Р Е Ш Е Н И Е
№ 128
гр. София, 16.10.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на деветнадесети март две хиляди и четиринадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
при секретаря Кр. Павлова в присъствието на
прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 221 по описа за 2014 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на повереника на частните обвинители Г. Д. В. и М. Д. А. (адв. Б.) против въззивно решение № 373/04.11.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, 3-ти състав, постановена по ВНОХД № 366/2013 г., с което е била потвърдена присъда № 123/10.04.2012 г. на Софийски градски съд по НОХД № 883/2011 г.
С тази присъда Софийски градски съд е признал подсъдимия Ж. П. И. за невиновен в това, на 28.04.2010 г., около 12. 50 ч., в [населено място], на [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], при управление на л. а. м. „М., модел „В.” с ДК № …., да е нарушил правилата за движение по чл. 25 ал. 1, чл. 116, чл. 119 ал. 4 от ЗДвП и чл. 63 ал. 1, т. 1 от ППЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на пешеходката С. Д. М., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 от НК.
В жалбата и допълнение към нея, поддържани от повереника – адв. Б., се излагат доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на САС.
Подсъдимият, лично и чрез двамата си защитници (адв. Д. и адв. П.), моли възззивното решение да бъде оставено в сила. Представят се и писмени бележки.
Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
Касационната жалба е неоснователна.
От материалите по делото е видно, че с решение № 167/09.04.2013 г., постановено по н. д. № 423/2013 г., състав на ВКС, І н. о., е отменил предходното решение на въззивния съд и е върнал делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснати процесуални нарушения, относими към пълното и обективно фактическо изясняване на механизма на ПТП (посоката на движение на пешеходката, местоположението й преди подсъдимият да предприеме маневрата завой наляво, видимостта му към нея, изминатия път до мястото, където е паднала и разположение на тялото й след падането – чрез разпит на св. С., Е., О. и А.) и проверката му по експертен път (чрез поставяне на допълнителна задача на експертите от КСМАТЕ и изготвяне на мащабна скица). Според ВКС всички тези данни са имали значение за правилното приложение на материалния закон – в насока не само дали е имало инициален удар, но и дали при извършване на маневрата завой наляво и доколкото такава е била позволена, подсъдимият се е съобразил с изискването да осигури предимство на пресичащата пешеходка и да не създаде опасност за движението й, вкл. да не й създаде стрес от внезапната поява с аварийно спиране, пресичайки посоката й на движение.
При новото разглеждане Софийският апелативен съд е изпълнил указанията на касационната инстанция, доколкото това е било възможно и е подложил на обсъждане доказателствените източници, съотносими към изясняване на съществените, факти, включени в предмета на доказване. Доводите за неправилна оценка на показанията на св. С. и обясненията на подсъдимия относно пътната обстановка и развитието на инцидента с пострадалата, са изцяло неоснователни. По същество, това са били единствените очевидци с възприятия относно падането на пострадалата и мястото, където това е станало – на около 1-2 м. пред спрелия автомобил, който е извършвал маневра завой наляво с навлизане в обособеното платно, обслужващо паркинга пред хотел „Пл.”. Разположението на автомобила към момента на огледа и последващите експертни технически изследвания не са опровергавали, а обратно– те са потвърждавали тези фактически положения, вкл. това, че маневрата е извършвана с ниската скорост от 5 км./ч. Експертно подкрепени са и данните за липсата на осъществен контакт между автомобила и пострадалата, който дори и реализиран в минимална степен да е довел до загубата на равновесие при възрастната жена и последващо падане върху терена, вследствие на което тя е получила фатален удар в тилната част на главата, респ. тежка черепно-мозъчна травма, с която се свързва настъпването на смъртта й въпреки приложените реанимационни мероприятия. Както при пострадалата, така и по автомобила не са били открити следи, индициращи за съприкосновение, като възраженията на частното обвинение, че нямало данни повърхността на автомобила да е била запрашена явно не държи сметка за заявеното от подсъдимия (на л. 145 от НОХД № 883/2011 г. „…установиха, че няма нищо по колата, дори тя не беше измита и прахоляка стоеше по нея”), което напълно кореспондира с констатациите при огледа, а и като цяло с липсата на установени увреждания при пострадалата (извън травмата в тилната част на главата), както към момента на приемането й в болничното заведение, така и при аутопсията. По всички тези въпроси въззивният съд е изложил изчерпателни мотиви, поради което ВКС ги възприема и не намира за нужно да ги преповтаря. Въпреки усилията на апелативния съд да изпълни указанията на ВКС в отменителното му решение, като събере данни за посоката на движение на пострадалата, това се е оказало невъзможно. При разпита на указаните свидетели (св. О. и А.) е било установено, че те не са били очевидци на инцидента, а при допълнителния разпит на св. С. се е оказало, че той също не е имал такива възприятия. Съответно, отпаднала е възможността и по технически път да се проверяват детайлите, указани от ВКС. По отношение на видимостта в района на произшествието вече е имало заключение (вж. КМАТЕ на л. 27-33, задача шеста), определящо, че при предприемане на маневрата завой наляво подсъдимият е разполагал с видимост от около 20-30 м. В тази връзка, оплакванията за недостатъчно изпълнение на указанията на ВКС, застъпени в жалбата на частното обвинение, не могат да бъдат споделени.
Съответно, за да приеме от фактическа страна, че подсъдимият е извършил маневрата завой наляво (пресичайки единичната непрекъсната линия на пътното платно на ул. „Н. К.) с частично навлизане в обособеното пътно платно към паркинга на хотел „Пл.”, където е възприел обърната към автомобила му пешеходка и е предприел аварийно спиране на около 1 м. от нея, въззивният съд не е допуснал нарушения от процесуален характер, касаещи анализа и оценката на доказателствените материали, нито ги е тълкувал превратно. Всъщност, това, от което частните обвинители са останали недоволни е резултатът от тази оценка – с изразеното вътрешно убеждение, а не с начина, по който то е било формирано, което недвусмислено определя, че се оспорва обосноваността на горните фактически положения, което не е касационно основание.
С оглед изложеното и имайки предвид, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция е било изградено на основата на съвкупна оценка на доказателствените материали, като са анализирани обективно и в тяхната пълнота, то липсва каквото и да е основание да се счита, че то е било опорочено.
Въз основа на приетите фактически положения законът е бил приложен правилно с потвърждаване на оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
Както е известно, за да е налице осъществено съставомерно деяние по чл. 343 ал. 1, б. “в” от НК, е необходимо не само да е налице допуснато нарушение на конкретно посочено правило за движение, но то да е в пряка причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат – непредпазливо причинената смърт на пострадалото лице. Фактологията по делото е очертавала, че при извършване на маневра завой наляво с цел навлизане в паркинга на хотел „Пл.”, подсъдимият формално е допуснал нарушение на правилото по чл. 63, ал. 1, т. 1 от ППЗДвП, като е пресякъл единичната непрекъсната линия – М1. То обаче не е в причинна връзка с настъпилия резултат – извеждане на пострадалата от равновесие, последващо падане назад и фатално нараняване на главата, където е локализирана тежка черепно-мозъчна травма, довела до летален изход. След пресичане на линията – М1, подсъдимият е бил обвързан от правилото по чл. 25 ал. 1 от ЗДвП – да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Той също е бил длъжен да пропусне пешеходците (чл. 119 ал. 4 от ЗДвП) и да е внимателен и предпазлив към престарелите хора (чл. 116 от ЗДвП). Фактите по делото, такива, каквито са установени, свидетелстват, че той е изпълнил тези свои задължения. Макар да не е могло да се установи по безспорен начин каква е била посоката на движение на пострадалата, при наличната видимост от 20-30 м. подсъдимият е бил длъжен и обективно е могъл да възприеме нейното движение и да предприеме нужните мерки, за да осигури безпрепятственото й преминаване. Той е сторил това, като макар и в относително по-късен момент, при възприемане на пешеходката пред автомобила и с оглед ниската скорост от 5 км./ч, с която се е движел, е предприел успешно аварийно спиране на около 1 м. от нея, недопускайки реализирането на инициален удар, от който биха могли евентуално да настъпят съставомерни последици, които са основание за ангажиране на наказателната му отговорност по предявеното му обвинение по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК. По делото е било установено, че при наличието на ефективно спряно движение на автомобила, пострадалата е загубила равновесие и е паднала назад, наранявайки фатално тилната част на главата си, но тази последица не е в пряка причинна връзка с допуснати от него и инкриминирани му нарушения по ЗДвП и ППЗДвП. Водачът е изпълнил задължението си да осигури предимството на пешеходката и да не причинява съставомерни последици. Той не е бил длъжен, нито е могъл да предполага и да предвиди каква може да бъде реакцията на пешеходеца при аварийно спиране, реализирано на близко разстояние, което само по себе си не представлява действие, свързано с опасност за настъпване на съставомерни последици. Възможните хипотези на такава реакция са твърде много, като една от тях е била лансирана в процеса от частното обвинение (загуба на равновесие поради уплаха на възрастната жена, респ. поради стрес), но тя освен, че не е единствено възможната, то и по своето естество не е от степен да доведе до настъпване на съставомерен резултат по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК.
Затова, като е потвърдил оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 343 ал. 1, б. “в” от НК, приемайки, че е налице случайно деяние по чл. 15 от НК, въззивният съд правилно е приложил материалния закон.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 373/04.11.2013 г. на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, постановена по ВНОХД № 366/2013 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: