О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
гр.София, 09.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 1715/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. Д. Т. срещу определение на Софийски апелативен съд № 1042 от 29.03.2016 г. по ч.гр.д.№ 891/ 2016 г., с което е оставена без разглеждане подадената от нея частна жалба вх.№ 122837/ 13.10.2015 г., уточнена с молба от 26.01.2016 г., срещу разпореждане на Софийски градски съд от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 9913/ 2015 г. Въззивният съд постановил делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по молбата на П. Д. Т. за освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси.
Жалбоподателката поддържа, че определението на въззивния съд е незаконосъобразно, тъй като съдебен акт, обективиращ отказ за освобождаване от държавна такса, прегражда пътя на делото и е обжалваем. Заявява, че с разпореждането си от 29.09.2015 г. първоинстанционният съд изискал от нея внасяне на държавна такса 14 160 лв по подадената искова молба, без да обсъди доводите й, че не дължи такава, съгласно чл.83 ал.1 т.5 ГПК. Същите доводи тя релевирала и пред въззивната инстанция с частна жалба срещу разпореждането на Софийски градски съд, но с обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд отказал да ги обсъди по същество. Според жалбоподателката това съставлява отказ от правосъдие, поради което моли касационният съд да допусне обжалване на въззивното определение (по посочени в самата частна жалба процесуалноправни въпроси) и да го отмени.
Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, но за неоснователна.
Не следва да бъде обсъждано искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване. Предмет на разглеждане е частна жалба срещу постановено за първи път от въззивен съд определение, с което се прегражда пътя за защитата срещу първоинстанционен съдебен акт. Съгласно по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК, това определение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на общо основание, а не само ако са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът разглежда само в производството по чл.274 ал.3 ГПК – когато се обжалват въззивни определения, с които се потвърждават преграждащи определения на окръжните съдилища или се дава разрешение на други производства или се прегражда развитието им. Обжалваното определение не е такова и то подлежи на обжалване без оглед наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК.
Производството по гр.д.№ 9913/ 2015 г. пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на П. Д. Т., в качеството й на назначен от съда управител на наследството, оставено от Д. Д. И.; предявени са осъдителни искове за заплащане на сумите 300 000 лв главница и 54 000 лв лихви за забава. В исковата молба е направено изявление, че на основание чл.83 ал.1 т.5 ГПК молителката следва да бъде освободена от задължението да плати държавна такса. Първоинстанционният съд приел, че по смисъла на цитираната разпоредба освобождаването настъпва по силата на закона, но че не са налице визираните в нея фактически предпоставки, поради което държавна такса се дължи. С разпореждане от 29.09.2015 г. той изискал внасянето на такава от ищцата, а частната жалба срещу това разпореждане е оставена без разглеждане с обжалваното в настоящето производство определение.
Обжалваният акт е законосъобразен.
В процесуалния закон обжалваемостта на определенията на съдилищата не е уредена като обща клауза. Законодателят не изхожда от разбирането, че следва да бъдат контролирани всички постановени от тях актове, а само тези, които преграждат по-нататъшното развитие на делото (чл.274 ал.1 т.1 ГПК) и тези, които законът изрично посочва като обжалваеми (чл.274 ал.1 т.2 ГПК). Самостоятелното обжалване на останалите определения на съда е недопустимо, а подадените частни жалби не подлежат на разглеждане по същество. От изричната уредба следва, че не подлежат на самостоятелно обжалване тези съдебни актове, които не преграждат по-нататъшното развитие на делото, нито са изрично предвидени като обжалваеми. Актът, с който се дават указания за внасяне на държавна такса, не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законът урежда възможност за самостоятелното му обжалване. Преграждащ би бил актът, с който се връща исковата молба поради неизпълнение на указанията за внасяне на таксата, но такъв акт по делото не е постановен.
Отказът на съда да освободи ищеца от задължение за внасяне на такса също е обжалваем, тъй като се явява преграждащ по-нататъшното развитие на делото (Тълкувателно решение № 1/ 17.07.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2001 г., ОСГК ВКС), но обсъждането на доводите на ищцата в тази насока е безпредметно. Такъв отказ първоинстанционният съд не е постановявал, а делото му е върнато от въззивния съд (с обжалваното определение) именно с указания за произнасяне по искане за освобождаване от такса. Ищцата изрично сочи както в частната жалба, подадена до Софийски апелативен съд, така и в подадената до Върховния касационен съд, че обжалва разпореждането на Софийски градски съд от 29.09.2015 г. С това разпореждане съдът не е отказал освобождаване от задължение за плащане на държавна такса, за да е обжалваемо то като преграждащо. С него са дадени указания да бъде внесена такса, което не прегражда по-нататъшното развитие на делото. Ето защо разпореждането не подлежи на обжалване, а подадената срещу него частна жалба е недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Същите изводи са направени в обжалваното определение, поради което няма основание за отмяната му.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение на Софийски апелативен съд № 1042 от 29.03.2016 г. по ч.гр.д.№ 891/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: