Р Е Ш Е Н И Е
№ 236
гр. София, 15 януари 2019 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание, проведено на седми декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 944 по описа за 2018 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Б. А., по жалба на подсъдимия Н. Д. Н., по жалба на подсъдимия П. Г. К., по жалба на гражданския ответник [фирма], [населено място], и по жалба на гражданския ответник [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд № 119 от 28.06.2018 г, по ВНОХД № 137/17, с което е изменена първоинстанционна присъда на Варненски окръжен съд № 55 от 29.05.2015 г, по НОХД № 421/14, като наложените на подсъдимите А., Н. и К. наказания са намалени, както следва: на подсъдимия А., на една година „лишаване от свобода”, на подсъдимия Н., на една година и девет месеца „лишаване от свобода”, на подсъдимия К., на една година и шест месеца „лишаване от свобода”, а присъдата е потвърдена в останалата й част.
С първоинстанционната присъда е постановено следното:
Подсъдимият М. Б. А. е признат за виновен в това, че на 19 и 20 април 2010 г в [населено място], в качеството си на лекар педиатър в [фирма], [населено място], е причинил смъртта на Д. С. Д. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност, като е нарушил чл. 17, ал. 2, т. 4 и чл. 29 от Наредба № 16 от 21.08.1996 г за организацията на болничната медицинска помощ в държавните болнични заведения / Наредба № 16 /, чл. 57, ал. 2, т. 4 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на [фирма], [населено място], с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години.
Подсъдимият Н. Д. Н. е признат за виновен в това, че на 19/20 април 2010 г в [населено място], в качеството си на лекар ординатор хирург в [фирма], [населено място], е причинил смъртта на Д. С. Д. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност, като е нарушил чл. 57, ал. 2, т. 4 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на [фирма], [населено място], чл. 11, ал. 3 от Правилника на /клиника/ при същото лечебно заведение, с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години.
Подсъдимият П. Г. К. е признат за виновен в това, че на 20 април 2010 г в [населено място], в качеството си на лекар в Приемно спешно педиатрично отделение към /клиника/ в [фирма], [населено място], е причинил смъртта на Д. С. Д. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност, като е нарушил чл. 17, ал. 2, т. 4 и чл. 29 от Наредба № 16 от 21.08.1996 г за организацията на болничната медицинска помощ в държавните болнични заведения / Наредба № 16 /, с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години.
На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимите М. Б. А., Н. Д. Н., П. Г. К., както и гражданските ответници [фирма], [населено място], представлявана от изпълнителния директор В. И., и [фирма], [населено място], представлявана от изпълнителния директор Ж. Г., са осъдени солидарно да заплатят на гражданските ищци С. Д. Д. и Р. Д. Д., обезщетение за неимуществени вреди, по 100 000 лв, в полза на всеки един от тях, заедно със законните последици.
С жалбата на подсъдимия А. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция не са изпълнени указанията на ВКС, залегнали в отменителното решение, при постановяване на настоящето решение е допуснато нарушение при формиране на вътрешното убеждение по фактите, касаещи отговорността на жалбоподателя А., във въззивния акт не е даден цялостен отговор на възраженията относно правилното приложение на материалния закон, неправилен е изводът, че подсъдимият А. е осъществил състава по чл. 123, ал. 1 НК, не е съобразено заключението на СМЕ, съгласно което жалбоподателят е действал в съгласие със Стандарта на добрата медицинска практика, в мотивите на решението не е даден отговор на множество въпроси, а именно: каква е причината за леталния изход на пациента, дали смъртта се дължи на несвоевременна хоспитализация, на неправилно поставена диагноза, на закъсняла оперативна намеса, на некомпетентна оперативна интервенция, или на комплекс от изброените фактори, а в случай, че се дължи на субективни фактори, кои са те, анализът на доказателствата е проведен в отклонение от процесуалните изисквания, невярно е прието, че подсъдимият А. е допуснал нарушение на служебните си задължения и наред с останалите подсъдими е допринесъл за настъпване на престъпния резултат, материалният закон е приложен неправилно / липсва съставомерно деяние /.
С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия А. или за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд.
С жалбата на подсъдимия Н. се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция не са изпълнени указанията на ВКС, залегнали в отменителното решение, жалбоподателят е признат за виновен за нарушение, което не му е предявено по съответния ред / обвинението е за даване на указания по телефона, а осъждането е за отказан личен преглед, какъвто факт не фигурира в обвинителния акт /, не е посочено в какво се състои немарливото изпълнение на служебните задължения, неясно е в какви действия или бездействия се е изразило съставомерното поведение на жалбоподателя / съдът е приел, че консултантът е отказал да направи преглед в болничното заведение, а е осъществил консултация по телефона /, съдът е дал оценка на качеството на консултацията, с каквото правомощие не разполага / такава оценка може да бъде дадена само от лице със специални знания в областта на медицината /, изводът за съпричастност на поведението на подсъдимия Н. към резултата влиза в противоречие с приетото от фактическа страна, че деянието на оправдания подсъдим К. е било съобразено с правилата на добрата медицинска практика, не са обсъдени възраженията на защитата относно липсата на основание да бъде ангажирана отговорността на жалбоподателя Н., предвид на факта, че в рамките на около 30 минути, от момента, в който подсъдимият А. се е свързал с жалбоподателя Н., детето е преместено в друга болница, игнорирани са обясненията на подсъдимия Н. относно дадените от него медицински предписания за диагностициране на детето, които не са били изпълнени, което е от значение при преценка за неговия съставомерен принос към престъпния резултат, не е съобразено обстоятелството, че през нощта не е имало дежурен рентгенолог, което е попречило на подсъдимия А. да назначи рентгенова снимка, не е взето предвид становището на вещите лица, че при влошаване състоянието на пациента е правилно настаняването му в „Интензивно отделение”, каквото е имало в болница „име”, което обуславя извода, че са положени адекватни медицински грижи, извън вниманието на съда е останало това, че от момента на приемане на детето в посочената болница, причинната връзка, касаеща поведението на жалбоподателя Н., е прекъсната, игнорирано е становището на експертите, че поведението на тримата лекари: А., Н. и К., е било правилно от гледна точка на добрата медицинска практика, бланкетната диспозиция на чл. 123, ал. 1 НК не е запълнена с конкретно съдържание / не е прецизирано с какви действия или бездействия е осъществено престъплението /, неправилно е прието, че поведението на този подсъдим е в причинна връзка с настъпилия резултат, не е следвало да се кредитира заявеното от подсъдимия А., че е споделил с жалбоподателя Н. съмнението си за „остър хирургичен корем”, липсата на съставомерност на деянието от обективна и субективна страна обуславя необходимост от оправдаване на подсъдимия Н., материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, алтернативно, наложеното наказание е явно несправедливо / отговорността на жалбоподателя следва да се реализира при условията на чл. 55 НК /.
С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия Н., за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание / да се приложи хипотезата на чл. 55 НК /.
С жалбата на подсъдимия К. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: при анализа на доказателствата е допуснато нарушение по чл. 14 НПК, невярно са интерпретирани обясненията на подсъдимите А. и К. относно предадената от единия лекар на другия информация за състоянието на пациента, не е взето предвид, че в направление № 119, е вписана диагнозата „други остри гастрити”, което е в потвърждение на заявеното от жалбоподателя К., че не му е станало известно съмнението за „остър хирургичен корем”, игнорирано е становището на вещите лица относно момента, в който е било възможно да се постави посочената диагноза, материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва престъпление.
С жалбата се иска да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан или да бъде отменено решението на Варненски апелативен съд и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
С жалбата на гражданския ответник [фирма], [населено място], се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Сочи се, че подсъдимите не са извършили престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, откъдето и не се поражда основанието на чл. 45 ЗЗД за реализиране на отговорност за вреди. Алтернативно се изтъква, че е нарушен чл. 52 ЗЗД, касаещ размера на присъденото обезщетение за вреди, тъй като искът е уважен в прекомерно завишен размер.
С жалбата се иска пререшаване на въпросите относно гражданската отговорност, като бъде отхвърлен искът за вреди или бъде редуциран размерът на присъденото обезщетение.
С жалбата на гражданския ответник [фирма], [населено място], се релевира нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изтъква се, че липсва основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на лечебното заведение, респективно, ако бъде прието, че такова основание е налице, то размерът на уважения иск за вреди е прекомерно завишен. Сочи се, че не е отчетено съпричиняването на престъпния резултат, което произтича от поведението на родителите на малолетния пациент, които са завели детето си със закъснение в болнично заведение.
С жалбата се прави искане за преразглеждане на въпросите относно гражданската отговорност, като предявеният иск бъде отхвърлен или бъде редуциран размерът на присъденото обезщетение.
В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимите жалбоподатели пледира за уважаване на жалбите.
Подсъдимите жалбоподатели не участват лично в касационното производство.
Представителите на гражданските ответници пледират за уважаване на жалбите.
Повереникът на частните обвинители и граждански ищци счита, че жалбите са неоснователни.
Частните обвинители и граждански ищци не участват лично в производството пред ВКС.
Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Настоящето производство е второ по ред касационно такова.
С решение на ВКС № 9 от 31.03.2017 г, по н. д. № 1322/16, е отменено въззивно решение на Варненски апелативен съд № 215 от 14.10.2016 г, по ВНОХД № 370/15, с което е потвърдена присъда на Варненски окръжен съд № 55 от 29.05.2015 г, по НОХД № 421/14, и делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Основанието за отмяна е наличието на нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, за отстраняването на което са дадени указания в отменителното касационно решение. При новото разглеждане на делото във Варненски апелативен съд е постановено решението, предмет на настоящата касационна проверка.
При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция са изпълнени в цялост указанията на ВКС, залегнали в отменителното решение. Със съдебния акт е даден прецизен отговор на възраженията на защитата срещу правилността и обосноваността на първоинстанционната присъда, като са изложени обстойни съображения по какви причини не се възприемат аргументите на защитата, че липсва престъпление по чл. 123, ал. 1 НК и подсъдимите не следва да носят наказателна отговорност.
Неоснователно се твърди, че отговорността на подсъдимия Н. е ангажирана в нарушение на правото му на защита. В обвинителния акт, сред кръга от факти, формиращи фактическото обвинение, е отразено, че на инкриминираната дата, доктор Н. е бил на разположение и е бил длъжен да се яви в болничното заведение, за да извърши консултация на място, като осъществи личен преглед на пациента Д. Д.. Нарушението на служебните му задължения се е изразило в отказа да осъществи преглед на място, да постави диагноза, да назначи изследвания и да предприеме необходимото лечение, които факти са залегнали в обвинителния акт. Даденото предписание по телефона / за поставяне на сонда / не представлява надлежно изпълнение на задължението му да бъде на разположение за консултация на болни, тъй като при тази хипотеза / на разположение / правилата на добрата медицинска практика предвиждат при наличие на клиничен случай, консултантът да се яви в болничното заведение, да прегледа пациента и да реши какви последващи действия за неговото лечение са необходими, включително да назначи изследвания, ако прецени, че такива следва да бъдат направени. В този смисъл, въззивният съд е оценил правилно поведението на този подсъдим като нарушение на служебните му задължения, а възражението на защитата, че съдът е дал оценка на качеството на консултацията, извършена по телефона, е неоснователно и не се споделя от настоящата инстанция. От друга страна, изпълнението на предписанието за поставяне на сонда не би допринесло за стабилизиране на състоянието на пациента, който вече се е нуждаел от уточняване на диагнозата и предприемане на хирургична интервенция. Следователно, консултацията по телефона, без личен преглед на пациента, потвърждава извода за немарливо изпълнение на служебните му задължения, тъй като консултантът се е лишил от възможността да се запознае с обективното състояние на пациента и да направи адекватна преценка на симптомите към този момент, които са сочели на „остър хирургичен корем”, което състояние е застрашавало живота на пациента. Приносът на този подсъдим за престъпния резултат е значим, както правилно е приел и въззивният съд, тъй като е било възможно още в този момент, да се диагностицира правилно състоянието на детето и да се предприемат адекватни мерки за лечението му.
На следващо място, липсва противоречие в изводите на съда относно отговорността на подсъдимия Н., респективно, отговорността на оправдания подсъдим К., тъй като поведението на двамата лекари е оценено от гледна точка на момента, в който всеки от тях е бил ангажиран с поставяне на диагнозата и лечението на пациента. Подсъдимият Н. е проявил бездействие, като не се е явил в болницата да прегледа детето и да прецени състоянието му, респективно, да назначи рентгенография на корема, която е можела да потвърди съмнението за „остър хирургичен корем”, към който момент е било обективно възможно да се постави правилната диагноза и да се пристъпи към адекватно лечение. Различно е положението на подсъдимия К., който е повикан като консултант в значително по-късен момент, когато патологичният процес е бил значително напреднал, а изчакването за пристъпване към операция е било обусловено от необходимостта от провеждане на предоперативни мероприятия. Но така или иначе, поведението на подсъдимия К. не подлежи на оценка от ВКС, доколкото срещу неговото оправдаване не е подаден протест или жалба на частните обвинители, откъдето следва, че въпросът за отговорността му е решен окончателно. На следващо място, неоснователно се твърди, че от момента на настаняване на детето в болница „име”, причинната връзка, касаеща поведението на подсъдимия Н., е прекъсната. Тя не е прекъсната, тъй като пропускът да се постави вярната диагноза и да се пристъпи към адекватно лечение е предопредил по-нататъшните неправилни действия, осъществени от подсъдимия К., който не е изключил най-тежката възможна диагноза, а се е ограничил до лечение на неуточнената диагноза „други остри гастрити”. Правилно е становището на въззивната инстанция, че порочният кръг на неправилна диагностика и лечение на малолетното дете е формиран от поведението на тримата подсъдими: А., Н. и К., като всеки от тях отделно е нарушил собствените си служебни задължения, а наслагващите се грешки в лечебния подход са довели до леталния изход. Неоснователно е възражението на защитата, че съдът е игнорирал заключението на СМЕ, според което посочените трима лекари са действали в съгласие с правилата на добрата медицинска практика. Такъв извод несъмнено се съдържа в СМЕ, но той не може да се разгледа изолирано и откъснато от контекста на останалите експертизи, посочили правилния алгоритъм при симптомите, които са били проявени при детето, а именно: Още при постъпване на пациента в болничното заведение, симптомите, които е проявил, са давали съмнение за три възможни диагнози: „остра вирусна инфекция”, „остър гастрит” и „остър хирургичен корем”, а добрата медицинска практика е изисквала да се провери всяка от тях. Становището на вещите лица, на което се позовава защитата, за да мотивира липса на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, касае провеждане на лечение с оглед на предварителната / работната / диагноза „остър гастрит” / „други остри гастрити” /, но не и диагнозата „остър хирургичен корем”, която е била възможна и която се е оказала реална, в конкретния случай. На следващо място, становището на вещите лица, че превеждането на пациента в болница, която разполага с „Интензивно отделение”, може да се счита за правилно по принцип, но в случая, то е довело до сериозно забавяне в диагностицирането и лечението на малолетния пациент, поради което и на това експертно становище не може да се придаде решаващо значение за изхода на делото. Не може да бъде споделено и възражението на защитата на подсъдимия А., касаещо липсата на работещ рентгенов апарат по време на нощното му дежурство в болница „име”. Установено е, че през нощта апаратът е работил, но разчитането на изображението се е извършвало от лекаря, назначил изследването, тъй като по това време не е дежурил рентгенолог. Следователно, за подсъдимия А. е съществувала обективна възможност да назначи рентгеново изследване и да постави правилната диагноза / сам или със съдействието на подсъдимия Н., който е имал задължение да се яви в болницата и да се погрижи за малолетния пациент /. Що се отнася до това: дали подсъдимият А. е споделил с подсъдимия Н. за съмнението си относно диагнозата „остър хирургичен корем”, съдът е приел, че го е направил, като е кредитирал обясненията на А., но дори и да се приемат обясненията на консултанта Н., че не го е направил, това не променя извода за съставомерното му поведение. Това е така, защото подсъдимият Н. е имал задължение да се яви в болницата и да осъществи личен преглед, след като е повикан за консултация, независимо от информацията, която му е съобщена от другия лекар за състоянието на пациента. На следващо място, не е от съществено значение за изхода на делото и това: дали подсъдимият А. е съобщил на подсъдимия К. своите съмнения за диагнозата „остър хирургичен корем”. Това е така, защото е имало комплекс от други обстоятелства, които са давали възможност на доктор К. да я провери, а именно: От една страна, съобщените от доктор А. симптоми са сочели на „остър хирургичен корем”, независимо дали диагнозата е назована изрично. От друга страна, сведенията от св. Д. са навеждали към съмнение за такава възможна диагноза. Освен това, вниманието на лекаря е следвало да бъде насочено от факта, че детето се превежда „по спешност” през нощта, както и от находката от повърнати хематинови материи, поставена в контейнер и превозена заедно с пациента. Изброените обстоятелства поотделно и съвкупно са могли да послужат като маркери за подсъдимия К. да работи по всички възможни диагнози, като отдаде приоритет на тази, която е криела риск за живота на малолетния пациент. Що се отнася до възражението, че детето е преведено в другата болница в рамките на половин час от момента, в който лекарите А. и Н. са разговаряли по телефона, това обстоятелство не може да послужи за оневиняване на жалбоподателя Н., тъй като допуснатото неизпълнение на служебните задължения от всеки от тримата подсъдими са формирали порочен кръг от неправилно лечение, откъдето се е стигнало до леталния изход. На следващо място, неоснователно се твърди, че въззивният съд не е дал отговор на въпросите, изброени от защитата на подсъдимия А.. Поведението на всеки от осъдените подсъдими е разгледано детайлно и прецизно в контекста на цялостния процес по поставяне на диагноза и лечение на малолетния пациент. Прието е, че смъртта е настъпила в резултат на професионална непредпазливост, проявена от жалбоподателите в качеството им на лекуващи лекари, като всеки от тях е нарушил свои служебни задължения, произтичащи от съответните подзаконови актове: наредби и правилници, издадени на основание Закона за лечебните заведения, съдържащи нормативно установени задължения, от неспазването на които е произтекъл съставомерният резултат. При анализа на доказателствата са спазени процесуалните изисквания по чл. 14 НПК, откъдето следва, че и процесът на формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти е протекъл правилно.
Ето защо, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, а искането на жалбоподателите подсъдими в тази насока не може да бъде удовлетворено.
Настоящата инстанция счита, че липсва нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Материалният закон е приложен правилно, тъй като правилно установените релевантни факти обуславят съставомерно деяние по чл. 123, ал. 1 НК, от страна на подсъдимите жалбоподатели, осъществено при условията на независимо съпричинителство.
В обобщение на правните изводи следва да се посочи следното:
Началото на причинния процес, довел до смъртта на пострадалия, е поставен от подсъдимия А., който го е прегледал в [фирма] на 19.04.2010 г, около 16 часа. Още към този момент, състоянието на детето е давало основание за „observation” / съмнение / за три диагнози: 1/ остра вирусна инфекция, 2/ остър гастрит, 3/ „остър хирургичен корем”. И трите диагнози изискват активно наблюдение или хоспитализация на пациента. Прецизирането на диагнозата става с клинично наблюдение, лабораторни проби, рентгенография на бял дроб и корем и евентуална ехография на корема. Подсъдимият А. е следвало да изпълни задълженията си да направи необходимите изследвания, за да потвърди или отхвърли всяка от възможните диагнози. Адекватната медицинска помощ предполага да се отхвърли най-тежката диагноза, в случая, „остър хирургичен корем”, която крие рискове за живота на пациента. Вярно е, че към този момент, подсъдимият А. е работил с диагнозата „остър гастрит” и с такава насоченост е изпратил детето в [фирма], но това не го е освобождавало от задължението му да проведе необходимите действия по изясняване на действителния здравословен статус на пациента, включително и като назначи необходимите изследвания, относими към всяка от трите възможни диагнози. Той е могъл да назначи рентгенография още в този момент, но не го е направил. Могъл е да го настани в болница [фирма], за активно наблюдение и лечение, но не го е направил. Вземайки решение да го насочи към другата болница / [фирма] /, той е забавил процеса на вярна диагностика на състоянието на детето, а оттам, и на адекватното лечение. Ако малолетният пострадал беше хоспитализиран още тогава и му бяха направени всички необходими изследвания, респективно, ако беше проведено ефективно клинично наблюдение, правилната диагноза би била поставена своевременно и оперативното лечение би могло да бъде проведено значително по-рано. На следващо място, поведението на същия подсъдим е неадекватно и по време на нощното му дежурство в болница „име”, същата вечер. В периода: от 22,00 часа до полунощ, той вече е имал ясно изразени симптоми на „остър хирургичен корем”, но отново не е сторил необходимото, за да се отхвърли тази диагноза. Например, не е назначил рентгенография на корема, която би дала информация за действителния коремен статус. Правилно е решил да се свърже с детски хирург, който е бил на разположение / подсъдимия Н. /, но след като той не се е явил място и не е прегледал детето, е предприел действия по изпращане на пациента обратно в болница „име”, отразявайки в направлението за хоспитализация диагнозата „други остри гастрити”, въпреки съмнението си за „остър хирургичен корем”. Подсъдимият Н. е нарушил задължението си да посети болницата и да извърши личен преглед на пациента, а по това време тревожните симптоми са били добре изразени и е било обективно възможно още тогава да се предприемат мерки за спасяване живота на пациента. В качеството си на хирург, който е на разположение, за спешни случаи, той е следвало да се убеди на място за действителното състояние на пациента, а не да извърши консултация по телефона, която е изцяло в противоречие с правилата на добрата медицинска практика. Ако подсъдимият Н. се беше отзовал и беше прегледал детето, би могъл да постави вярната диагноза още тогава, както и да осъществи оперативно лечение, което е щяло да прекъсне развиващия се в организма на пациента патологичен процес. Като не е изпълнил задълженията си съобразно добрата медицинска практика, той също е допринесъл за настъпване на престъпния резултат. Неоснователно се възразява от защитата, че е изпълнил задължението си да направи консултация по телефона. Неговото задължение е било да осъществи преглед на място, за да се убеди каква е клиничната картина, какво е необходимо да се направи в този момент и да го направи, за да бъде избегнат леталният изход. На следващо място, подсъдимият К. също е нарушил задълженията си, като е работил само по диагнозата, с която е изпратено детето: „други остри гастрити”, без да стори необходимото, за да отхвърли останалите две възможни диагнози, едната от които / „остър хирургичен корем” / е животозастрашаваща. Независимо от различието в обясненията на двамата подсъдими относно състоянието на пациента, подсъдимият К. е бил длъжен още към 01, 00 часа, да стори необходимото, за да се потвърди или отхвърли най-тежката диагноза, данни, за която, извън останалите обстоятелства, е имало в съобщеното му от св. Д.. Съществен пропуск е бил назначаване на рентгеново изследване в този момент, респективно, повторно такова в по-късен момент, при съблюдаване на задължението му за активно наблюдение на пациента. Детето е било преведено „по спешност” и именно това е било записано в направлението 119, което самостоятелно е следвало да насочи вниманието на лекаря към диагнозата, криеща риск за живота на пациента. По същото време е било възможно да се направи и консултация с детски хирург, което се е случило чак сутринта, тоест, със значително забавяне във времето. Що се отнася до това, че състоянието на детето е протичало „вълнообразно”, то това е факт, който съпътства проявлението на заболяването и би следвало да е известен на медицинските лица. От друга страна, динамичното наблюдение на пациент, изпратен „по спешност”, би елиминирало опасността от диагностична грешка. Ето защо, обстоятелството, че детето периодично се е успокоявало и не е давало симптоматика на „остър хирургичен корем”, не освобождава подсъдимите от задължението им да сторят необходимото за поставяне на вярна диагноза и адекватно лечение. Добрата медицинска практика предполага да се работи по изясняване на всички възможни диагнози, като се отхвърлят първо тези, които биха поставили в риск живота на пациента. При поставена диагноза „остър хирургичен корем” операцията следва да се извърши в рамките на 3-6 часа. В случая, операцията е забавена с 14 часа, с което е повлияно в негативен аспект на възможността за справяне на организма с патологичния процес, който е довел до фаталния край.
По изложените съображения, ВКС намери, че материалният закон е приложен правилно, поради което не може да бъде уважено искането на жалбоподателите за оправдаването им от настоящата инстанция, което би било възможно само в случаите на осъждане за несъставомерно деяние, която хипотеза, в случая, не е налице.
Липсва нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, касаещо справедливостта на наказанието, наложено на подсъдимия Н.. Въззивният съд е отчел като смекчаващо обстоятелство със значима тежест продължителния период на воденото наказателно производство/повече от осем години /. Съобразил е и ниската степен на обществена опасност на дееца, добрите му характеристични данни като личност и като професионалист, необремененото му съдебно минало. В същото време, не би могла да се игнорира завишената степен на обществена опасност на деянието, предпоставяща определяне на наказанието при условията на чл. 54 НК. Ето защо, ВКС намери, че липсва основание за допълнително смекчаване на наказанието, наложено на този подсъдим, поради което искането му в тази насока не може да бъде уважено. Неоснователно е искането за приложение на чл. 55 НК, тъй като кумулативните предпоставки на този текст не са налице. От една страна, смекчаващите обстоятелства, отчетени за жалбоподателя Н., не носят белезите на „многобройност”, респективно, нито едно от тях не е „изключително” по смисъла на чл. 55 НК. От друга страна, предвид степента на обществена опасност на инкриминираното деяние, най-лекото, предвидено в закона наказание, не е несъразмерно тежко на извършеното. По тези съображения, определеното наказание при условията на чл. 54 НК е в съответствие с критерия за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, а оплакването на жалбоподателя Н. за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е неоснователно и не може да бъде споделено.
Не е допуснато нарушение и по чл. 52 ЗЗД. Независимо от обстоятелството, че гражданският ответник не разполага с правомощие да навежда доводи, касаещи наказателната част на въззивния акт, с оглед на правото му да се защити срещу предявения граждански иск, настоящата инстанция счита, че следва да обсъди възражението за съпричиняване, от страна на семейство Д., което би имало значение за гражданската отговорност. Възражението е неоснователно. С оглед на приетите релевантни факти, не може да бъде споделен аргумента, че родителите на пострадалото дете са потърсили със закъснение медицинска помощ. Свидетелите Д. са се свързали с личния лекар св. В. още с проявлението на първите тревожни симптоми при детето им, завели са го на преглед при нея и са спазили съвета й за болнично лечение. Изяснено е и това, че родителите са изпълнили дълга си да осигурят лечение на болното дете и стриктно са спазвали лекарските предписания, които са получавали, включително и са дали съгласие за преместването на детето от едната болница в другата. Следователно, тяхното поведение не би могло да се квалифицира като такова, което е съпричинило престъпния резултат, откъдето следва, че възражението на гражданския ответник в тази насока не може да бъде споделено. На следващо място, верни са изводите относно присъдените обезщетения за неимуществени вреди, в размери от по 100 000 лв, в полза на всеки от родителите. Съобразено е, че гражданските ищци са претърпели огромна загуба от нелепата смърт на двегодишното им дете, което до този момент не е имало сериозни здравословни проблеми. На следващо място, отговорността за непозволено увреждане е реализирана при условията на солидарност между подсъдимите и гражданските ответници, което е съобразено с правилата на ЗЗД.
С оглед на изложеното, релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, касаещо гражданската отговорност, не е налице. Не може да бъде уважено искането за намаля