1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
гр.София, 20.09.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 3068/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК.
Образувано по частна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], срещу разпореждане на Пловдивски апелативен съд № 550 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 466/ 2013 г., с което е върната частна касационна жалба вх.№ 3873/ 08.05.2017 г., подадена от [фирма] и [фирма] срещу определение на същия съд по същото дело №.184/ 23.04.2018 г.
Жалбоподателите поддържат, че актът на въззивния съд от 23.04.2018 г. има характер на решение, макар да е именуван определение, защото с него е отменено частично първоинстанционното решение, предмет на въззивен контрол. Според тях обаче в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила и е недопустимо да бъде отменяно от въззивния съд, а жалбата срещу постановената отмяна е допустима и неправилно е била върната с обжалваното в настоящето производство разпореждане. Излагат и съображения, че въззивният съд е превишил компетентността си, тъй като не той, а само съдът, до който жалбата е адресирана (в случая – касационният) може да проверява нейната допустимост. Считат, че в отменената част първоинстанционният акт не е предмет на въззивен контрол и излагат съображения относно правилността на определението от 23.04.2018 г. Молят разпореждането, с което жалбата им срещу това определение е върната, да бъде отменено като незаконосъобразно. Представят изложение с правни въпроси, по които да бъде допуснато касационно обжалване на това разпореждане.
Ответните страни М. С. К. и И. Т. П. оспорват допустимостта на частната жалба с доводи, че разпореждането от 18.05.2018 г. не подлежи на касационно обжалване. Евентуално излагат доводи, че поставените от касаторите правни въпроси са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според тях администриращият съд има правомощие да върне жалба срещу акт, който не подлежи на обжалване, а въззивното определение от 23.04.2018 г. е акт, неподлежащ на инстанционен контрол.
Частната жалба е допустима. Неоснователно ответните страни молят тя да не бъде разглеждана, тъй като разпореждането не подлежи на касационно обжалване. Обжалването на този акт не е касационно, а при условията на чл.274 ал.2 ГПК. Когато връща подадена пред него частна жалба, апелативният съд постановява преграждащ акт по чл.274 ал.1 т.1 ГПК и съгласно чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК този му акт подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на общо основание. Това обжалване не е касационно (такова е обжалването по чл.274 ал.3 ГПК) и не се предпоставя от наличието на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, нито изисква приподписване на жалбата от адвокат и представяне на изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Поради това е безпредметно обсъждането на правните въпроси, поставени от касаторите и доводите срещу тях в отговора срещу частната жалба. Обжалването е допустимо без оглед какви правни въпроси е разрешил въззивния съд в обжалвания акт и имат ли те значението по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК; то е при условията на пълен въззив.
Разгледана по същество обаче, частната жалба е неоснователна.
Исковото производство е образувано по молба на М. К. и праводател на И. П. против [фирма] и [фирма], по нея е образувано гр.д.№ 498/ 2009 г. на Старозагорски окръжен съд. С решение № 21/ 15.07.2010 г. съдът отхвърлил предявените искове за установяване в отношенията между страните, че ищците са собственици на ресторант „Л.” в [населено място] и за отмяна на нотариалните актове, с който ответниците се легитимират като собственици на същата вещ. Отхвърлени са и частичните осъдителни искове срещу [фирма] и [фирма] за сумите от по 10 000 лв (част от вземания в размер съответно 136 668 лв и 157 662 лв) – обезщетения за лишаване от ползване на ресторант „Л.”, а е уважен предявения частичен осъдителен иск срещу [фирма] за сумата 10 000 лв (част от вземане в общ размер 28 560 лв – обезщетение за лишаване от ползване на дворно място от 2 000 кв.м.
Ищците са поискали допълване на така постановеното решение на основание депозирана от тях в о.с.з. на 12.02.2010 г. молба за увеличение на исковете от 30 000 лв на 439 194,30 лв. С решение № 81/ 01.11.2010 г. първоинстанционният съд е оставил тази молба без разглеждане по същество.
Както решението на Старозагорски окръжен съд от 15.07.2010 г., така и това от 01.11.2010 г. са обжалвани от ищците пред Пловдивски апелативен съд. С въззивно решение от 02.05.2011 г. по гр.д.№ 119/ 2011 г. първоинстанционните актове са потвърдени в обжалваните части. По касационна жалба на ищците, с решение № 82/ 12.04.2013 г. на Върховния касационен съд, ІV г.о., постановено по гр.д.№ 1348/ 2011 г., въззивното решение е обезсилено по предявените установителни искове и тези за отмяна на нотариални актове, поради направен отказ от иска пред касационната инстанция. В частта, в която потвърждава решенията на първата инстанция от 15.07.2010 г. и 01.11.2010 г. по предявените частични искове, въззивното решение е отменено и делото е върнато на апелативния съд за ново разглеждане от друг състав.
При новото разглеждане пред Пловдивски апелативен съд е образувано гр.д.№ 466/ 2013 г., по което са проведени устни състезания и е даден ход по същество с протоколно определение от 26.03.2018 г. Със следващо определение от 23.04.2018 г. съдът приел, че първата инстанция е следвало да се произнесе по искането на ищците за увеличение на исковете и да се произнесе по същество по молбата за допълване на решението, а докато това не бъде сторено, въззивният контрол не може да бъде осъществен. Затова отменил определението си да даване на ход по същество, отменил допълнителното решение на първата инстанция от 01.11.2010 г. в частта му, оставяща без разглеждане молбата за допълване на основното решение и върнал делото на Старозагорски окръжен съд да постанови решение по тази молба.
Подадената от [фирма] и [фирма] частна касационна жалба срещу определението от 23.04.2018 г. е върната на ответниците поради недопустимостта й с обжалваното в настоящето производство разпореждане.
То е законосъобразно. От определенията и разпорежданията, които съдилищата постановяват в хода на исковото производство, на самостоятелно обжалване подлежат две групи: тези, които преграждат по-нататъшното развитие на делото (чл.274 ал.1 т.1 ГПК); и тези, които самият закон изрично посочва като обжалваеми (чл.274 ал.1 т.2 ГПК). Актът, с който въззивният съд отменя преграждащо определение на първата инстанция и връща на тази инстанция делото, за да се произнесе тя по същество, не туря край на развитието на производство. Този акт е по движението на делото, защото производството по даване на защита продължава в изпълнение на указанията на компетентния решаващ орган. Също така този акт не е уреден от ГПК като акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол, поради което по отношение на него не са налице предпоставките нито по т.1, нито по т.2 на ал.1 на чл.274 ГПК. Правилността на този акт може да бъде проверена от горната инстанция само при сезирането й с жалба срещу акта, с който производството пред въззивния съд приключва.
Неоснователно [фирма] и [фирма] поддържат, че определението от 23.04.2018 г. има характер на решение, тъй като с него се отменя решение на първата инстанция и това не би могло да стане с определение. Вярно е обратното: волеизявлението на съда, с което се оставя без разглеждане по същество искане на някоя от страните по делото, има характер на преграждащо определение, независимо дали е обективирано в документ, озаглавен „Решение”. Това определение подлежи на обжалване с частна жалба пред горестоящия съд, който се произнася по неговата законосъобразност именно с определение (чл.278 ал.3 ГПК). Ако горестоящият съд отмени преграждащия акт, за долустоящият съд се поражда задължение да отговори на искането на страната с акт по същество, който от своя страна подлежи на инстанционен контрол. Именно при този контрол може да бъде извършена проверка и на правилността на определението, с което преграждащия акт е отменен.
Неоснователно също така [фирма] и [фирма] поддържат незаконосъобразност на обжалваното разпореждане поради липса на компетентност за издаването му еднолично от съдия от апелативния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т.10, разпорежданията, с които въззивният съд връща касационната жалба или частната касационна жалба, следва да бъдат постановявани еднолично. А по въпроса може ли инстанцията, която администрира жалбата да проверява нейната допустимост, обжалваното разпореждане е съобразено с установената практика. Компетентността на съда, постановил обжалваното определение/ разпореждане, да върне частната жалба поради нейната недопустимост, следва по аргумент на по-силното основание от правомощието му да върне нередовна частна жалба. Когато частната жалба е с недопустим предмет (законът не допуска инстанционния контрол на определението/ разпореждането) и/ или е подадена от формална страна (на която законът не признава право на обжалване), проверката, която извършва администриращият съд е в по-малък обем от тази, която извършва с оглед редовността на жалбата. Затова няма основание да се отрече компетентността му да върне сам жалбата и в тези хипотези (срв. определение на ВКС, ІІІ г.о. по ч.гр.д.№ 4888/ 2017 г.).
А що се касае до доводите и на двете срани относно правилността на определението от 23.04.2018 г., обсъждането им в настоящето производство е недопустимо. Предмет на проверка от Върховния касационен съд по настоящето дело е единствено процесуалното решение на въззивния съд, според което това определение не подлежи на самостоятелно обжалване. Това е вярно, а правилността на определението от 23.04.2018 г. може да бъде проверявана само при осъществяване на следващ инстанционен контрол за законосъобразност върху акта, с който въззивното производство ще приключи.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане на Пловдивски апелативен съд № 550 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 466/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: