О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
София, 21.01.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.12.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 2486 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1, във вр. с ал.1, т.2 ГПК и се развива едностранно.
Образувано е по частната жалба на Л. А. М. Х., гражданин на Кралство Х. против определението на Софийски апелативен съд от 11.06.2014 год., по т.д.№ 466/2010 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател, с вх. № 1831/18.02.2013 год., основана на чл.308 ГПК/ отм./ и подадена до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, за допускане на обезпечение на вземането му за законна лихва в размер на 310 189.70 лв. върху претендираната сума от 264 243 евро с левова равностойност 517 338 лв. по предявен частичен иск срещу [фирма],/ с първоначално наименование „С. – МВ”АД /за периода от предявяването му – 07.01.2008 год. до 14.02.2013 год..
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му и уважаване на заявеното от частния жалбоподател искане.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че в случая не са налице предпоставките на закона за допускане на искането обезпечение – да е налице обезпечителна нужда и предявеният от молителя иск да е вероятно основателен.
Изложени са съображения, че вземането, чието обезпечение се иска е акцесорно и следва съдбата на главното вземане. Следователно, доколкото към момента на разглеждане заявеното по реда на чл.309 ГПК/ отм./ искане, предявената исковата претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД за главния дълг е изцяло отхвърлена, като неоснователна, от въззивния съд, то вероятно неоснователен се явява и обусловеният иск за заплащане на законна лихва върху същата.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране за неоснователност на искането съставът на Софийски апелативен съ е посочил характера на претендираното вземане за лихва, което се съгласно чл.116, ал.3 ГПК/ отм./ е само законна последица от предявяване и евентуално уважаване на главния осъдителен иск и не рефлектира върху цената на последния, а това от своя страна обоснова правен извод и за недоказаност на твърдяната от молителя обезпечителна нужда.
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно процесуалното право на чл.310 ГПК/отм./кумулативните условия, при които съдът може да допусне обезпечаване на предявения иск във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, включват не само неговата допустимост, но вероятната основателност на същия и доказана от молителя, предвид събраните по делото доказателства, обезпечителна нужда.
Последната произтича от целта на обезпечението – да осуети опасността от настъпване промени в спорното право, вкл. и чрез отнемане възможността на ответника да предприеме такива през времетраенето на процеса.
Затова правилно, предвид постановения с решението на Софийски апелативен съд № 1820 от 07.10.2013 год., по т.д.№ 466/2010 год. краен правен резултат по предявения от Л. А. М. Х. главен осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, въззивната инстанция, пред която искането по чл.309 ГПК/ отм./ е надлежно заявено за първи път, е счела, че предпоставките на закона за уважаването му отсъстват, позовавайки се както на отсъствие на вероятна основателност на акцесорния иск за законна лихва за периода, начиная от датата на исковата молба до 14.02.2013 год., така и на липса на установена от молителя обезпечителна нужда.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че за да допусне искането обезпечение, съдът, пред който се развива обезпечителното производство, следва да извърши преценка за евентуалната основателност на иска, като изхожда от представените по делото писмени доказателства.
Несъмнено е, че когато, както е в разглеждания случай, е налице постановен въззивен съдебен акт, то преценката за вероятната основателност на иска, предмет на заявеното във въззивната инстанция искане за обезпечаването му, с оглед събраните по делото доказателства, произтича от изхода на спора. Следователно процесуално законосъобразно по см. на чл.189, ал.2 ГПК/ отм./ съставът на Софийски апелативен съд, позовавайки се на постановения въззивен съдебен акт при преценка наличието на кумулативните изисквания на чл.310 ГПК/ отм./, към които предприетото касационно обжалване е ирелевантно, е счел, че самото неуважаване на главната искова претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД, от която иска за присъждане на законна лихва е обусловен, изключва вероятна основателност и на последния.
Отсъствието на една от кумулативните предпоставки за допускане на касационното обжалване, сама по себе си е достатъчна, за да се приеме неоснователност на заявеното по реда на чл.309 ГПК/ отм./ искане, поради което дори оплакванията на частния жалбоподател за необоснованост на извода на въззивния съд относно приетата липса на обезпечителна нужда, да са евентуално основателни, те не биха могли да доведат до различен от постановения от въззивния съд краен правен резултат.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че правният интерес от допускане на исканото обезпечаване е всякога конкретен, а не хипотетичен и подлежи на изрично установяване от молителя. В този см. той не се изчерпва нито с размера на самата претендирана сума, независимо от неговата значителност, нито с правните действия, които ЧСИ би могъл да извърши при евентуална публична продан на недвижимия имот – четириетажен възстановителен център /хотел/ от 926 кв.м. в м. Банята в землището на [населено място], върху който, като обезпечителна мярка по допуснатото обезпечение на главния иск на настоящия частен жалбоподател, е наложена възбрана.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определението на Софийски апелативен съд от 11. 06.2014 год., по т.д.№ 466/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: