О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
София, 02.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 511 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по жалбата на Л. К. В. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. Ц., против определение № 7014 от 24 април 2012 г., постановено по в.гр.д. № 31 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) за осъждането на К. и Л. К. от [населено място] да заплатят на Л. В. направените разноски във въззивното производство за възнаграждение на един адвокат над 500 лева.
В жалбата се сочи, че въззивниците не са изразили становище срещу размера на искането за присъждане на възнаграждение в посочения от жалбоподателката размер; спорна е законосъобразността и правилността на преценката на съда относно дължимия размер на разноските – заплатеният изцяло размер от уговореното възнаграждение от 1900 лева, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото, се явявал прекомерен и следва да бъде редуциран до сумата от 500 лева; съдът неправилно е преценил правния интерес, тъй като Л. В. е собственик на половината от имота, а не само на ? идеална част от него и, следователно, минималното възнаграждение е два пъти по-високо, а заплатеният хонорар е само в двоен размер на минималния; съдът не е взел предвид, че делото е разглеждано в продължение на три години пред въззивната инстанция и то в резултат от поведението на въззивниците в шест съдебни заседания; съдът не е преценил времевата ангажираност на адвоката, както и че действителният материален интерес не е съпоставим с цената на иска, който се определя по данъчната оценка; съдът може, но не е обвързан със задължението да намали адвокатското възнаграждение; за да не се толерират безсмислени процеси съдът е следвало да вземе предвид § 2 ДР на Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения, според което присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в наредбата.
Ответниците Л. Х. К. и К. М. К. – двамата от [населено място], не представят отговор на жалбата по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че искането по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) е частично основателно; действително заплатеният размер на адвокатското възнаграждение от 1900 лева, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото, е прекомерен, и следва да бъде редуциран до 500 лева; материалният интерес възлиза на 4815,15 лева (цената на предявения иск по смисъла на чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК – отм., е ? от данъчната оценка на имота, която е от 19260,60 лева) или при прилагане на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения заплатеният хонорар е около четири пъти по-висок от дължимото възнаграждение от 428,91 лева; разпоредбата на §2 от ДР на наредбата е в очевидно противоречие със законовата разпоредба, според която съдът е свободен в преценката си доколко да намали подлежащото на присъждане възнаграждение, като единствено е обвързан да не определи възнаграждението в размер, по-малък от установения в чл. 7 от наредбата с оглед предмета на спора и интереса.
Частната жалба е неоснователна.
Според приложимия за въззивното производство процесуален ред на отменения ГПК, съобразно чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат с действителната правна и фактическа стойност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, който размер трябва да е справедлив и обоснован. Следователно, съдът може да присъди по-нисък размер на адвокатско възнаграждение, но в определени рамки.
Размерът на адвокатското възнаграждение се уговаря свободно между страната и адвоката, като те са ограничени единствено от установения в Наредба № 1 на В. адвокатски съвет минимален размер. Страната обаче може да е оценила труда на адвоката си по-високо и да му е изплатила възнаграждение, което не отговаря на действителната фактическа и правна сложност на делото. Съдът не е обвързан от размера на възнаграждението, с който страната, имаща право на разноски, е решила да приеме услугите на процесуалния си представител, а може да признае като разноски само тази част от изплатеното адвокатско възнаграждение, която съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Цената на предявения иск при подобно съобразяване няма значение, но съдът не може да слезе под минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36 от Закона за адвокатурата.
В случая частната жалбоподателка не оспорва свободната преценка на съда доколко да намали подлежащото на присъждане възнаграждение извън необходимия размер по чл. 7 от наредбата, както и приложението на чл. 15, ал. 2 ЗНА, а оспорва преценката на съда относно фактическата и правна сложност на делото. В тази насока се поддържа, че делото е продължило повече от седем години, не е преценена времевата ангажираност на адвоката, както и материалния интерес по делото. Нито едно от посочените обстоятелства не биха могли да се вземат предвид при осъществяването на преценката дали заплатеното възнаграждение по договор за правна защита и съдействие съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Нито продължителността на периода, през който е текъл процеса, нито обстоятелството, че адвокатът е бил ангажиран за съдебните заседания в този период многократно, нито пък материалният интерес, са величини, относими към действителната фактическа и правна сложност на делото. Към тази преценка относими биха били наличието на многобройни доказателства, положена грижа за тяхното събиране и изследване, използването на множество доказателствени средства, извършване на множество необходими действия във връзка с делото, съобразяване и снабдяване с голяма по обем, трудно намирана съдебна практика, използване на специализирана или чуждестранна правна литература и пр. усложнения, които в конкретния случай не се сочат от жалбоподателката. Всъщност основният аргумент на въззивния съд при постановяването на атакуваното определение е друг – по възможността В. адвокатски съвет, без делегирана от закона компетентност, да определя чрез §2 ДР от наредбата размера на адвокатските възнаграждения в случаите на чл. 64 ГПК (отм.), респективно – чл. 78, ал. 5 ГПК, в трикратен размер на възнагражденията, посочени в наредбата, но оплаквания срещу съответния извод на съда не се излагат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7014 от 24 април 2012 г., постановено по в.гр.д. № 31 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: