О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
София, 02.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 3924 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 във вр. с ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частната жалба на Д. И. Д. и С. С. Д., двамата от [населено място], Бургаска област против определение на Софийски апелативен съд № 2018 от 13.08.2013 год., по гр.д.№ 1094/2013 год., с което е оставено без разглеждане искането им, заявено чрез адв. Р.- Б. и основано на чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното от същия съд въззивно решение № 1226 от 20.06.2013 год., по гр.д.№ 1094/2013 год., в частта за деловодните разноски.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на закона – чл.36 ЗА и на съществените съдопроизводствени правила – чл.78, ал.1 и сл. ГПК.
Основано частните жалбоподатели възразяват срещу процесуалната и материална законосъобразност на извода на въззивния съд, че дължимостта на разноските пред съответната инстанция е в зависимост от изхода на делото, като поддържат, че страната „няма как да е знаела или да е предвиждала евентуалния изход на делото, за да се лиши от процесуално представителство”, а на процесуалния представител се дължи възнаграждение за положения труд. Допълнително в тази вр. са развити и доводи, че отказът да се присъдят деловодни разноски в разглежданата хипотеза ограничава правото на жалба, а доколкото инстанционният контрол е законово установен, то при обжалване, не би следвало да се налагат подобни процесуални санкции на жалбоподателя.
Ответната по частната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното, във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е счел, че подадената по реда на чл.248, ал.1 и сл. ГПК молба за изменение на постановеното от въззивния съд решение по в.гр.д.№ 1094/2013 год., в частта за деловодните разноски, е недопустимо, тъй като, с оглед изхода на делото във въззивното производство е налице произнасяне по отговорността за същите в полза на молителите- ищци в първоинстанционното производство.
Изложени са съображения, че в разглежданата хипотеза на потвърден първоинстанционен съдебен акт и оставена без уважение въззивна жалба, подадена от настоящите частни жалбоподатели, последните не разполагат с потестативното право на деловодни разноски, тъй като неоснователно пренесеният във въззивната инстанция правен спор е станал единствено по тяхна инициатива и липсва процесуална възможност за възлагане на деловодните разходи за неблагоприятния изход от същия на противната страната.
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Отговорността за разноски по делото създава облигационно отношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон- чл. 78 ГПК. По своята правна същност тя е отговорност за обезщетяване на понесените от съответната страна материални вреди във вр. с неоснователно предизвикания правен спор, поради което защитата търсена с искането за разноски наподобява по своята правна характеристика защитата търсена с осъдителния иск, допускаща принудителното удовлетворяване на вземането. Следователно произнасяйки се по искането за заплащане на деловодни разноски, всъщност съдът решава спор за материално право, което няма самостоятелен характер и чието съществуване, упражняване и защита са обусловени от съществуването на самото исково производство, както е посочил в съобразителната част на обжалвания съдебен акт и въззивния съд.
Затова съгласно процесуалното правило на чл.78 ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно уважената част от исковата му претенция, а за ответника, по силата на чл.78, ал.3 ГПК възниква правото на деловодни разноски, съразмерно отхвърлената част на иска.
Следователно за всяка от страните в процеса възниква отговорност за заплащане на направените от противната страна деловодни разходи, само и единствено, ако е дала повод за неоснователно предизвикан правен спор.
Поради това и обстоятелството, че именно настоящите молители, в качеството си на въззивници с подадената от тях въззивна жалба са станали единствено причина за образуване на въззивното производство, приключило с потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, правилността на който са оспорвали в отхвърлителната му част, изключва, по арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, да е налице основание да им бъдат присъдени разноски и за въззивната инстанция.
Що се касае до развитите в частната жалба доводи, свързани с правото на жалба на страната, то те са правно несъстоятелни и в пълно несъответствие както с нормите на процесуалния закон, така и с целта на тази установена от законодателя с чл.78 ГПК специална имуществена отговорност.
Не намира опора в закона и изразеното в частната жалба разбиране, че като следва да понесат направените от тях деловодни разноски във въззивното производство, молителите са подложени на санкция заради упражненото си право на въззивна жалба. Освен,че подобна теза сочи на несъответствие с трайно застъпеното в правната доктрина и непротиворечива съдебна практика становище, в частта за отговорността за деловодните разноски, определящо същата като обективна, невиновна отговорност и в този смисъл несвързана с наличието или не на виновно противоправно поведение на някоя от страните в гражданското съдопроизводство, то следва да се има предвид, че след като съдебното производство не е безплатно и съгласно чл.36 ЗА за положения от адвоката труд, като процесуален представител, се дължи съответно възнаграждение, както сочат частните жалбоподатели, то те, като страна в процеса дължи заплащането му, когато, както е в разглеждания случай, изходът на делото в съответната инстанция не е в тяхна полза.
Или, изградена върху идеята за неоснователно предизвикване на делото отговорността за разноските в разглежданата по- горе хипотеза може да бъде понесена от ответника, както всъщност поддържат частните жалбоподатели, вкл. и адвокатското възнаграждение на и последните, само ако въззивната жалба е била изцяло или отчасти уважена, какъвто не е разглежданият случай.
Затова, като е съобразил горното въззивният съд е постановил обжалваното определение при отсъствие на сочените в частната жалба негови пороци.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че на ищците са били присъдени деловодни разноски в първоинстанционното производство, съразмерно на уважената част от исковите им претенции срещу ГФ, като е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение на представлявалите ги при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокати от [фирма], спрямо които,обаче, е налице оттегляне на пълномощията във въззивното производство. Следователно дори и на това основание –отсъствие на заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, като деловоден разход, молбата на настоящите частни жалбоподатели, основана на чл.248, ал.1 ГПК е лишена от правен интерес.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определението на Софийски апелативен съд № 2018 от 13.08.2013 год., по гр.д.№ 1094/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: