Р Е Ш Е Н И Е
№ 314
София, 07.03.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Цв.Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2499 по описа за 2016г. и приема следното:
С определение № 688/29..2016г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на СГС от 01.02.16г. по гр.д. № 8213/2015г. по касационната жалба на М. Г. П. от за преценка на допустимостта на решението, както и по въпроса по приложението на чл.266 ГПК относно удостоверение № 4174/28.04.2015г. в хипотезата по чл.288 ал.1 т.1 ГПК.
Касационната жалба съдържа твърдения за недопустимост, процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. П. от не е заявил становище пред настоящата инстанция.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ взе предвид следното:
С решението си от 01.ІІ.2016г. СГС е отменил решението на СРС от 02.ІV.2015г. по гр.д № 66030/2014г. в отхвърлителната му част за сумата 16600лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Милена Г.П. да заплати на Г. Г.П. посочената сума на основание чл.127 ал.2 ЗЗД, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата до пълния предявен размер на иска 25000лв. С решението на страните са присъдени и разноски съобразно изхода на спора.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че: страните са били в брак от 1993г., прекратен на 21.ІІ.2011г.; с договор от 01.ХІ.2006г. ищецът самостоятелно поел задължение по договор за банков ипотечен кредит за 86000лв. с обвързана продажба № 471/30.Х.2006г., предоставен му от [фирма], за обезпечаване на който страните учредили в полза на банката ипотека върху апартамент № в ,[жк]с нот.акт № */01.ХІ.200*г.; с брачен договор от 08.ХІІ.2010г. двамата са уредили имуществените си отношения с прекратяване на СИО, в т.ч. и относно ап.131 в [жк], който става лична собственост на ответницата, и са постигнали съгласие, че е тяхно общо солидарно задължение погасяването на задълженията по договора за ипотечен кредит № 471/30.Х.2006г.; въз основа на извлечение от банкова сметка и на представеното с въззивната жалба на ищеца и прието от въззивния съд като новосъставено доказателство удостоверение № 4174/28.ІV.2014г., издадено от [фирма], е прието за установено, че ищецът през периода 16.ІІ.2011г. – 06.ІІ.2012г. е заплатил всички останали непогасени вноски по кредита под № 471/30.Х.2006г. с лични средства в размер на 33200лв. по конкретна банкова сметка и че кредитът е изцяло погасен; по безспорен начин е установено по делото, че поетото от ищеца с договора за банков кредит парично задължение е за задоволяване на нужди на семейството, поради което ответницата се явява солидарен длъжник по силата на чл.25 ал.2 СК /отм./; след прекратяването на брака е прекратена и имуществената общност, като изпълнението от единия на общото задължение след това е в режим на разделност; когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитора след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие; всички плащания, направени до прекратяването на брака, не се вземат предвид при определяне на предявеното суброгационно вземане – платените през този период суми са от презумптивно общите средства на семейството и никой от двамата съпрузи не може да търси от другия половината от изплатеното от него по време на брака.
ВКС на РБ намира за неоснователно оплакването за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск, тъй като основанието на исковата претенция за солидарност между страните било сключения от тях брачен договор, а съдът се позовал на закона, за да приеме наличието на солидарност.
В исковата си молба П. твърди, че са бивши съпрузи с ответницата, че по време на брака им на 01.11.2006г. учредили на [фирма] договорна ипотека за придобиване на апартамент № в /след уточнение с молба от 19.ХІІ.2014г./, в който договор ищецът е упоменат като кредитополучател, а ответницата – като солидарен длъжник; със сключения на 08.12.2010г. брачен договор бившите съпрузи се споразумели за правата си върху придобитото по време на брака им имущество, както и че ще погасяват и изплащат договорната ипотека като тяхно общо задължение – солидарни длъжници, че тази уговорка ответницата не е спазила, като ищецът заплатил целият остатък по договорната ипотека в размер на 50000лв. С молба от 11.07.2014г. ищецът уточнил във връзка с дадени му от първоинстанционния съд указания, че преди и след прекратяването на брака самостоятелно е заплатил цялата сума по кредита във връзка с договора за ипотека, който е на стойност 84880лв., като претендира платените от него суми от 05.07.2010г. до крайната дата на договора и платената последна вноска на 06.02.2012г. Във връзка с дадено на ищеца указание от СРС /след изпращането му на делото по подсъдност/ ищецът с молба от 19.12.2014г. е уточнил, че претенцията му се основава на договор за кредит с ипотека върху имота, че по договора за кредит кредитополучател е ищецът, като в него присъства и ответницата в качеството на съдлъжник, че в брачния договор също е записано, че двамата са солидарни длъжници, като закупеният имот е записан на името на ответницата, както и че получената по договора за кредит сума е изразходвана за придобиването на апартамент № в[жк], записан в собственост на ответницата, а заплатен изцяло от ищеца. Преценката на така заявените /по непрецизен начин/ обстоятелства налага извод, че солидарността се твърди да произтича от договора за кредит, сключен с [фирма], по който на ищеца като кредитополучател е предоставен ипотечен кредит и по който ответницата е съдлъжник. Не почива на данните по делото твърдението на касаторката в жалбата й, че основанието на исковата претенция /на солидарността/ е брачният договор. Неправилно при това положение е приетото от въззивния съд, че солидарността между страните в случая произтича от закона. Това, обаче, не се е отразило на допустимостта на постановеното от него решение с оглед еднаквите последици на възникнала по силата на закона или на договор /сключен между кредитор и длъжник/ солидарност.
По въпроса, обусловил също допускането на касационно обжалване, ВКС намира произнасянето от въззивния съд в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана и в сочените от касаторката решения на негови състави, постановени по реда на чл.290 и следв. ГПК – по гр.д. № 1297/2009г. 1 ГО, по гр.д. № 1019/2009г. 2 ГО, по гр.д. № 805/2012г. 4 ГО, по гр.д. № 1332/2010г. 1 ГО, по гр.д. № 367/2009г. 2 ГО и по гр.д. № 899/2011г. 4 ГО. Във всички тях ВКС неизменно приема, че по силата на чл.266 ГПК въззивната инстанция може да събира само доказателства за новооткрити и/или новонастъпили след приключване на производството пред първата инстанция обстоятелства, или доказателства, които поради процесуални нарушения на първата инстанция не са били допуснати. За да се допусне събиране на нови доказателства, страната трябва да установи невъзможността си да ги узнае, да ги посочи и да ги представи своевременно, защото по сега действащия процесуален кодекс тя не може да поправи собствената си небрежност при попълване на делото с доказателства. Не са новосъздадени писмени доказателства тези, които, макар и да носят дата след постановяване на решението, възпроизвеждат съдържанието на други документи, съществуващи преди решаването на делото, за които страната е знаела и с които тя при проявена грижа за добро водене на делото е могла да се снабди своевременно.
Въззивното решение като краен резултат е правилно.
В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е основал изводите си и на представеното от ищеца с въззивната му жалба удостоверение № 4174/28.04.2015г., издадено от [фирма]. Удостоверението не е ново доказателство по смисъла на чл.266 ал.2 ГПК, тъй като е издадено въз основа на съществували към момента на предявяването на иска документи, за които ищецът е знаел, тъй като се отнасят за твърдян от него в исковата му молба факт – че е погасил жилищния кредит, изтеглен от [фирма] по договор № 471/30.Х.2006г. Ищецът не е установил несвоевременното представяне на удостоверението още с исковата молба или в първото по делото съдебно заседание да се дължи на твърдяното от него влошено здравословно състояние при осъщественото му процесуално представителство от адвокат още от момента на предявяването на исковата молба.
Обосновано и законосъобразно, обаче, въззивният съд е приел за частично основателни предявените претенции. Несъмнено установено е по делото, че страните са поели солидарно задължение по сключения с [фирма] /чийто правоприемник, не е спорно, е „Пощенска банка“, а впоследствие [фирма]/ на 30.Х.2006г. ипотечен кредит № 471/30.10.2006г. за 86 000лв. Това следва от данните по неоспорените от ответницата нот.акт № * рег. № ****, д. № 505/01.11.200*г. /вписан с акт № **, том ** в службата по вписванията/, с който ищецът като кредитополучател и ответницата като солидарен длъжник са учредили в полза на кредитора ипотека върху техен недвижим имот за обезпечаване на вземането на последния по договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски и с обвързана продажба № 471/30.Х.2006г., и от сключения на 08.12.2010г. брачен договор, в раздел 4 т.2 на който двамата са се съгласили, че „е тяхно общо задължение като солидарни длъжници погасяването на задължението по договор за ипотечен кредит № 471/30.Х.2006г. към [фирма], за чието обезпечение е учредена договорна ипотека – нот.акт ** том 56/01.11.200*г.“. А от съвпадащите с данните в тези доказателства данни в представените извлечения от „Пощенска банка“ за размера на кредита, за кредитодателя, за периода на отпускането му, от съвпадащите си данни по извлеченията за номера на кредитната сделка, по която са правени плащания от сметката на П., включително относно размерите на преводите, както и от липсата на твърдения на ответницата за наличие на друг кредит, предоставен на ищеца от същата банка, несъмнено се установяват и извършени през процесния период 16.02.2011г. – 06.02.2012г. плащания по кредита до окончателното му погасяване само от ищеца в общ размер 33200лв. Не се спори и че кредитът е послужил за закупуването по време на брака на апартамент № [жк], т.е. за задоволяване на обща нужда на страните /станал лично притежание на касаторката по силата на брачния договор/. И тъй като от брачния договор не се установява друго в отношенията помежду им, следва да се приеме по силата на чл.127 ал.1 ЗЗД, че това, което е платено само от ищеца, трябва да се понесе от двамата по равно. Правилно и в съответствие със закона при тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца половината от посочената платена от него сума.
Несвоевременно – за първи път с касационната жалба – е заявеното от касаторката възражение, че тъй като ипотекираният имот с брачния договор е станал изцяло собственост на ищеца и не задоволявал вече семейни нужди, солидарна отговорност възниквала само за вноските, направени до прекратяването на брака. С оглед на това касационният съд не дължи разглеждане и произнасяне по възражението.
Неоснователно е и оплакването, че въпреки приетото от съда, че след прекратяването на СИО отношенията между съпрузите стават разделни, е налице солидарност и по отношение на направените след прекратяване на брака вноски. Прекратяването на брака, както и на имуществената общност, не обуславят отпадане на солидарната отговорност, поета от съпрузите по време на брака към кредитора по договора за кредит. Прекратяването на брака и на имуществената общност са довели само до промяна на отношенията между страните, но не са се отразили на отношенията им с кредитора.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед този извод и разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК на касаторката не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението на СГС, ГО, 4-А въззивен състав, № 985/01.02.2016г. по гр.д. № 8213/2015г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: