О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр.София, 18.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Зоя Атанасова
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 1315/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Н. К. Д. и Й. П. Д. срещу определение на Върховен касационен съд, І г.о. № 402 от 09.11.2012 г. по гр.д.№ 668/ 2012 г., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на частните жалбоподатели срещу въззивно решение от 23.02.2012 г. по гр.д.№ 8125/ 2011 г. на Софийски градски съд. Прието е, че цената на исковете, предявени от И. С. Й., Р. С. Т., Д. Р. Я., Е. И. П., Г. И. М., Б. Л. П. и С. Л. А., срещу частните жалбоподатели, е под 5 000 лв, а въззивно решение по искове с такава цена не подлежи на обжалване.
Жалбоподателите поддържат, че определението е неправилно, тъй като в предмета на спора са включени и намиращите се в дворното място – предмет на иска по чл.108 ЗС – сгради. Общата данъчна оценка на сградите и мястото към настоящия момент е 9 454,50 лв, поради което според тях цената на предявените искове е над прага, посочен в чл.280 ал.2 ГПК. Считат, че въззивното решение подлежи на касационен контрол и молят определението, с което е прието обратното, да бъде отменено.
Ответните по частната жалба страни – И. Й., Е. П., Р. Т., Д. Я., Г. М., Б. П. и С. А. – я оспорват и молят да бъде оставена без уважение.
Съдът намира частната жалба за допустима, а разгледана по същество, същата е и основателна.
Делото е образувано по предявени срещу Н. и Й. Д. искове за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху ? ид.ч. от дворно място с площ 465 кв.м., кв.-м. *, г.л.41 по кадастрален план от 2001 г., с актуален регулационен статут У. **-** от кв.* по ОУП на [населено място] и за заплащане на обезщетение за ползване в размер 4 040 лв общо за всички ищци (съгласно уточняваща молба от 18.06.2009 г., л.121 от първоинстанционното дело). Представено е и удостоверение за данъчна оценка (л.95), която е 1 290,50 лв за целия имот. В с.з. от 13.02.2009 г. процесуалният представител на ищците изрично е посочил, че предмет на делото е дворното място, но не и сградите в него, т.е. данъчната оценка, въз основа на която е определена цената на иска, е само за дворното място.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, а въззивният съд е отменил неговото решение и ги е уважил, но по иска за собственост произнасянето му не се е ограничило до дворното място. С решението си този съд е осъдил частните жалбоподатели да предадат на ищците както ? ид.ч. от дворно място с площ 465 кв.м., представляващо У. **-**, кв.* по ПРЗ на м.Врана-Л.-Т., [населено място], така и толкова идеални части от построената в него сграда.
При това положение основателно частните жалбоподатели претендират, че цената на иска за собственост, по който въззивният съд е постановил решение, не е 1 290,50 лв. Това би било така, ако въззивният съд се е произнесъл по същия предмет, по който и първоинстанционният. В този случай важи ограничението по чл.70 ал.1 ГПК и страните не могат да оспорват цената на иска, приета пред първоинстанционния съд. Когато обаче въззивният съд се е произнесъл по различен предмет в сравнение с този, по който решение е постановила първата инстанция, цената на иска следва да се определи с оглед произнасянето на въззивния съд. Настоящият случай е такъв, защото с решението си СГС се е произнесъл по иск за собственост върху земя и сгради, а първата инстанция – само за иск за собственост върху земя. При това положение цената на иска, по който е постановено въззивното решение, следва да се определи въз основа на произнасянето от втората инстанция.
По иска за собственост тази цена се определя от данъчната оценка на спорното право (чл.69 ал.1 т.2 от ГПК) и е ? от 9 454 лв, съгласно приложено към частната жалба удостоверение за данъчна оценка, или 7 090,50 лв. Въззивно решение по иск за собственост с такава цена не е изключено от обхвата на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Осъдителните искове за парични вземания са с цена под 5 000 лв, но пък се явяват обусловени от иска за собственост, поради което и по тях касационното обжалване не е изключено. Касационната жалба е допустима изцяло и следва да бъде разгледана по реда на чл.288 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение на Върховен касационен съд, І г.о. № 402 от 09.11.2012 г. по гр.д.№ 668/ 2012 г. и връща делото за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.288 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: