О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр. София, 09.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти март, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 670 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Д. Г. Ч. против определение от 22.01.2020г., постановено по в.гр.д. № 164/2017г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставено без уважение искане на ищеца Ч. за възобновяване на производството по делото, спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното определение. Сочи, че определението на апелативния съд е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не е разгледал нито един от доводите на молителя, изложени в искането за възобновяване на производството. Поддържа, че не са били налице необходимите предпоставки за спиране на производството по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, поради което същото подлежи на възобновяване.
В установения от закона преклузивен срок ответниците по частната жалба /ответници и в производството/ Д. Й. Д. и М. М. Д. представят отговор, в който поддържат становище за правилност на постановеното определение, като молят частната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендират присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, т.е. тя е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната касационна жалба е неоснователна. Исковото производство по гр.д. № 156/2015 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е образувано по иск на Д. Г. Ч. срещу Д. Й. Д. и М. М. Д. за солидарното осъждане на последните да заплатят сумата 65 826.02 лв., представляваща общата стойност на извършеното от Ч. през периода 30.10.2009г. – 16.05.2014г. изпълнение на задължението на ответниците по договор за универсален ипотечен банков кредит от 10.12.2007г., сключен с „Алианц Банк България“ АД. Първоинстанционният съд е уважил изцяло предявения иск, ведно със законните последици. В хода на въззивното производство, образувано по въззивна жалба на ответниците, с протоколно определение от 11.07.2017г. Апелативен съд – Велико Търново е спрял исковото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК поради наличие на престъпни обстоятелства, значими за изхода на делото – оспорване от страна на ответника – кредитополучател Д. на авторството на подписите, положени от негово име в разписката за получаване на сумите по банковия кредит, по което е образувано досъдебно наказателно производство /прокурорска преписка № 3621/2016 г. на Окръжна прокуратура – Стара Загора/. Определението по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е влязло в сила като необжалвано.
С молба от 21.12.2019г. ищецът Д. Ч. е поискал възобновяване на спряното производство, тъй като досъдебното производство е спряно на основание чл. 199, ал. 1 и чл. 244, ал. 1. т. 2 НПК – поради неоткриване на извършителя на престъплението. Подадената молба е оставена от апелативния съд без уважение като неоснователна с обжалваното пред настоящата инстанция определение от 22.01.2020г..
В т. 8 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при разглеждане на гражданскоправния спор съдът следи служебно за наличието на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора. При констатирането им съдът следва да спре производството по делото на основание чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК от 2007 г., дори и към този момент още да не е образувано наказателно производство, като за съда съществува задължение да не предприема нови процесуални действия преди приключването на последното с оглед разпоредбата на чл. 222 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 300 от ГПК от 2007 г., в противен случай крайният съдебен акт би бил недопустим като постановен въпреки наличието на процесуална пречка за исковия процес. До същия резултат би се стигнало и в хипотезата, в която съдът постанови възобновяване на производството, преди да е отпаднало наличното основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
За законосъобразното постановяване на определението за възобновяване на производството, спряно поради наличието на данни за престъпно обстоятелство от значение за изхода на спора по висящото гражданско дело, съдът следва да установи по безспорен начин отпадането на процесуалната пречка за движението на делото. При наличие на образувано наказателно производство, това обстоятелство се установява с влязла в сила присъда или с влязло в сила постановление /определение/ за прекратяване на наказателното производство. Спирането на досъдебното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 ГПК – поради липса на достатъчно данни за повдигане и предявяване на обвинение срещу конкретно лице, не съставлява по своя характер отпадане на пречката за продължаване на спрените процесуални действия от гражданския съд, поради което постановеното определение на Апелативен съд – Велико Търново се явява правилно /в този смисъл и решение № 502/28.11.2012г. по гр.д. 2/2012г. на ВКС, IV г.о./. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за изначално отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството. Такива доводи могат да бъдат наведени единствено в производството по обжалване на самото определение за спиране, но не могат да бъдат обсъждани след влизането му в сила в рамките на производство по искане за възобновяване на исковия процес. Те не могат да обосноват възобновяване на спряното с влязло в сила определение гражданско производство, по отношение на което все още съществува констатираната от съда процесуална пречка за движението му.
Атакуваното определение на Апелативен съд – Велико Търново следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците по частната жалба сторените от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред ВКС, възлизащи на 300 лева, съгласно представените по делото договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
На основание изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 22. 01. 2020г., постановено по в.гр.д. № 164/2017г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА Д. Г. Ч., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Д. Й. Д., ЕГН: [ЕГН], и на М. М. Д., ЕГН: [ЕГН], общо на двамата, сумата 300 лв. /триста лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: