Р Е Ш Е Н И Е
№254
гр. София, 21 декември 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и първи ноември двехиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ХРИСТИНА МИХОВА
със секретаря Мира Недева
при участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ,
след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ
наказателно дело № 1146 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид:
Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по постъпила жалба от упълномощените защитници на подсъдимия Д. Н. И. – адв.А. П. и адв.Р. М., по саморъчна жалба на подсъдимия М. Х. А. и по жалба на назначения му служебен защитник адв. Е. Н. против въззивно решение № 22/30.06.2016 г., постановено по внохд № 10/2016 г. по описа на Военно – апелативния съд.
В жалбата на адв.П. и адв.М. са наведени и трите касационни основания по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 – 3 от НПК. Въпреки че, жалбата е твърде обемна, по същество тя е изпълнена по-скоро с изразеното несъгласие от страна на защитата към извършения анализ на доказателствата от предходните съдилища и направените от тях – „погрешни” правни изводи, без да съдържа необходимата конкретика /с малки изключения/, в подкрепа на наведените касационни основания. Като съществено нарушение на процесуалните правила е посочено липсата на мотиви във въззивното решение, изразяващи се в неправилен анализ на доказателствените източници следствие, на което съдебният състав е достигнал до изводи, които са в противоречие с доказателствата по делото. Отправен е упрек към дейността на предходните инстанции, че не са направили всичко възможно за разкриване на обективната истина чрез всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства. Според защитата първоинстанционната присъда е постановена от съдебен състав, който не е бил безпристрастен, поради което е незаконен, като по тази начин е нарушено гарантираното на И. от чл.6 ал.1 от КЗПЧОС право на справедлив процес. Изложените доводи в подкрепа на релевираното нарушение на материалния закон се изразяват в обективна и субективна несъставомерност на извършеното деяние – подсъдимият не отговарял на критериите, посочени в чл.93 т.1 от НК; тъй като ИА „СД” към МО била със статут на наблюдател – без собствен бюджет и имущество, териториалният директор бил без възможности за извършване на разплащания, поради което не можел да носи отговорност за законосъобразност на поетите задължения и на извършените разходи. В допълнението към жалбата, постъпило и прието по реда на чл.351 ал.3 от НК, се претендира да бъде отменен второинстанционния съдебен акт и подсъдимият да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение или при условията на алтернативност делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд или да се измени присъдата, като се намали наложеното наказание с приложение на чл.66 от НК.
В жалбата на подсъдимия А., освен желанието му за намаляване на наказанието и отлагане на изпълнението му, се съдържа изложение, което по-скоро има характер на обяснения във връзка с обвинението, за което е признат за виновен. Според защитника подсъдимият няма качеството на длъжностно лице, поради което не може да бъде осъден за престъпление по чл.202 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.1 и т.2 вр. с чл.201 от НК.
В съдебно заседание подсъдимият Д. И. не се явява. След обявяване на първоинстанционната присъда той не е намерен на посочения от него адрес за призоваване и въззивното производство е разгледано в негово отсъствие – по реда на чл.269 ал.3 т.1 и т.2 от НПК. Защитниците му, представлявали го от досъдебното производство – адв.П. и адв.М., поддържат касационната жалба, ведно с допълнението към нея и пледират тя да бъде уважена по изложените съображения.
Подсъдимият М. А. редовно призован не се явява, като същият изрично е заявил, че не желае да присъства лично в касационното производство. Служебният му защитник адв.Н. счита, че жалбата следва да бъде уважена и да бъде отменено въззивното решение.
Представителят на ВКП е на становище, че не е налице нито едно от касационните основания и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 12/06.11.2015 г., постановена от Военен съд – Сливен по нохд № 48/2015 г. подсъдимите – бивш цивилен служител Д. И. – в качеството му на длъжностно лице – Директор на ТД – В. при Изпълнителна Агенция „Социални дейности” към Министерство на отбраната и М. А. са признати за виновни в това че, в периода от началото на м. април 2008 г. до 28.04.2009 г., при условията на продължавано престъпление, след като са се сговорили предварително по между си като съизвършители са присвоили чуждо движимо имущество в големи размери – 91 617,71 лв., собственост на ИА „Социални дейности” към МО, която сума била поверена на И. да управлява, като за улесняването му двамата са извършили и други престъпления – по чл.308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.311 ал.1 от НК, за които по закон не се предвижда по-тежко наказание, поради което и на основание чл.202 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.1 и т.2 вр. с чл.201 вр. с чл. 308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.311 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК И. е осъден на шест години, а А. на пет години лишаване от свобода, които е постановено да се изтърпят при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като двамата са признати за невинни да за присвоили сумата, представляваща разликата до 125 082,23 лв., както и че присвояването е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай и в този смисъл са оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение.
На основание чл.202 ал.3 вр. с ал.2 вр. с чл.37 ал.1 т.3, т. 6 и т.7 от НК е постановена конфискация на ? ид. ч. от апартамент, находящ се в [населено място], собственост на Д. И., като подсъдимите са лишени и от право да заемат държавна или обществена длъжност, да упражняват професия или дейност, свързани с управление, съхранение, контрол или отчитане на финансови средства или стоково-материални средства за срок от по шест години.
На основание чл.25 ал.1 вр. с чл.23 от НК на подсъдимия А. е определено едно общо най-тежко наказание от пет години по настоящата присъда и по осъжданията му по други четири влезли в сила съдебни акта, към което е присъединено наказанието глоба в размер на 5 000 лв. и лишаването от право да заема държавна или обществена длъжност, да упражнява професия или дейност свързани с управление, съхранение, контрол или отчитане на финансови средства или стоково-материални средства за срок от шест години.
На основание чл.59 ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия А. от така наложеното му наказание от пет години лишаване от свобода, считано от 25.06.2015 г. до влизане в сила на присъдата.
В тежест на подсъдимите са възложени и направените по делото разноски от 1 813 лв..
По жалба на защитниците на подсъдимия Д. И. – адв. П. и адв.М., и жалба на подсъдимия М. А. е образувано внохд № 10/2016 г. по описа на Военно – апелативния съд. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, която в оправдателната й част, предвид отсъствието на съответен протест е влязла в сила.
Касационната проверката на дейността на въззивната инстанция не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направеният анализ на доказателствени източници, макар и на места лаконичен, не би могъл да бъде квалифициран като претендираната в жалбата липса на мотиви още повече, че този съд не е достигнал до различни фактически изводи от тези на първоинстанционния състав, които са формирани на надлежна доказателствена основа. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието му оплаквания срещу присъдата са пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. Крайният извод на съставът на Военно – апелативния съд е обективиран по ясен и категоричен начин така, че волята му и начинът на формиране на вътрешното му убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните, така и контролната инстанция, като съвсем отделен е въпросът доколко същият е приемлив или не за всяка от страните в процеса. Даденият отговор на относимите за решаване на делото възражения на защитата на подсъдимите съответства на изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на основните принципи, визирани в чл.13 и чл.14 от НПК.
Не намират опора в данните по делото направените възражения, че първоинстанционната присъда е постановена от състав, който не е бил безпристрастен, поради което същият се явявал незаконен. Участието на председателя на съдебния състав в разглеждането на друго дело – с идентично обвинение спрямо същия подсъдим, не е основание той да се отведе от разглеждането на настоящото наказателно производство. В този смисъл не може да се приеме, че съдията – докладчик е бил предубеден, заинтересован, пряко или косвено от изхода на делото. Видно от протокола от 22.12.2014 г. неговият избор е осъществен в съответствие с изискванията на чл.9 ал.1 от ЗСВ, при спазване на принципа на случайния подбор – чрез електронно разпределение на делата по поредността тяхното постъпване. Към периода на разглеждане на делото от първонистанционния военен съд, а и към настоящия момент НПК, все още не предвижда комуникацията между страните и съда да се осъществява по електронен път, поради което не следва, че с отказа да се уважи изпратената по този начин молба на И. от 29.04.2015 е нарушено правото на защита на подсъдимия. Следва да се посочи, че двамата подсъдими, в присъствието на техните защитници, изрично са заявили – на досъдебното производство, че не желаят да им бъдат предявявани материалите по делото, а на проведеното на 25.06.2015 г. съдебно заседание – че разбират обвинението, не се признават за виновни и не желаят да дават обяснения, т.е. не може да се приеме, че съдията е отказал да предостави на подсъдимия и на неговите защитници част от материалите, за да се запознаят с тях. По никакъв начин не е нарушено и правото на подсъдимия И. да дава обяснения във връзка с повдигнатите му обвинения и той е направил това, като е изразил /в с.з. 05.08.2015 г./ своето отношение към внесения обвинителен акт, въпреки че не е изложил доводи в подкрепа на заявената позиция. В тази връзка следва само да се отбележи, че пред въззивния съд, като последна инстанция по фактите, И. не намерен на посочения от него адрес и производството е разгледано по реда на задочното, т.е. той сам се е поставил в невъзможност да даде допълнителни обяснения, което съвсем не означава, че не му е предоставена възможност и той не е реализирал максимално ефективно правото си на защита. Действително поисканите поправки на протоколите на проведените съдебни заседания не са допуснати, но това е станало при спазване на реда, визиран в чл.312 от НПК, поради което не може да се сподели изложеното в жалбата, че е налице нарушение на правата на подсъдимия или на защитниците му, като страни в процеса. Изложените обстоятелства не дават основание на касационната инстанция да приеме, че те пораждат съмнение в безпристрастността на председателстващия първоинстанционния съдебен състав, а от там да е нарушено правото на подсъдимия делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд.
Действително в диспозитива на постановената присъда не са отбелязани цифрово разпоредбите на чл.26 и чл.93 от НК, но е посочено че, извършеното престъпление е осъществено през инкриминирания период при условията на продължавано престъпление, осъществено от подсъдимия И. в качеството му на длъжностно лице – Директор на ТД – В. при Изпълнителна Агенция „Социални дейности” към Министерство на отбраната, както и че улесняващите престъпления са такива по чл.308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.309 ал.1 от НК. Същевременно с това касационният съд счита, че в случая е напълно достатъчно отразеният в диспозитива глобален размер на присвоената сума, без да е необходимо неговото разбиване относно всяко от четирите отделни деяния, както и посочването точно кое е съответното друго по-леко наказуемо престъпление. Тези обстоятелства подробно са конкретизирани в обстоятелствената част, като по този начин е реализирано изискуемото от закона единство между двете, макар и отделни части на първоинстанционния съдебен акт. В този смисъл диспозитивът на присъдата покрива минималните изисквания на чл. 305 ал.4 вр. с чл.301 от НПК, тъй като е съобразен с установените стандарти за форма и съдържание.
Като съществено процесуално нарушение в касационната жалба на защита на подсъдимия И. е посочено, че първоинстанционният съд е дал приоритет на заключенията на тройната СТЕ, въпреки направените от тях мотивирани възражения относно компетентността, обективността и безпристрастността на вещите лица. Направеното оплакване е идентично с наведеното и пред въззивния съд, като същото е получило надлежен отговор в атакуваното решение, който се споделя и от касационния състав. Обстоятелството, че този отговор не удовлетворява защитата очевидно е дало основание за релевирането му и пред касационната инстанция. Изтъкнатите по-скоро формални причини не се оправдават от данните по делото и са лишени от доказателствена подкрепа. Заключенията на вещите лица, изготвили единичните и тройната технически експертизи, както и допълнителната такава, отговарят на изискванията на чл.152 от НПК, като в съдебно заседание при разпита им експертите са дали изчерпателни отговори на поставените им уточняващи въпроси, т.е. не се установява претендираната в жалбата процесуална негодност на представените по делото експертни заключения.
Неоснователно се явява и оплакването на защитата за незадълбочено обсъждане на гласните доказателствени средства, довело до неправилна – превратна интерпретация на свидетелските показания. В тази връзка на следва да се посочи, че касационната инстанция осъществява проверка на въззивното решение, а не на първоинстанционната присъда, и този контрол е по правото, без касационният съд да разполага със самостоятелни правомощия по оценка на доказателствените материали. Изграждането на вътрешното убеждение на решаващите инстанции „по фактите” относно достоверността на свидетелските показания може да бъде оспорен и поставен под съмнение, само когато са били нарушени наказателно процесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност, каквито нарушения не се установиха с оглед изложеното по-горе, а други конкретни такива не са изтъкнати в жалбата. Същевременно с това, не отговаря на действителното положение, че първоинстанционният съд не е обсъдил показанията на счетоводителя, гл.юрисконсулт, на св.Д., С. и П., както и че изцяло са пренебрегнати писмените доказателства.
Настоящият състав не констатира и наличието на претендираното в жалбите касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НК. В пределите на установените и доказани фактически положения, предходните инстанции правилно са приложили материалния закон. Те законосъобразно са приели, че поведението на двамата подсъдими се субсимира от обективна и субективна страна под състава на престъплението по чл.202 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.1 и т.2 вр. с чл.201 вр. с чл. 308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.311 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК. Изложените в тази насока съображения в мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВС/ВКС и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Приетата правна квалификация на извършеното от подсъдимите престъпление не противоречи на ППВС № 3/27.06.1970 г., изм. и доп. с Постановление № 9/10.12.1975 г. и Постановление № 7/26.07.1987 г. по н.д. № 7/87 г., както и на ТР № 73/74 на ОСНК на ВС. За да бъде преценено правилно притежаваното от подсъдимия И. качество по смисъла на чл.93 т.1 б.„А” и б.„Б” от НК, следва да се прецени дали средствата, които са станали обект на присвояването са му връчени като длъжностно лице, назначено на посочената длъжност или са му възложени по конкретен проект. Според настоящия състав в конкретния казус подсъдимият И. е действал в качеството си на длъжностно лице – директор на териториална дирекция – В. към Изпълнителна агенция „Социални дейности ” към Министерство на отбраната. Съгласно чл.54 от ЗА – изпълнителните агенции са част от администрацията към определен министър, в случая на отбраната, за административно обслужване на физически и юридически лица, както и за изпълнение на дейности и услуги, свързани с осигуряване на дейността на органите на държавната власт, т.е. на И. е било възложено да изпълнява срещу получаването на заплата служба в държавно учреждение, като задълженията му съгласно връчената му и подписаната от него длъжностна характеристика включва да ръководи цялостната дейност по планиране, организиране и контрол по ремонта, поддръжката и модернизацията на материалната база на територията на Териториална дирекция – В.. Сред задълженията му изрично му е вменено да отговаря за подготовката и провеждането на процедури по ЗОП за териториалната дирекция. Нормативно правомощията на териториалния директор са били уредени във вътрешните правила за провеждане на процедури по възлагане на обществени поръчки. Съгласно чл.6 ал.1 б. Д от правилата /том 3 от досъд. пр./ И. е имал правомощие да планира обществени поръчки за строителство, доставки на стоки и услуги, свързани с осъществяваните от дирекцията дейности, поради което и касационният състав намира, че длъжностното качество на подсъдимия е обусловено от принадлежността му към структурата на Изпълнителна агенция „Социални дейности” към МО, т.е. той е бил длъжностно лице, тъй като му е възложено да изпълнява служба в това държавно учреждение. Издръжката на Изпълнителна агенция „Социални дейности” се формира от бюджетни средства и от приходи от собствена дейност, като изпълнителният директор на агенцията е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на отбраната. С оглед на изложеното правилно предходните съдилища са приели, че от обективна страна подсъдимият И. като лице на служба в държавно учреждение, чиято дейност не е само на материално изпълнение, е бил длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б.„А”от НК и като такъв е обективирал поведение, осъществяващо признаците от състава на престъплението по чл.202 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.1 и т. 2 вр. чл. 201 от НК. В случая осъществяваната от И. дейност не би могла да бъде квалифицирана по своята същност като стопанска, тъй като чрез нея се осъществяват с оглед статута на самата изпълнителна агенция – публични, управленски задачи. Издадените нарочни заповеди № 472/20.10.2004 г. и № 486/07.08.2008 г. на изпълнителния директор на ИА „Отдих и възстановяване” към МО, чийто правоприемник се явява ИА „СД” към МО по никакъв начин не водят до изпълване с необходимото съдържание упълномощаването на подсъдимия И. да се разпорежда със средства на агенцията при провеждане на процедури по възлагане на обществени поръчки. Тези негови правомощия произтичат по силата на заеманата от него позиция на териториален директор, като не е било необходимо изричното му упълномощаване, а вече осъществено – то не е довело до увеличаване на обема на правомощията му, регламентиран във вътрешните правила. В този смисъл неправилно предходните инстанции са приели, че И. е имал и качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б. „Б” от НК, още повече, че подписаните от него платежни нареждания са били в изпълнение на вменените му права и задължения от длъжностната характеристика. В заключение следва само да се отбележи, че горните съображения имат значение само относно изложените от предходните инстанции доводи, обосноваващи длъжностното качество на единия от подсъдимите, без по същество да влияят на правилния материално правен извод, че И. е имал качеството на длъжностно лице, поради което не се налага упражняване на правомощието на касационния съд по чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
Към инкриминирания момент другият подсъдим – М. А. не имал качеството на длъжностно лице, не е имал такава обвинение и не е признат за виновен в извършването на такова престъпление. Действително осъществяването на длъжностно престъпление при съучастие – като съизвършители принципно изисква всеки един от двамата участници по изпълнителното деяние по отделно да е длъжностно лице. Същевременно с това обаче в конкретния казус спрямо подсъдимите е повдигнато обвинение и те са признати за виновни в извършването на престъпление по
чл.202 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.1 и т.2 вр. с чл.201 вр. с чл. 308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.311 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК, т.е. за съставно престъпление, като в случая А. е осъществил престъпленията по чл. 308 ал.1, чл.309 ал.1 и чл.311 ал.1 от НК, които са улеснили осъществяването на самото присвояване. Наличието на квалификацията на чл.202 ал.1 т.1 и т.2 от НК предполага участието на едно длъжностно лице – подсъдимия И., на което е било поверено да управлява чуждо имущество и друг съизвършител – подсъдимия А., който е улеснил самото присвояване, като съгласието между двамата за това е постигнато преди извършване на всяко от отделните четири деяния. Извършените улесняващи – множество документни престъпления отново са осъществени в съучастие между двамата подсъдими, като в преобладаващата част те са извършени от А. след склоняването му от страна на И.. Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че в рамките на предявеното на подсъдимите обвинение материалният закон е приложен правилно и няма основание за отмяна на атакувания съдебен акт, още по-малко, при така установените факти – за тяхното оправдаване.
В жалбите не са наведени конкретни възражения, които да обосноват наличието на претендираната явна несправедливост на наложените наказания. Индивидуализацията им е извършена в рамките на предвиденото в закона, като са съобразени всички установени по делото обстоятелства, визирани в нормата на чл.54 от НК. Определените по вид и размер наказания съответстват както на отчетения превес на смекчаващите отговорността обстоятелства по отношение и на двамата подсъдими, водещата роля на Д. И. при осъществяване на престъплението и обремененото съдебно минало на подсъдимия А., така и на изискванията на закона и целите на наказанието, визирини в чл.36 от НК, поради което са справедливи и не са налага те да бъдат ревизирани.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 22/30.06.2016 г., постановено по внохд № 10/2016 г. по описа на Военно – апелативния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: