание и по еднакво искане, както се сочи в т. 9 на ППВС № 9/77 г, неизгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. Противоречието следва да е между диспозитивите на двете решения, с които със сила на пресъдено нещо е разрешен по различен начин идентичен от обективна и субективна страна правен спор, а не между съобразителната част (мотивите) на двете решения. Вместо да предвиди обезсилване на второто по време решение заради нарушаване забраната за пререшаване на спора по чл. 299 ГПК, законът предвижда отмяна на онова от тях, което е неправилно (чл. 307, ал. 4 ГПК).
Настоящият случай не покрива поддържаното основание за отмяна.
Атакуваното решение е постановено по въззивен контрол на първоинстанционно решение по искове на събирателно дружество срещу молителя за заплащане на сумата от 7000 лева като стойност на получени, но неотчетени автобусни билети за съответния ден от календарен месец за периода 4 април – 16 декември 2003 г., и мораторна лихва. Първото въззивно решение по предявените искове е било предмет на касационен контрол, като с цитираното от молителя решение № 494 по гр.д. № 673/2010 г., ІV г.о., ВКС приема, че обжалваното решение на въззивния съд е постановено по нередовна искова молба, тъй като не са изложени твърдения за това кога и от кого е сключен съответният договор, какви са поетите по него задължения от страните, дали се претендира неизпълнение на задължения по трудов договор или по граждански договор, и едва след съответните уточнения ще се постави въпросът за съответното доказване по твърденията. Съдът изрично сочи, че до отстраняване на нередовностите на исковата молба не са налице предпоставки за разглеждане на спора по същество.
Съпоставката на двата посочени от молителя съдебни акта води до еднозначния извод, че не се установява основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. На първо място, и двата съдебни акта са постановени в рамките на инстанционното разглеждане на един и същи иск, като по този начин не може да се твърди наличие на две влезли в сила съдебни решения по две съдебни производства, при съблюдаване на изискването за наличие на обективен и субективен идентитет на делата. Освен това не само липсва възможност за съпоставка между диспозитивите на двата съдебни акта, но в този на ВКС правният спор не е разгледан въобще, а е констатирана такава нередовност на исковата молба на дружеството, която прави невъзможно произнасянето по спора. Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че противно на твърденията на молителя, в решението на ВКС не се дават указания на въззивния съд да се произнесе по предявения иск, а да даде възможност на ищеца да уточни твърденията си.
Молителят твърди още, че атакуваното решение на въззивния съд противоречи и на други две решения на ВКС – решение № 209 по гр.д. № 593/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 52 по гр.д. № 485/2011 г., ІV г.о. По първото решение предмет на касационно обжалване е било въззивно решение на окръжния съд в гр. Перник по иск на дружеството срещу молителя за заплащане на 6000 лева като стойност на получени за продажба билети, и по насрещен иск на молителя срещу дружеството за заплащане на 2926 лева дължим наем по договор за наем на автобус, като съдът е отменил решението на въззивния съд и е върнал делото с оглед необходимостта да се извършат нови съдопроизводствени действия. С второто решение на ВКС, при касационното обжалване на второто въззивно решение по същия спор, касационният съд обезсилил първоинстанционното решение, с което молителят е осъден да заплати на дружеството сумата от 6000 лева като стойност на получени за продажба билети за периода 2 февруари – 10 октомври 2004 г. по съображение, че е разгледан непредявен иск, а предявеният такъв е по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за изпълнение на договорно парично задължение за сумата от 6000 лева.
Извън обстоятелството, че с второто решение на ВКС по същия правен спор се приема, че съдът изобщо не се е произнесъл по предявения иск, поради което отново спорът не е разрешен по същество, та да се приеме наличието на две влезли в сила съдебни решения, налице е и друго основание да се приеме, че липсва необходимата за поддържаното основание за отмяна идентичност. Видно е, че предявеният иск касае претенция от дружеството към молителя за друг период, поради което не е налице, а и не би могло да бъде налице, произнасяне по едно и също искане в две влезли в сила съдебни решения.
Приемането в мотивите на посочените съдебни актове на различна правна квалификация на отношенията между страните, респективно различни разрешения по твърденията им за дължимост на съответните суми, не посреща изискването на закона допускането на отмяната по поддържаното от молителя основание да се осъществява само в случай, че съществуват две влезли в сила съдебни решения между същите страни, за същото искане и на същото основание, които си противоречат. Затова е неоснователно и искането на молителя за допускане на отмяната поради проявено от съда упорство за възприемане на определено становище по договорките между страните, тъй като окончателно на този етап е само атакуваното в настоящото производство съдебно решение, доколкото това се установява от материалите по делото. Ако пък се твърди недопустимост на атакуваното решение, то тази теза е следвало да бъде проведена по реда на касационното обжалване на въззивното решение.
Ответникът [фирма] претендира заплащане на разноски за производството по отмяна, които са в размер на 900 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на М. Б. Г. от [населено място], за отмяна на влязлото в сила решение № 281 от 2 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 405 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2010 г.
ОСЪЖДА М. Б. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица]/, да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сумата от 900,00 (деветстотин) лева разноски за производството по отмяна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: