– 6 –
РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. София 10.09.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 15.05.2019 (петнадесети май две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2183 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4122/21.03.2018 година, подадена от Т. Н. Н., срещу решение № ІV-3/05.02.2018 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, четвърти въззивен състав, постановено по гр. д. № 1854/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е отменил първоинстанционното решение № 145/05.10.2017 година на Районен съд Поморие, постановено по гр. д. № 388/17 година и вместо това е постановил ново такова, с което е отхвърлил предявения от Т. Н. Н. срещу Р. Г. М. иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 6783.00 лева, представляваща сбор от пет парични банкови кредита, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.03.2017 година до окончателното плащане.
В подадената от Т. Н. Н. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу Р. Г. М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде уважен.
Ответницата по касационната жалба Р. Г. М. ни е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Т. Н. Н. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.02.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4122/21.03.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 184/06.03.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това кои факти подлежат на доказване при предявяване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен иск с това правно основание. По така поставените въпроси съдът намира, че в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е извършено без правно основание. Задължението да докаже, че е налице правно основание за даването или плащането е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен. В случаите по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД не намира приложение, тъй като урежда съвсем различен случай. Тя е свързана с предвидената в чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД нищожност на сделките, при която обаче като основание се разбира типичната и непосредствена цел, с оглед на която се сключва конкретния вид сделка. Под основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД обаче се разбира наличието на съществуващо между страните правоотношение, даващо възможност на една от страните да иска предаването на дадена вещ или плащането на определена парична сума, както и да задържи полученото. Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД може да бъде разглеждан и като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД или по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД в зависимост от направените от ответника възражения. Възможно е ответникът да направи възражение, че получената вещ или платената сума са предадени с оглед на бъдещо основание или въз основа на съществуващо между страните основание. При първото възражение е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като при нея ищецът отново следва да докаже предаването на вещта, респективно плащането на сумата, а ответникът следва да докаже това, че основанието, въз основа на което е било извършено предаването се е осъществило или че още не са настъпили уговорените между страните предпоставки за това осъществяване, като той има възможността да задържи полученото до крайния срок за осъществяване на предпоставките. При второто възражение за наличие на съществуващо между страните основание, даващо възможност на ответника да задържи полученото, в тежест на ответника е да докаже съществуването на това основание, а ищецът освен предаването на вещта или плащането на сумата следва да докаже и евентуалните си насрещни възражения за обстоятелствата, водещи до отпадане на основанието-нищожност, унищожаемост, разваляне. Възможно е ищецът, предвиждайки възраженията, които могат да му бъдат направени от страна на ответника, да посочи в исковата си молба, че вещта е предадена или сумата е платена въз основа на неосъществено или отпаднало основание. В този случай отново важат горепосочените правила за доказване по чл. 55, ал. 1, пр. 2 и по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В първия от случаите ищецът е длъжен да докаже предаването на вещта или плащането на сумата, докато ответникът трябва да докаже осъществяването на основанието или това, че още не са се осъществили уговорените между страните факти, водещи до възникване на основанието, като той има право да задържи полученото до крайния срок за осъществяване на основанието, а във втория ищецът, освен предаването на вещта или плащането на сумата, ще следва да докаже и фактите, водещи до отпадането на съществуващото основание с обратна сила.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Бургас е правилно като краен резултат, но по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че първоинстанционния съд неправилно не бил съобразил обстоятелството, че търсените от Н. суми са били преведени чрез пет банкови превода, извършени в периода септември 2015 година-март 2016 година. По смисъла на § 1, т. 21 от ДРЗПУПС, който уреждал видовете платежни услуги и изискванията при тяхното извършване, страните по делото се явявали ползватели на платежни услуги. Заплащането на суми по банков път се доказвало чрез представянето на съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. С исковата молба било представено извлечение от сметка № 1248611, в която били посочени съответните банкови разплащания. Не били ангажирани други доказателства по делото за извършеното плащане, както и за конкретната използвана платежна услуга. Доколкото в исковата молба се твърдяло, че банковите преводи са извършени поради грешка по банковата сметка на М., въззивният съд приемал, че не се касае за неразрешена платежна операция по смисъла на чл. 51 и следващите от ЗПУПС. Грешката представлявала несъзнавано несъответствие между представата на лицето и действителността, под влияние, на която било извършено определено правно действие, по аналогия с чл. 28 от ЗЗД. В настоящия случай грешката при извършване на банков превод можела да се отнася до грешка в личността на получателя на паричния превод или грешка в пресмятането. Съгласно чл. 68 и следващите от ЗПУПС при неизпълнение или неточно изпълнение на платежни операции при плащания, наредени от платеца доставчикът на платежни услуги на платеца носел отговорност пред него за точното изпълнение на платежната операция. Ноторно известен на въззивния съд факт било, че сметките на получателите се заверявали само чрез използване на идентификатор на платежните сметки (B.). В § 1, т. 33 от ДРЗПУПС било прието, че уникален идентификатор представлява комбинация от букви, цифри или символи, съобщена от доставчика на платежни услуги на ползвателя на платежни услуги, която трябва да бъде предоставена от ползвателя на платежни услуги при изпълнение на платежна операция, за да може еднозначно да бъде установен другият ползвател на платежни услуги и/или неговата платежна сметка. Съгласно § 11 от ПЗРЗПУПС, Управителният съвет на БНБ приемал наредба, с която определял начина на формиране на уникалния идентификатор на водените от банките платежни сметки (IBAN). Към процесният момент в сила била Наредба № 13/16.07.2009 година за прилагането на международен номер на банкова сметка и за банковите кодове. Същата била отменена с Наредба № 13/18.08.2016 година за прилагането на международен номер на банкова сметка и за БАЕ кодове, която съдържала сходна правна уредба и съгласно, която доставчиците на платежни услуги генерират и използват международен номер на банкова сметка (IВАN). Съгласно приложимото право IВАN представлявал последователност от буквени и цифрени знаци за еднозначно международно идентифициране на банкова сметка на клиент в банка, който банките генерират и използват в съответствие с изискванията на Наредбата. В представеното платежно нареждане клиентът посочвал пълно и точно IBAN и при нужда бизнес идентификационен код (B.) за извършване на исканите платежни операции. Съгласно легалното определение в § 1, т. 12 от ДРЗПУПС за нареждане за превод се приемало всяко нареждане на участник в система с окончателност на сетълмента да предостави на разположение на получателя парична сума чрез записване по сметките на кредитна институция, централна банка, централен съконтрагент или агент по сетълмента или всяко друго нареждане, водещо до поемане или изпълнение на задължение за плащане съгласно правилата на системата, както и нареждане на участник да прехвърли правото на собственост или лихвата върху ценна книга или ценни книжа чрез записване в регистър или по друг начин. Всеки доставчик на платежни услуги имал задължението да извърши проверка за валидност на контролните числа на IBAN на наредителя и на получателя посочени в платежното нареждане, съгласно чл. 8, ал. 1 от посочената наредба. В § 1, т .5 от ДР на Наредбата била дадена легална дефиниция на понятието контролно число, съгласно която същото представлявало цифров код, служещ за формална проверка на точността на въвеждане на IBAN, използван от банките на територията на Република България. В случай, че контролните числа били неточни, доставчикът на платежни услуги можел да откаже обработването на съответното платежно нареждане. С разпоредбата на чл. 72 от ЗПУПС била уредена възможност за коригирането на грешки, допуснати при платежните операции. Съгласно горната разпоредба в случаите, когато доставчикът на платежни услуги на платеца носел отговорност пред платеца за неточно изпълнена платежна операция, при която средствата погрешно са постъпили по чужда сметка, доставчикът на платежни услуги на платеца имал право да поиска от доставчика на платежни услуги на получателя извършване на служебен коригиращ превод от сметката на получателя, по която погрешно са постъпили средствата. На основание чл. 48, ал. 3 във връзка с § 10 от ПРЗЗПУПС била приета Наредба № 3 на БНБ от 16.07.2009 година за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Съгласно чл. 9, ал. 6 от същата, в сроковете по чл. 72 от ЗПУПС доставчикът на платежни услуги на платеца можел да поиска от доставчика на платежни услуги на получателя служебен коригиращ превод при неточно изпълнена платежна операция, когато доставчикът на платежни услуги на получателя е заверил сметка с различен от посочения в платежното нареждане уникален идентификатор.
В настоящия случай Т. Н. Н. претендира, че с пет превода, извършени в периода септември 2015 година-март 2016 година, е превел на Р. Г. М. сумата от 6873.44 лева без да има основание за това. С оглед на това, предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като в този случай Н. не е длъжен да доказва основанието за извършените плащания. Окръжен съд Бургас е отхвърлил иска, позовавайки се на разпоредбите на ЗПУПС, като е приел, че Н. не е доказал грешка при нарежданията за плащане. С оглед на това, въззивният съд на практика е приел, че в случаите, когато плащането на сумата се извършва по банков път, доказателствената тежест за това, че е налице грешка в превода следва да се носи от ищеца, което е в противоречие с дадения по-горе отговор на правните въпроси. В конкретния случай Н. е доказал извършените от него пет плащания по банковата сметка на М., поради което и не следва да доказва други обстоятелства извън тези плащания. Р. Г. М. от своя страна обаче е направила възражение, че е налице основание за извършване на тези плащания като е посочила, че между нейния съпруг и дружество, в което Н. е бил едноличен собственик на капитала и управител са били сключени трудови договори като паричните преводи са извършвани именно в изпълнение на задължението за заплащане на трудово възнаграждение и командировъчни по тези договори. Съществуването на основанието може да бъде доказано не само с преки, но и с косвени доказателства, т. е. такива, които не сочат пряко на осъществяването на факта, но преценени в своята съвкупност и взаимовръзка водят до извода, че този факт се е осъществил. При преценката за осъществяване на основанието следва да бъдат взети предвид всички доказателства по делото, независимо от това от коя от страните са представени. Това е така, тъй като доказателствената тежест не е задължение за страната да представя доказателства, а е задължение да понесе неблагоприятните последици от това, че дадения факт не е доказан по делото. В случая са налице пет банкови превода от сметката на Н. към банковата сметка на М.. Същите са извършени в периода от 03.09.2015 година до 16.03.2016 година, т. е. между първия и последния банков превод е налице достатъчно време, за да може да бъде установено, че е налице превод на суми без наличието на задължение и да се поиска връщането на същите. Вместо това първите четири превода са превеждани в рамките на период през около един месец, а последния превод е извършен близо четири месеца и половина след четвъртия, като връщането на сумите е поискано с нотариална покана с рег. № 13/09.01.2017 г. на М. Б. нотариус с район на действие района на Районен съд Несебър, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, която е била връчена на М. на 06.02.2017 година. Тези факти следва да бъдат преценявани и с оглед на представените по делото трудови договори № 286/10.07.2015 година, № 27/25.09.2015 година и № 59/22.01.2016 година. Първият от тези договори е сключен между „Т. Н. Н.-97” ЕООД-гр. П. и Д. Х. М., а вторите-между „ТИВИДИ-97” ООД [населено място] и посоченото физическо лице. Същите обхващат периода, в който са извършвани плащанията, като представител на двете дружества при сключването им е бил Т. Н. Н.. С оглед на всичко това, следва да бъде прието, че извършваните по делото плащания са такива в изпълнение на задължения за заплащане на трудово възнаграждение по посочените трудови договори. Същите са извършвани по банковата сметка на Р. Г. М., доколкото тя е съпруга на Д. Х. М., който факт не е изрично оспорен от Н. по делото. С оглед на това, следва да бъде прието, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е неоснователен. Т. Н. Н. е имал основание да преведе парите по банковата сметка на Р. Г. М.. Без значение е, че страна по правоотношението не е била самата М., а трето неучастващо по делото лице. След като сумите са получавани в изпълнение на задължение на ищеца към трето лице по уговорка между страните по правоотношението, то с извършването на превода по банковата сметка задължението се счита изпълнено и сумата получена от третото лице, което в случая е Д. Х. М.. Р. Г. М. е получила сумите именно за това трето лице, поради което не дължи връщането им. С оглед на всичко горепосочено, обжалваното решение на Окръжен съд Бургас следва да бъде потвърдено, но поради други съображения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІV-3/05.02.2018 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, четвърти въззивен състав, постановено по гр. д. № 1854/2017 година.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.