2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 87
гр. София, 22.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря Даниела Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 77 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК.
Образувано е по молбата на С. И. С., с адрес в [населено място], обл. Б., представляван от адв. А. Ш., за отмяна на решение № 3981 от 24 август 2018 г., постановено по в.гр.д. № 598/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 1890 от 4 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 1361/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] в обжалваната му част, с която: молителят е осъден да заплаща на детето си С., родено на 25.09.2012 г., чрез неговата майка и законен представител А. Д. З., с адрес в [населено място], месечна издръжка в размер на 150 лева, считано от датата на предявяването на иска до настъпване на причини за изменение или прекратяване на издръжката, като същата се заплаща до 25-то число на месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска; молителят е осъден да заплати на детето си С. чрез неговата майка и законен представител месечна издръжка в размер на 150 лева за периода 01.09.2017 г.-14.11.2017 г., или в общ размер на 370 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска; и в тежест на молителя са присъдени такси и разноски. В молбата за отмяна се поддържат основанията за това по чл. 303, ал. 1, т. 1, 2 и 5 ГПК.
Ответницата А. Д. З., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. А., в отговор на молбата за отмяна оспорва наличието на всяко едно от основанията за отмяна на влязлото в сила решение, поддържани от молителя.
С влязлото в сила съдебно решение по жалбата на молителя по исковете по чл. 143 и чл. 149 СК се приема, че молителят като баща на ненавършилото пълнолетие дете дължи издръжка. Предвид възрастта на детето от пет години и осем месеца към постановяването на решението, честото му боледуване и нуждата от закупуване на лекарства, нуждата от средства за закупуване на храна, облекло, обувки, подходящи за посещаването на детска градина, бързото израстване на дрехите и обувките, е счетено тези нужди да се удовлетворяват със сумата от 230 лева месечно. Съобразен е доходът на майката от 623 лева месечно, заплащането на наем от 50 лева месечно за жилището, обитавано от нея и детето, липсата на данни за притежавани от нея недвижими имоти или друго имущество, което да е източник на доход, а от друга страна липсата на задължения към други лица, а за бащата според свидетелските показания получавани добри доходи от работа в Англия, без конкретизация, но с демонстрирани финансови възможности, както и липсата на данни за притежавано имущество, и липсата на други лица, към които да има задължение за издръжка, при което е определено бащата да заплаща по 150 лева месечно, а останалите средства да се осигуряват от майката, като се взема предвид и ангажираността й в отглеждането на детето. Подчертано е, че дори бащата да не работи, това не го освобождава от задължението да издържа детето си, дори и това да съставлява затруднение за него. Прието е за установено, че от края на м. август 2017 г. бащата не е изпращал средства за издръжка на детето, като за периода 01.09.2017 г. до завеждането на иска, и предвид съизмеримостта на нуждите на детето в сочения период към настоящите, и при положение, че майката е била безработна и без доходи, то месечната издръжка за същия период също е определена на 150 лева, или за периода общо 370 лева.
Молбата за отмяна на влязлото в сила решение е неоснователна.
Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязлото в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Новооткрито писмено доказателство по смисъла на процесуалния закон е това, което е съществувало преди постановяване на решението, но страната не е могла да го представи въпреки положената от нея дължима грижа за водене на делото. Разглежданият случай не е такъв. Макар в първата инстанция молителят да е бил представляван от особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, във въззивното производство той е бил представляван от договорен представител, който е поискал да бъдат приети като доказателства по делото шест преводни нареждания, едно от които вноска чрез българска банка по разплащателна сметка на ответницата, а останалите пет за парични преводи чрез системата MoneyGram, за различни суми и без основание за осъществяването на преводите. Въззивният съд с определение в публичното съдебно заседание е отказал приемането на преводните нареждания като доказателства по делото поради неотносимостта им към предмета на спора. Липсва извод, в какъвто смисъл са оплакванията на молителя, за неприемане на доказателствата поради настъпила преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК, нито е отречено правото на страната да твърди нови или нововъзникнали обстоятелства и да представя нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 и 2 ГПК. Ето защо сочената от молителя съдебна практика на ВКС, намерила израз в решение № 358 по гр.д. № 1381/2012 г. по описа на IV г.о., и решение № 70 по гр.д. № 5100/2014 г. по описа на III г.о., е неотносима към процесните процесуални действия на въззивния съд, а по съображения за неправилност на извода на съда за значението за спора на представените преводни нареждания, не може да се преодолее изискването на закона представените доказателства да са и новооткрити.
Не се установяват предпоставките на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, поддържани от молителя. Твърди се, че свидетелските показания за липса на плащана издръжка за минало време са неверни, отново предвид представените преводни нареждания. Доколкото сочените преводни нареждания не могат да бъдат обсъждани като източник на относими по спора данни, тъй като не са приобщени към доказателствения материал по делото, а това не може да стане и със средствата на извънинстанционното производство по отмяна, както е обяснено по-горе, и заради липсата на установена по надлежния съдебен ред неистинност на показанията на свидетелите, върху които се основава атакуваното решение, какъвто е смисълът на поддържаното основание за отмяна, искането е неоснователно.
Неоснователно е искането за отмяна и по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Молителят основава претенцията си на липсата на изслушване в рамките на въззивното производство, във времетраенето на което е бил в страната. Според постановките на т. 2 от ППВС № 1/1974 г., неизгубила действието си и при СК от 2009 г., изслушването на родителите е задължително при всеки брачен процес, както и при процеса за изменяване на мерките по чл. 29, ал. 2 СК /отм./. В. съд аргументира това задължение със задачата да се постигне възможно най-правилната защита на интересите на децата с оглед на съгласуването на техния личен интерес с интересите на семейството и обществото, като целта на изслушването е да се чуят съображенията на родителите и на останалите лица за постигане на посочената задача. Нарушаването на задължението за изслушване на родителите в брачния процес и в процеса за определяне на родителските права, местоживеенето на детето и личните отношения между родителя и детето, както и при изменение на обстоятелствата, е последователно възприемано от съдебната практика като съществено нарушаване на съдопроизводството. В редица свои решения, измежду които и цитираните от молителя решение № 40 по гр.д № 522/2011 г., III г.о., решение № 129 по гр.д. № 1119/2012 г., III г.о., решение № 21 по гр.д. № 5451/2013 г., IV г.о., и много други, се приема, че при разрешаване на спорове относно местоживеенето на ненавършили пълнолетие деца, упражняването на родителските права и мерките, при които това става, както и режимът на лични отношения, съдът е длъжен да изслуша родителите, без да има право да преценява дали това е необходимо, или не. К. съд, възприемайки постановките на соченото ППВС, заключава, че целта на това изслушване е съдът да добие непосредствени впечатления, за да прецени личните качества на участниците в спора, мотивацията им да поемат грижите по отглеждането и възпитаването на детето и възможността им да упражняват родителските права в негов интерес, при обстоятелствата, установени по делото. Родителският капацитет, преценяван със средствата на такова изслушване, е без каквото и да е значение за безусловното задължение на родителя да заплаща издръжка на ненавършилото пълнолетие дете, какъвто е предметът на атакуваното влязло в сила решение (с въззивна жалба първоинстанционното решение е обжалвано само в частта по исковете по чл. 143 и чл. 149 СК), поради което в конкретния случай съответното процесуално нарушение на съда не води до извод за такова нарушаване на съответните правила, лишило страната от възможност да участва в делото, както се твърди от молителя.
Неоснователно е и твърдението, че молителят не е бил надлежно представляван по спора, заради неправилно възприетото от съда, че договорният му всъщност представител във въззивния съд е бил особен представител по смисъла на чл. 47, ал. 6 ГПК. Заплащането на възнаграждение като на особен представител не води до заключението, че страната е била ненадлежно представлявана, след като не съществува спор, че процесуалният му представител е допуснат да участва в процеса и да прави процесуални искания.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на С. И. С., с адрес в [населено място], обл. Б., за отмяна на решение № 3981 от 24 август 2018 г., постановено по в.гр.д. № 598/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: