О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
гр. София,12.02.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№114 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Нетфинити” ЕАД против определение №378 от 16.11.2018 г. по т.д.№1882/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, с което е прекратено производството по делото.
В жалбата се поддържа, че определението е неправилно. Посочва се, че делото е образувано пред ВКС по подадена по реда на чл.47 от ЗМТА искова молба срещу арбитражно решение, което макар и неистинско, поражда правни последици, като материалният интерес по иска, изисква заплащане на държавна такса в размер от 80 000 лв., който размер е непосилен за дружеството, а и с оглед обстоятелството, че кредиторът е фиктивен, дружеството ще е в невъзможност да събере направените от него разноски след приключване на делото. С оглед изложеното и предвид разпоредбата на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС и практиката на Европейския съд по правата на човека по приложението й, а и практиката на ВКС, обективирана в определение №433 от 15.12.2014 г. по гр.д.№1597/2014 г. на ВКС, ГК, се иска отмяна на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че в предоставения срок, ищецът по иска по чл.47 от ЗМТА, не е изпълнил указанията за внасяне на дължимата по делото държавна такса в размер на 80 000 лв., дадени предвид обстоятелството, че не са налице предпоставките за освобождаване на ищеца от предварително внасяне на държавна такса, както по реда на ГПК, така и по съображения, черпени от практиката на СЕС, поради липсата на данни, че едноличният собственик на капитала на ищеца, който е чуждестранно дружество, не може да поеме заплащането на разходите по водене на процеса.
Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна.
Трайно установената практика на ВКС е, че гарантираното в разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел – правната уредба на основанията за освобождаване от държавна такса и на субектите, които имат право да се ползват от тях, е законодателен приоритет на всяка държава. Правото на юридическите лица на освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на: чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, на чл.84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 от ТЗ/, то държавна такса се дължи предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 от ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК, съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страна от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Нормата на чл.83, ал.2 от ГПК има социални функции и цели да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани, като извън буквалното й съдържание, липсва и логично съображение за прилагането й спрямо търговци, които по занятие осъществяват дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание държавата да поеме разходи по делата, които осигуряват реализация на тази търговска печалба. Невъзможността на търговеца да поема разходите по осъществяване на търговската си дейност, обуславя различен правен интерес и ред за защита – подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност.
От друга страна, наред с посочената практика, съществува и такава, обективирана в определение №433 от 15.12.2014 г. по гр.д.№1597/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, според която по изключение съдът може да събере дължимата държавна такса едва с крайния си акт по делото – съобразно изхода на спора, а не преди разглеждането му и то по отношение на юридическо лице – търговец, но само, ако с оглед спазване изискванията на чл.6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес, тази такса се явява прекомерна финансова тежест /с оглед размер на таксата и способност на дружеството да я заплати/, с която се ограничава достъпа на страната – юридическо лице до съд, и което ограничение няма как да бъде оправдано с легитимни цели.
В случая, освен че ищецът е търговско дружество, не са представени каквито и да е било доказателства, както за финансовото му състояние към момента на подаване на исковата молба по чл.47 от ЗМТА – 16.06.2017 г., така и за това състояние към настоящия момент, поради което не може да се счете и че изискването за заплащане на дължимата държавна такса, с оглед нейния размер, възпрепятства предявяването на исковата претенция, респективно реалния достъп до правосъдие и справедлив процес.
Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №378 от 16.11.2018 г. по т.д.№1882/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.