2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
София, 17.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1252 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. В. К. от [населено място], представляван от адв. К. К., против определение № 10 от 9 януари 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4798/2017 г. по описа на ВКС, III г.о., с което е оставена без разглеждане частна жалба на К. срещу определение № 179 от 20 юли 2016 г., постановено по т.д. № 385/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място]. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че с действията си по администрирането на жалбата, ВКС косвено е признал допустимостта на жалбата в противоречие с по-късно постановения от съдебния състав резултат. Посочва се съдебна практика, в която според жалбоподателя са възприети противоположни изводи при сходни случаи.
С обжалваното определение е прието, че предмет на обжалване пред ВКС е определение на апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на К. против определение № 1455 от 26 април 2016 г., постановено по ч.т.д. № 487/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е оставена без разглеждане в производството по чл. 423 ГПК молбата на жалбоподателя за приемане на възражение срещу заповед № 3294 от 18 май 2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, поради депозиране на възражението след изтичане на законоустановения за това срок. За да остави частната жалба срещу определението на въззивния съд без разглеждане, касационният състав е приел, че въз основа на определената с чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК функционална компетентност – след произнасянето на въззивната инстанция, в случая това е апелативният съд, процесуалният ред за контрол е изчерпан и актът на въззивния съд не попада в никоя от хипотезите на чл. 274, ал. 3 ГПК. Освен това е възприето, че определенията по чл. 423 ГПК на окръжните съдилища, с които възражението се приема за разглеждане или молбата се оставя без уважение, не подлежат на последващ инстанционен контрол, т.е. производството по разглеждането им е едноинстанционно, в който смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изложени са съображения, че в производството по чл. 423 ГПК въззивният съд не извършва проверка на правилността на постановения в заповедното производство акт и не упражнява инстанционен контрол по отношение на издадената заповед за изпълнение, а с него се цели отмяна на влязлата в сила заповед.
Частната жалба е неоснователна.
Заповедното производството е уредено в Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. като специално съдебно производство, имащо за цел осигуряването на бърза и ефикасна процедура за изпълнението на безспорни притезания. То е самостоятелно и факултативно, а систематичното му място в част пета на ГПК и функционалната му връзка с изпълнителния процес обуславя неприложимостта на общите правила на ГПК за триинстанционното разглеждане на делата. С оглед посочените характерни черти на заповедното производство, с т. 8 на ТР № 4/2013 г. ОСГТК, ВКС, прие по задължителен за съдилищата начин, че то е двуинстанционно, поради което и въззивните определения, постановени в рамките на това производство, не подлежат на касационно обжалване. ВКС подчертава, че горният извод не се поставя в зависимост от това дали с обжалваното определение се отхвърля или уважава частната жалба (сравнение е направено с обезпечителното производство), или пък значение има дали с определението се прегражда развитието на производството или е сторено произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. Необжалваемостта на посочената категория съдебни актове се извежда и от липсата на изрично законово правило в противен смисъл. Законодателният подход е в случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това да бъде уредено изрично в закона – така както това е сторено например в чл. 396, ал. 2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК за охранителните производства. Аналогична разпоредба за заповедното производство не е предвидена. Предвид тези обвързващи разяснения на ВКС в соченото ТР, следва да се приеме, че изводът на тричленния състав на ВКС за процесуалната недопустимост на частната касационна жалба, е правилен.
Не могат да бъдат споделени и възраженията на жалбоподателя, че щом ВКС е осъществил действия, свързани с администрирането на частната жалба, той косвено е възприел същата за допустима. Администрирането на частната жалба в случая е извършено от въззивния съд с оглед правилото на чл. 285 ГПК. В компетентността на администриращия орган обаче не влиза преценката за допустимостта на жалбата, освен в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което тази преценка се извършва от съответния състав на касационния съд, разглеждащ образуваното по съответната касационна или частна касационна жалба съдебно производство. Предвид изложеното, правилно и в съответствие с процесуалния закон подадената частна касационна жалба е оставена без разглеждане, поради което и постановеното определение следва да се потвърди.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 10 от 9 януари 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4798 по описа за 2017 г. на III г.о., ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: