О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
София, 04.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 3458/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], гр. П. против въззивно определение на Пернишкия окръжен съд № 516 от 08.5.2013 год., по в.гр.д.№ 284/2013 год., с което е потвърдено разпореждането на Пернишкия районен съд от 05.12.2012 год., по ч.гр.д.№ 8847/2012 год., в частта за отхвърляне заявлението на настоящия частен жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.3 ГПК и изпълнителен лист срещу „С. Б. ЗА Д., ПРОДЪЛЖИТЕЛНО Л. И Р.” Е., /СПДПЛР/, гр.П. за сумата 26 992.07 лв., представляваща неустойка в размер на 20% върху неизпълнената част по споразумение от 15.11.2011 год., с нотариална заверка на подписите.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК във вр. с чл.274, ал.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на процесуалното право: „ На какви изисквания следва да отговаря вземането, за което се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417, т.3 ГПК, във вр. с чл.418 ГПК относно посоченото в договора акцесорно задължение за неустойка за неизпълнение на главното задължение по договора и следва ли съдържащите се в договора – документ по чл.417, т.3 задължения за заплащане на парични суми да бъдат точно определени по размер, или е достатъчно той да бъде определяем?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика на касационната инстанция са посочени определения на ВКС: № 234 от 23.03.2011 год., по ч.гр.д.№ 205/2011 год. на І т.о.; № 932 от 30.12.2011 год., по ч.гр.д.№ 893/2011 год. на І т.о..
Ответната по частната касационна жалба страна, чрез пълномощника си – адв. П.- ПАК, в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта и, по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивен съдебен акт, от категорията по чл.274, ал.3 ГПК, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно договорните клаузи на сключеното между страните споразумение задължението за заплащане на уговорената неустойка е свързано с настъпване на конкретен правопораждащ факт, извън самото изпълнително основание – виновно неизпълнение на договорното задължение в договорения срок. Следователно от неизпълнението на поетото задължение и от момента на неговото осъществяване във времето са обусловени не само възникване на кредиторовото вземане за неустойка, но и конкретния и размер, което само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че не е налице удостоверено с документа по чл.417, т.3 ГПК, във вр. с чл.418 ГПК парично вземане и предпоставките на чл.410, във вр. с чл.417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за същото отсъстват.
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд се налага правен извод, че поставеният от частния касатор процесуалноправен въпрос, като релевантен към крайния правен резултат по делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана, но е неоснователно позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираната в тази вр. практика на ВКС – определение № 234 от 23. 03. 2011 год., по ч.т.д.№ 205/2011 год. на ВКС е неотносима към разглеждания случай, доколкото изрично съставът на І т.о. на ВКС постановил визирания съдебен акт по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК е приел, че съдът в заповедното производство може да постанови издаване на заповед за изпълнение за вземания за забава и за неустойка, размерът на които не е цифрово определен в документа по чл.417, т.3 ГПК, но е определяем, ако страните са уговорили в договора критериите за определянето му и ако в заявлението този размер е посочен от заявителя като абсолютна величина. В същия смисъл е и второто цитирано определение № 932/2011 год., по ч.т.д.№ 893/2011 год. на І т.о..
В случая видно от съдържанието на договорната клауза на т.3 от процесното споразумение страните са уговорили неустойка за забава като % от неизпълненото основано договорно задължение на длъжника „С.” Е. – просрочие на която и да е от конкретните парични вноски по т.2 от същото, но при закъснение повече от 8 календарни дни.
Конкретно посочен в документа период на длъжниковата забава, за който мораторната неустойка се следва на кредитора липсва. Поради това възникването и като парично вземане в полза на последния е обусловено от настъпване на условие извън документа по чл. 417, т.3 ГПК и правно важима е не задължителната практика на ВКС, посочена в частната касационна жалба, а формираната по реда на чл.274, ал.3 ГПК, която е цитирана в обжалвания съдебен акт на ПОС. Според същата, когато документът по чл. 417, т.3 ГПК не удостоверява основанието или размера на вземането за неустойката за забава, вкл. не доказва началния момент на забавата на длъжника, нито периода и, то липсват данни за размера на цялото претендирано вземане за неустойка, поради което изискването за редовност на заявлението по чл.410 във вр. с чл.417 ГПК не е спазено.
В заключение следва да се посочи, че доколкото различният правен резултат по съпоставяните съдебни актове е обусловен от различните факти и обстоятелства по отделните дела, а не от различно възприетото тълкуване на закона- чл.410 ГПК във вр. с чл.417, т.3 ГПК, то критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не може да бъде приложен- арг. от т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС .
При наличие на задължителна съдебна практика селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което не следва да бъде обсъждано.
Що се касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен, че липсва аргументация на същото, която да е в съответствие със задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.202 год.на ОСГТК на ВКС, съществуването на задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, за която не е установено да се нуждае от осъвременяване води до неприложимостта му.
Ответната по частната касационна жалба страна, в срока по чл.276, ал.1 ГПК, е претендирала деловодни разноски за производството по чл.274, ал.3 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 990 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие № 03956/05.07.2013 год..
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пернишкия окръжен съд № 516 от 08.5.2013 год., по в.гр.д.№ 284/2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД [фирма], със седалище гр. П. да заплати на „С. Б. ЗА Д., ПРОДЪЛЖИТЕЛНО Л. И Р.” Е. гр.П. сумата 990 лв./ деветстотин и деветдесет лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: