Р Е Ш Е Н И Е
№ 61
София, 03.09.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2905 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.М. като процесуален представител на Д. К. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 16.ХІІ.2013г. по в.гр.д. № 2073/2013г. В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК. Иска се отмяна на решението.
Касационно обжалване на решението е допуснато поради твърдяната вероятност то да е недопустимо.
Ответниците по касационната жалба К. Б. К. и М. К. К., и двамата от [населено място], са заели становище за нейната неоснователност. Претендират разноски.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 16.ХІІ.2013г. ПОС е потвърдил решението на РС Асеновград от 11.ІІ.2013г. по гр.д №1926/2012г. в обжалваната му част, с която Д. К. е осъдена да заплати на К. и М. К. 17000лв. /частично от 34058лв./, получениот нея на 07.V.2008г. без правно основание, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че на 24.ІV.2008г. ищците продали на сина си Кр.К. ? ид.част от имот, подробно индивидуализиран, за 34057.10лв., че на същата дата Кр.К. е получил заем от Банка Д. в размер на 54000лв., която обезпечил с ипотека върху закупения от него имот, че на 08.V.2008г. ответницата закупила от Д.Н. останалата ? ид.част от имота за 35000лв., че на 30.ІV.2008г. по сметката на ищците в Банка Д. постъпили 34058лв. с основание покупка на имот от Кр.К., преведени им от последния, и че на 07.V.2008г. тази сума е била прехвърлена по сметка на ответницата.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск по настоящото дело е с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и той не е недопустим, тъй като не е налице по него сила на пресъдено по гр.д. № 1740/2010г. на А., решението по което е по иск на К. и М. К. срещу Д. К. за присъждане на същата сума, но на основание чл.240 ЗЗД.
По същество е прието за доказано, че ищците са превели на ответницата претендираната сума с установен произход, че върху ответницата лежи тежестта да докаже положителният факт, че е получила сумата на правно основание, че не са ангажирани доказателства за наличие на договорни отношения между страните, че в нотариалните актове не се съдържат споразумения, установяващи възникнало задължение на ищците за заплащане на ответницата на сумата 34058лв., че с оглед на това сумата е дадена/получена без правно основание, налице е неоснователно обогатяване на ответницата, респективно обедняване на ищците.
ВКС на РБ намира, че така постановеното решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за недопустимост на предявените искове, тъй като с влязлото в сила решение по гр.д. № 1740/2010г., по което била формирана сила на пресъдено нещо не само по частичния иск за 15000лв., но и за целия му размер 34058лв., било отречено твърдяното от ищците и по настоящото дело заемно правоотношение, при което било правен абсурд второто /настоящото/ дело да се води на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване заради несключен договор и в равна степен неосъществено основание, като сега предявеното вземане било разликата до пълния предявен размер. С влязлото в сила решение по посоченото дело със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните, основан на твърденията на ищците /такива и по настоящото дело/ за дължимост на процесната сума въз основа на сключен с ответницата договор за заем. С оглед на това е неоснователен заявеният от последната отвод за пресъдено нещо по предявените по настоящото дело евентуални искове /само по които делото е висящо пред настоящата инстанция/, основани на твърдение за получаването от нея на процесната сума без основание /останалите твърдения в исковата молба за предаване на процесната сума на ответницата с оглед бъдещо сключване с ищците на договор за заем са обосновка на главните искове за връщане на сумата на неосъществено основание/ – не е налице едно от обуславящите отвода условия – пълно съвпадане на предметите /предявените спорни права/ на двете дела. Такова съвпадане, а следователно и недопустимост, би имало само в случай, че претенциите и по настоящото дело бяха основани на твърдяния по гр.д. № 1740/2010г. сключен между страните договор за заем. В разглеждания случай не се претендира разликата до пълния размер по първото дело, а същото вземане, но на друго основание, пречка за което в закона не е предвидена.
Неоснователно е и оплакването за недопускане от въззивния съд на доказателства за оборването на удостоверение, издадено от Банка Д. /за постъпването на 30.ІV.2008г. по сметка на ищците на сумата 34058лв. с основание покупка на имот от К. К. и прехвърлянето й на 07.V.2008г. по сметка на ответницата – л.60 от първоинстанционното дело/, чрез установяване кой е наредител сумата да постъпи по сметката на ищците. В съответствие с разпоредбата на чл.266 ал.1 ГПК е приетото от въззивния съд с определението от 19.VІІ.2013г., че това искане, заявено за първи път с въззивната жалба на Д.К., е несвоевременно /доказателства за обратното, т.е. за наличие на условията по чл.266 ал.2 ГПК, тя не е представила/ и поради това то не е уважено. Следва да се отбележи и че посоченото обстоятелство не е било спорно, което следва от депозирания по делото писмен отговор на ответницата и от изричните й изявления в тази насока, направени в с.з. на 15.І.2013г. А с оглед липсата на конкретизация на обстоятелствата, за доказването на които е искано допускането на преписи от всички сигнали, подавани от ищците срещу ответницата до РПУ и РП А., правилно тези доказателства са оценени като неотносими към предмета на спора.
Неоснователно е оплакването, че наличието на писмени доказателства за превеждането на процесната сума от ищците на ответницата не значи, че върху нея лежи тежестта да докаже, че е получила сумата на правно основание. Изводът на въззивния съд в тази връзка е в съответствие с разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания и/или възражения.
Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд не дал отговор защо от отпуснатия на брата на ответницата заем в размер на 54000лв. по сметката й е постъпила само част, а именно 34058лв. Възражение в този смисъл не е въведено по делото в преклузивния срок за това – с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба на Д.К.. С оглед на това и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил длъжен да се произнася по него.
В. решение не е и необосновано. Изводът си за основателност на предявените искове съдът е основал на преценката на всички относими към спора събрани по делото доказателства, включително и на нотариалните актове №*/24.ІV.200*г., обективиращ продажбата от ищците на сина им Кр.К. на ? ид. част от имот за сумата 34057.10лв., и № **/08.V.200*г., обективиращ продажбата от Д.Н. на ответницата на другата ? ид.част от същия имот. Обосновано е приетото, че в тези актове не се съдържат споразумения за възникнало задължение на ищците към ответницата за заплащане на процесната сума. Неоснователно е и оплакването, че необосноваността се дължала на недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, без конкретизирането им, които въззивният съд следвало да допусне с оглед чл.266 ал.3 ГПК, без посочване /и във въззивната жалба/ поради кое допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение доказателствата не са били събрани.
Изложените съображения налагат извод, че атакуваното въззивно решение е правилно и законосъобразно. Ето защо и на основание чл.293 ал.1 ГПК то следва да бъде оставено в сила.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 ГПК на ответниците по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства те да са направили такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд, ГК, № 2074/16.ХІІ.2013г. по гр.д № 2073/2013г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: