О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 24.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2695/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 310/30.11.2012 г. по в.т.д.№ 163/2012 г. на Великотърновския апелативен съд. С това решение е потвърдено решение № 260/29.12.2010 г. по гр.д./т.д./№ 564/2010 г. на Окръжен съд-Велико Търново в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 269 192.96 лв., от които 1 208 755.20 лв. неплатена цена на изпълнени и приети СМР по договор от 01.08.2008 г., неустойка за забавеното й плащане в размер на 60 437.76 лв., законната лихва върху сумата 1 269 192.96 лв., както и разноски по компенсация в размер на 96 553.46 лв.
В касационните жалби са въведени доводи, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост.
В изложението на основанията за достъп на въззивното решение до касация касаторът [фирма] се позовава на наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 поради наличието на противоречива съдебна практика по приложението на чл.140, ал.1 във вр. с чл.153 ГПК, като извежда следния процесуалноправен въпрос „Длъжен ли е съдът да се произнесе с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата или разпоредбата следва да се тълкува разширително , като съдът има право на преценка кои твърдения и искания на страните съставляват предварителни въпроси по смисъла на закона и кои не”. Същото основание се поддържа и по въпроса „Задължен ли е съдът при изрично искане на страната по чл.183 ГПК за представяне на оригинал да предупреди представящия документа за последиците на чл.183, ал.2 ГПК и при непредставяне да изключи документа от доказателствения материал и свързаният с него въпрос задължен ли е въззивният съд да упражни съдебен контрол за наличие или отсъствие на предпоставките на чл.183 ГПК с аргументацията, че по поставените въпроси е налице противоречива практика на съдилищата и липсва практика на ВКС по отношение на частните свидетелстващи документи. Като четвърти въпрос на процесуалното право поставя въпроса „Допустимо ли е съдържанието на окончателния доклад по чл.146 ГПК да препраща към предходни актове – протоколни определения, без конкретно посочване на всяко обстоятелство по чл.146, ал.1, т.1-т.5 за конкретния спор.” С твърдението за противоречиво разрешаване в съдебната практика на въпроса „допустимо ли е на изготвена фактура да се придаде правното значение на приемателно-предавателен протокол и приравнява ли се фактурата на документ за приемане на изготвената работа, след като страните не са й придали подобно правно значение в договора” касаторът обосновава твърдението си за наличието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът [фирма] – трето лице-помагач е депозирал изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се излагат аналогични процесуалноправни въпроси на поставените от касатора [фирма], като интерпретирайки фактите по делото поддържа, че изградените въз основа на тях изводи на въззивния съд противоречат на задължителни и на постановени по реда на отменения ГПК съдебни актове на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения срещу касатора иск за заплащане на фактурираната с фактура № 1134/17.12.2008 г. цена на строителството на обект „Производствено-складова база в УПИ 97,м.37, кв.А., възложено на ищеца с договор от 01.08.2008 г., както и съединения иск по чл.92 ЗЗД, въззивният съд приел, че с подписването на издадената фактура от законния представител на ответника, отразяването й в счетоводните регистри на дружеството /установено от годишния му финансов отчет, обявен в ТР/, обективираното в него признание на представителя за дължимост на сумата 1 209 000 лв. за извършени СМР на процесния обект е осъществено приемане от възложителя на фактически изпълнените строително-монтажни работи по сключения между тях договор. С оглед на така установените факти за ирелевантен е счетен фактът подписан ли е или не протокол обр.19, окомплектован с визираните в договора документи, в подкрепа на който извод изложил като допълнителен аргумент издаденото на основание чл.181, ал.2 ЗУТ Удостоверение от „Дирекция „Устройство на територията на [населено място]” за изграждането на обект „Производствено-складова база” по одобрения инвестиционен проект от 14.04.2008 г., издадено Разрешение за строеж от същата дата, както и че завършеният до степен „Груб строеж” обект е бил апортиран от ответника в капитала на [фирма], вписано в ТР на 20.10.2009 г. Въз основа на изложеното е направен извод, че изпълнителят е извършил точно възложената му работа, същата е приета без възражения от страна на поръчващия, поради което ответникът дължи заплащането на дължимото възнаграждение, намалено с авансово внесената сума.
Възраженията на ответника и настоящ касатор [фирма] за допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство са счетени за неоснователни по съображения, че макар и да не е описано подробно съдържанието на устния доклад на първоинстанционния съдсъобразно разпоредбата на чл.146, ал.1 ГПК, то от изложените от пълномощниците на страните становища по него следва извод, че първостепенният съд е изпълнил задължението си по чл.375, ал.1 ГПК такъв е бил направен, а с оглед възраженията на ответника окръжният съд изрично е посочил кои обстоятелства са безспорни, разпределил е доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, като са изложени подробни мотиви за отхвърляне искането му за назначаване на допълнително заключение на ССЕ, за допускане на съдебно-техническа експертиза и за представяне в оригинал на Акт обр.14 за приемане на конструкцията на обекта. Прието е, че първоинстанционният съд не е процедирал в нарушение на процесуалното правило на чл.183 ГПК, след като при вписването на [фирма], в чийто капитал ответникът е внесъл този обект като непарична вноска е представен Акт за приемане на конструкцията, а от събраните по делото доказателства не се установява при приемане на работата от страна на ответника да са направени възражения, поради което и с оглед на презумпцията, визирана в чл.264, ал.3 ЗЗД работата се счита за одобрена.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният от касаторите въпрос относно необходимото съдържание на доклада по чл.140, ал.1 ГПК не е обсъждан от въззивната инстанция, пред която не са наведени доводи за непълнота на изготвения такъв от първоинстанционния съд. Липсата на произнасяне в обжалваното решение налага извода, че този въпрос не е значим за делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като отделно от това касаторите не сочат доказателства за противоречивото му разрешаване в съдебната практика.
Вторият от поставените процесуалноправни въпроси относно задължението на съда по чл.183 ГПК да изключи от доказателствения материал по делото Акт обр.14 за приемане на конструкцията на обекта, който при поискването му не е представен от другата страна в оригинал, макар и значим, не е обусловил крайния изход на делото. Решаващите изводи на въззивния съд относно надлежното приемане на обекта са изградени въз основа на останалите събрани по делото доказателства – извършеното осчетоводяване от възложителя на двустранно подписаната фактура за стойността на довършения до степен „груб строеж” обект, включване на обекта в актива на баланса на [фирма] към 31.12.2008 г. като Д. и в справката за нетекущи /дълготрайни активи на стойност 1 304 000 лв., издаденото на основание чл.181, ал.2 ЗУТ удостоверение, че обектът е изпълнен по одобрения инвестиционен проект и преди всичко на апортирането му от възложителя като непарична вноска в капитала на учреденото търговско дружество [фирма]. Изложеното позволява да се приеме, че поставеният въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което изключва задължението на съда да преценява наличието на сочените от касаторите допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Изложените по-горе съображения в пълна степен следва да се отнесат и към зададеният от касаторите въпрос относно доказателственото значение на фактурата за приемане на работата по смисъла на чл.264 ЗЗД, доколкото решаващо значение за извода на въззивния съд, че изпълнителят е извършил точно възложената му работа и същата е приета без възражения не е единствено осчетоводяването на издадената от последния фактура, но и извършеното от възложителя разпореждане с обекта, обстоятелство, сочещо само по себе си, че същият е бил завършен в договорената степен „груб строеж” и е отговарял на договореното предназначение.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 08.03.2013 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 310/30.11.2012 г. по в.т.д.№ 163/2012 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] разноски по делото в размер на 5 000 /пет хиляди/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: