РЕШЕНИЕ
№ 523
София, 19.07.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1496/2010 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№3744/23.6.2010 г., подадена от адв. К. Б. – процесуален представител на ответника по исковата молба Р. Р. С. от [населено място], против въззивно решение №522/14.4.2010 г. по гр.д.№415/2010 г по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к., втори граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №189/29.12.2009 г. по гр.д.№162/2008 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която Р. Р. С. е осъден да заплати на [фирма] – [населено място], обезщетение за имуществени вреди, произхождащи от изпълнително дело №88/200* г. по описа на ЧСИ Р. Р. С., представляващи незаконосъобразно изпълнение на професионални задължения по събиране на пропорционална такса по чл.20 от ТТР към ЗЧСИ и неизпълнение на чл.79, ал.ал.1 и 2 ЗЧСИ в размерна 206940 лева с включен ДДС, ведно със законната лихва, считано от 27.6.2008 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 10971,51 лева.
За да постанови горното решение Пловдивският апелативен съд е приел, че за започване на изпълнителното производство е необходимо заинтересуваната страна да представи изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Прието е също така, че длъжникът дължи и разноски по изпълнението, освен в случаите, когато не е дал повод те да бъдат направени, като в този случай разноските са санкция, която се понася от длъжника за несвоевременно доброволно изпълнение на установено със съдебно решение задължение, което е пряка причина за извършване на тези разноски от взискателя. Предвид изложеното съдът е стигнал до извод, че е подобен и статутът на дължимите на частния съдебен изпълнител такси по Тарифата за таксите и разноските/ТТР/ към ЗЧСИ, като те могат да бъдат събрани от него във вече образуваното изпълнително производство или да бъдат поискани по реда на чл.410 и сл. ГПК, във връзка с чл.79, ал.3 ЗЧСИ, и въз основа на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист да се образува ново изпълнително дело.
Не е зачетено възражението на ответника по исковата молба, че ищецът не може да претендира обезщетение по този ред, тъй като не е обжалвал действията и актовете на частния съдебен изпълнител. В подкрепа на този извод са изложени мотиви, че таксата по т.20 от ТТР към ЗЧСИ не е била събрана предварително от взискателите.
Прието е, че няма пречка в производството по чл.441 ГПК да бъде преценена законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител действия по принудителното изпълнение, дори те да не са били обжалвани по друг ред, тъй като това е част от фактическия състав на деликтната отговорност, който съдът трябва да прецени дали съществуват. В продължение на този свой извод въззивната инстанция е приела, че съгласно чл.80 ЗЧСИ преди да извърши изпълнителното действия частният съдебен изпълнител е следвало да изготви сметка, в която да посочи начислената такса, макар и в приблизителен размер, след което да съобщи на взискателя задължението му да я внесе, като в случай на невнасянето й, не следва да извърши исканото изпълнително действие. Относно предварителното внасяне на дължимите суми за извършване на опис и продажба на имот е гаранция за сериозното намерение на взискателя, основаващо се на задълбочена преценка за размера на задължението и начините за неговото принудително изпълнение, добросъвестността му при упражняване на предоставените му процесуални права. По същите съображения съдът е стигнал до извод, това се отнася и спрямо т.нар. субсидирани такси по изпълнението по чл.81 ЗЧСИ, в настоящия случай няма доказателства ЧСИ да е поискал и събрал таксата по чл.20 от ТТР към ЗЧСИ от взискателя, освен минимално определената такава от 50 лева, или от Кърджалийския окръжен съд.
За неоснователно е прието възражението на ответника, че при наличие на противоречие между разпоредбите на чл.79 ГПК и т.33 ТТР към ЗЧСИ, следва да намери приложение нормативният акт с по-голяма юридическа сила, т.е. ГПК. В тази връзка е направен извод, че ЗЧСИ е равен по сила в ГПК, като доколкото той е специален закон, уреждащ статута, правното положение, правата и задълженията на ЧСИ, процесуалният въпрос относно събирането на таксите в изпълнителното производство като вид възнаграждение, което се дължи на съдебния изпълнител за извършените от него действия,у следва да бъде уреден съобразно неговите правила, а не според нормите на общия закон. В този аспект и в подкрепа на тази теза е прието, че ГПК също предвижда, че таксите и разноските по изпълнението се дължат авансово, като неплащането им може да доведе до прекратяване на изпълнението.
По-нататък в мотивите си въззивната инстанция е приела, че на същата плоскост следва да се разгледа и довода на ищеца за нарушение на принципа на адекватност, т.е. за липса на необходимост от извършване на опис на целия хотелски комплекс. По този въпрос съдът е стигнал до извод, че комплексът се състои от различни обособени части със самостоятелен статут и предназначение, като публичната продан на всяка една от тях, съпоставена в останалия размер на дълга към 23.4.2008 г. би задоволила в достатъчна степен кредиторовия интерес за удовлетворяване на вземането, без да се отразява в прекомерна степен върху правната сфера на длъжника, поради което въпреки направеното искане от взискателя, той не е имал правен интерес и нужда да бъде описан целия хотелски комплекс, а само една негова обособена част, съответстваща на размера на вземането. В допълнение към изложеното съдът е направил и извод, че длъжникът притежава много МПС и други недвижими имоти, върху които е могло да бъде насочено изпълнението.
По реда на чл.272 ГПК са споделени мотивите на първата инстанция за неизпълнение от страна на ЧСИ на задълженията му за съставяне на протокол за преминаване от един изпълнителен способ към друг, липсата на усилия да посредничи между страните за постигане на спогодба при наличие на предпоставки за това и съставяне на сметка за събиране на таксите, при осъществяване на които би се постигнал друг резултат.
Въз основа на изложеното Апелативният съд е стигнал до краен извод за наличие на хипотезата на чл.441 ГПК, във връзка с чл.45 ЗЗД, изравяща се в щета за ищеца – длъжник в изпълнителното производство в размер на 206940 лева.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното:
С определение №980/14.7.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение по следните въпроси:
– “Налице е незаконосъобразно изпълнително действие на частния съдебни изпълнител, поради предварително невнасяне на дължима държавна такса по т.20 от ТТР към ЗЧСИ ?”
– “Налице ли е незаконосъобразно изпълнително действие на частния съдебен изпълнител, ако стойността на имуществото към което е насочено принудителното изпълнение значително надхвърля размера на вземането ?”.
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, и е налице позоваване на решение №601/07.7.2009 г. по гр.д.№348/2009 г. на ВКС, ІV г.о., и решение №151/28.02.1961 г. по гр.д.№8236/1960 г. на ВС, ІV г.о.
По поставения първи въпрос е налице съдебна практика по чл.290 ГПК – решение №82/08.5.2012 г. по гр.д.№1891/2010 г., съгласно което “длъжникът не отговаря за разноски в изпълнителното производство, само ако не е дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга преди това”. В посоченото решение е прието, че “Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК длъжникът не отговаря за разноски в изпълнителното производство само в два случая: когато не е дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди това и когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда. Във всички останали случаи, дори когато длъжникът е платил в срока за доброволно изпълнение той отговаря за разноски в изпълнителното производство. Отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е различна по обем в зависимост от това дали изпълнителният лист е предявен пред държавен съдебен изпълнител, или пред частен съдебен изпълнител и независимо от това внесени ли са от взискателя дължимите авансови такси по изпълнението. Ако дължимите авансови такси са внесени от взискателя, съответната сума се събира от длъжника и се предава на взискателя, а ако дължимата авансова такса не е внесена, тя се събира от длъжника и се задържа от съдебния изпълнител”.
По-нататък в отговора на въпроса касационният съд е приел, че “Когато изпълнителният лист е предявен пред държавен съдебен изпълнител и длъжникът плати в срока за доброволно изпълнение, от него не се събира единствено т.нар. окончателна такса по чл. 53 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г., обн., ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г., доп., бр. 50 от 30.05.2008 г.). Длъжникът отговаря за дължимите от взискателя авансови такси (и да не са заплатени предварително) за извършените необходими действия по изпълнителното дело и разноските на взискателя за процесуално представителство, доколкото съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото. Ако взискателят е поискал и съдебният изпълнител е извършил изпълнителни действия които не са необходими с оглед размера на търсената сума и интереса на взискателя от бързо удовлетворяване, както и ако някои от поисканите от взискателя изпълнителни действия още не са извършени, длъжникът не отговаря за тези такси. Длъжникът не отговаря и за пълния размер на таксата за опис на посочено от взискателя имущество, ако преди извършването му той (длъжникът) е предложил по реда на чл. 443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друго негово имущество и предложението му е отхвърлено неоснователно от съдебния изпълнител.
Когато изпълнителният лист е предявен пред частен съдебен изпълнител и длъжникът плати в срока за доброволно изпълнение, от него се събират както дължимите от взискателя авансови такси (и да не са заплатени предварително) за извършените необходими действия по изпълнителното дело и разноските на взискателя за процесуално представителство, така и т.нар. окончателна такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители (приета с ПМС № 92 от 19.04.2006 г., обн., ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г.)”.
В допълнение към изложеното следва да се отбележи, че законът дава възможност за авансово събиране на таксите, но също така и те да бъдат събирани в впоследствие. Последният начин на събиране на таксите не е във вреда нито на взискателя, нито на длъжника, още повече, че при приключване на изпълнителното производство те са в тежест на длъжника – аргумент от чл.79, ал.1 ГПК.
По втория от поставените въпроси, а именно “Налице ли е незаконосъобразно изпълнително действие на частния съдебен изпълнител, ако стойността на имуществото към което е насочено принудителното изпълнение значително надхвърля размера на вземането ?”, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., имайки предвид и отговора на първия въпрос намира, че отговорът е отрицателен. До този отговор се достига при тълкуване разпоредбата на чл.442 ГПК, съгласно която “Взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника.”, с изключение на вещите, предвидени в чл.444 ГПК. Този извод се подкрепя и от забележка 2 към т.20 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, издадена въз основа на чл.78, ал.2 от посочения закон.
По съществото на касационната жалба.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на въззивното решение. За незаконосъобразни се сочат изводите на апелативния съд относно авансовото внасяне на таксите от взискателя, съобразено с посоченото от съда сериозно намерение и добросъвестност на взискателя. Акцентира се на това, че изпълнението е във връзка с трудово дело, по което от взискателите не следва да се иска внасяне авансово на таксите. Досежно изводите на въззивната инстанция за липсата на необходимост от извършване на опис на целия хотелски комплекс се навежда довод, че извършването на това изпълнително действие е следствие от изрично писмено искане от страна на пълномощника на взискателите, като е налице и позоваване на разпоредбата на чл.442 и чл.443ГПК. Твърди се, че извършените процесуални действия по описа на процесния хотелски комплекс са законосъобразни, поради което липсва съществен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационния жалбоподател – адв. Р., който депозира писмена защита.
Ответникът по касация – [фирма] – К., оспорва касационната жалба в съдебно заседание, посредством процесуалните си представители – адв. С. и адв. Д., които депозират писмени защити.
Третото лице – помагач – З.А.Д. [фирма] – , е депозирало становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид писмените защити на страните по спора, становищата на процесуалните им представители, изразени в съдебно заседание, писменото становище на третото лице – помагач и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното:
Решението на Пловдивският апелативен съд като краен резултат е правилно.
С оглед отговорите на поставените с изложението въпроси незаконосъобразно и необосновано съдът е стигнал до извод за нарушение от страна на съдебния изпълнител, поради това, че не са били внесени авансово всички такси по изпълнението, както и че е нарушен принципа за адекватност, поради липса на необходимост от извършване на целия хотелски комплекс. Незаконосъобразни са и изводите, че след като длъжникът притежава много МПС и други недвижими имоти, изпълнението е следва до да бъде насочено върху тях. Този извод противоречи на разпоредбата на чл.442 ГПК.
Останалите оплаквания в касационната жалба, формулирани бланкетно като “извършени законосъобразно процесуални действия по описа на хотелския комплекс”, са неоснователни. К. жалбоподател не е ангажирал доказателства за съставяне на протокол за преминаване от един изпълнителен способ към друг, както и за уведомяването на длъжника за вписване на възбраната с писмо, изх.№3155/03.4.2008 г., въпреки твърдението в отговора му по чл.131 ГПК, поради което не е доказал твърдението си за спазване разпоредбата на чл.434 ГПК, с оглед възможността от предприемане действия от страна на длъжника по смисъла на чл.443 ГПК. Поради това е налице нарушение на чл.9 ГПК.
Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 15652 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №522/14.4.2010 г. по гр.д.№415/2010 г по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к., втори граждански състав.
ОСЪЖДА Р. Р. С., ЕГН – [ЕГН], частен съдебен изпълнител, рег.№ ***, в К. на ч. с. и., от [населено място], [улица], Т.р. ц. “О.”, ет., офис , да заплати на [фирма] – [населено място], [улица], сумата 15652/петнадесет хиляди шестстотин петдесет и два/ лева, представляваща деловодни разноски за касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: