4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
София, 18.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 1871/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.248 ал.3 изр.2 ГПК.
Образувано по частна жалба на Е. за п. на б. м. „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г. – А., [населено място], срещу определение на Пловдивски апелативен съд № 17/ 09.01.2018 г. по гр.д.№ 121/ 2016 г., с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното от същия съд по същото дело решение № 105/ 06.06.2016 г. в частта за разноските.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд счел, че претенциите му срещу наследниците на Р. И. – Б. М., С.И. и А. И. – са предявени при условията на солидарност. Солидарност бела претендирана само между ответниците Х. А. и Р. И., а след като се установило, че последният е починал, неговите наследници са конституирани като ответници за по 1/3 от дължимите суми разделно. Съответно минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита по претенциите срещу тях са в размер 6 510 лв. Само до този размер следвало да бъдат уважени исканията на ответниците за присъждане на разноски, тъй като уговореното по-голямо възнаграждение от процесуалните им представители е прекомерно с оглед сложността на делото. Излага и доводи, че не е доказано плащане на това възнаграждение, включително пред първата инстанция. По тези съображения счита за неправилно въззивното определение, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските и моли за отмяната му.
Ответницата А. И. оспорва частната жалба. Счита същата за недопустима относно разноските пред първата инстанция, тъй като в тази част въззивното решение е влязло в сила. В допустимата й част намира жалбата за неоснователна, тъй като исковете са предявени за солидарно осъждане на всички ответници, а платеното на процесуалния й представител адвокатско възнаграждение е по-малко от това, платено на адвоката на ищеца. Поддържа, че е представила доказателства за плащането му.
Ответницата Б. М. също оспорва частната жалба. Счита, че при предявени претенции за солидарно осъждане на всички ответници по делото да заплатят на ищеца солидарно 606 253,67 лв и при наличната фактическа и правна сложност на делото уговореното възнаграждение за процесуалния й представител (което е близко до минимума, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения) не е прекомерно. Поддържа, че е представила доказателства за плащането му.
Ответницата С. И. оспорва частната жалба с доводи, че претенциите срещу нея са предявени при условията на солидарност и че с оглед цената на исковете уговореното възнаграждение за процесуалния й представител е далеч под минимума, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не може да бъде намалявано. Поддържа, че е представила доказателства за плащането му.
Частната жалба е допустима, но разгледана по същество – неоснователна.
Е. за п. на б. м. „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г. – А. е подала искова молба против Р. И. и Х. А. за солидарното им осъждане да заплатят 288 000 лв главница и 15 000 лв лихви, по която е образувано гр.д.№ 709/ 2002 г. на Пловдивски окръжен съд. Впоследствие исковете са увеличени до размер 496 400 лв главница и 108 793,67 лв лихви и в този размер са уважени изцяло от съда с решение, влязло в сила от 14.09.2004 г. Това решение е отменено от Върховния касационен съд по молба на С. И. поради това, че Р. И. е починал преди постановяването му и без наследниците му да са били конституирани като страни по делото, с решение от 25.07.2011 г. по гр.д.№ 647/ 2011 г., ІІІ г.о. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд и е образувано под № 2133/ 2011 г. С разпореждане от 05.08.2011 г. съдът е заличил като ответник по делото Р. И., конституирал е като ответници на негово място Б., А. и С. И. и е указал на ищеца да отстрани нередовности на исковата молба. Препис от това разпореждане е връчен на Е. за подпомагане на българския манастир „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г. – А. на 26.09.2011 г. и в изпълнение на дадените указания с молба вх.№ 22179/ 03.10.2011 г. пълномощникът на ищеца е уточнил, че претенциите са в размер 496 460 лв главница и 108 793,67 лв лихви и че моли „… да осъдите ответниците да заплатят солидарно на доверителя ми горепосочените суми …” (л.15 по гр.д.№ 2133/ 2011 г.). Ответниците са оспорили исковете и са претендирали разноски по делото, като доказателства за платеното от тях адвокатско възнаграждение в размер по 14 500 лв А. И. и Б. М. са представили в съдебно заседание от 13.01.2012 г. (л.55). В същото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е оттеглил уточненията, направени с молбата от 03.10.2011 г. и е заявил, че исковете са в размер 288 000 лв главница и 15 000 лева лихви. Окръжният съд е приключил разглеждането на спора на 17.04.2015 г., в последното съдебно заседание представителите на С. И. са представили списък на разноските (5 200 лв адвокатско възнаграждение) и доказателства за извършването им (л.357 – л.379). С решение от 20.07.2015 г. първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от Е. за п. на б. м. „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г. – А. искове против Б. М., А. И. и С. И. за солидарното им осъждане с Х. А. да заплатят сумите 288 000 лв главница и 15 000 лв лихви. В тази му част решението е обжалвано от ищеца, като с решение на Пловдивски апелативен съд по гр.д.№ 121/ 2016 г. от 06.06.2016 г. жалбата е оставена без уважение. Със същото решение Е. за п. на б. м. „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г. – А. е осъдена да заплати на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение 7 500 лв за Б. М., 4 600 лв за А. И. и 4 800 лв за С. И.. Доказателства за извършването на тези разноски са приложени съответно на л.46, л.165 и л.53-57 по гр.д.№ 121/ 2016 г. Така постановеното въззивно решение е влязло в сила от 13.12.2017 г., когато с определение на Върховен касационен съд, ІІІ г.о. по гр.д.№ 1361/ 2017 г. не е допуснато касационното му обжалване.
При тези обстоятелства няма основание въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските. Неоснователно частният жалбоподател поддържа, че плащането на претендираните от ответниците разноски не е доказано. За извършването на плащанията на адвокатските възнаграждения пред инстанциите по същество са съставени необходимите документи (чиято истинност не е оспорена) и са приложени по делото. Уговореното и платено от ответниците адвокатско възнаграждение не е прекомерно с оглед цената на предявените искове и сложността на делото. Срещу всяка от трите ответници първоначално са предявени осъдителни искове с цена 496 460 лв главница и 108 793,67 лв лихви, съгласно приложената на л.15 по гр.д.№ 2133/ 2011 г. молба, преписи от която ответниците са получили преди заседанието от 13.01.2012 г. Не може да бъде споделено виждането на ищеца, че исковете са за по 1/3 от тези суми срещу всеки от ответниците. Със заявеното със същата молба уточнение представителят на Е. за п. на б. м. „Св. Г. З.” и скита „Д. е.” на С. г.а – А. изрично е заявил, че претендира солидарно осъждане на ответниците. Това означава, че правното твърдение на ищеца е за дължимост на цялата сума от всеки длъжник и именно срещу това правно твърдение ответниците са организирали защитата си. Така е постановено и решението по делото, а то е влязло в сила и не може да бъде прието, че срещу ответниците – наследници на Р. И. са предявени искове за разделното им осъждане.
Неоснователно ищецът поддържа, че цената на исковете е 303 000 лв. Това уточнение той е направил едва в съдебно заседание пред първоинстанционния съд от 13.01.2012 г. Преди това обаче ответниците вече са били получили препис от молбата от 03.10.2011 г., в която заявените срещу всяка от тях претенции е в размер 605 253,57 лв (496 460 лв главница и 108 793,67 лв лихви). За защита срещу тези искове те са ангажирали адвокат и са договорили и платили адвокатско възнаграждение, съответно за първата инстанция е меродавен минималният размер на адвокатското възнаграждение за искове с цена 605 253,57 лв и той е 12 555 лв (чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, редакция към 2011 г.). Б. М. и А. И. са сключили договори за правна защита при цена на услугата с около 2 000 лв повече (14 500 лв), което не е прекомерно предвид правната и фактическа сложност на делото. Договореното и платено от С. И. възнаграждение за защита пред първата инстанция е дори под минималния предвиден в Наредбата размер и не може да бъде намалено в никакъв случай.
Пред втората инстанция при цена на исковете 303 000 лв минималното възнаграждение, което процесуалните представители на ответниците биха могли да уговорят, е 9 620 лв (чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, редакция към 2016 г.). Платеното от всяка от ответниците възнаграждение на процесуалните им представители за тази инстанция е по-малко от 9 620 лв и не може да бъде намалено.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира частната жалба за неоснователна и
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение на Пловдивски апелативен съд № 17/ 09.01.2018 г. по гр.д.№ 121/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: