1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 420
гр.София, 21.11.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3176 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.290 -293 ГПК.
М. И. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител проф.д-р И. Р., адвокат от АК – [населено място], обжалва и иска да се отмени въззивно решение №12/17.01.2013г., постановено по възз.гр.д.№346/2012г. на Апелативен съд – Варна.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати нарушения по преценка на доказателствата по делото и по приложение на материалния закон за възникването на заемно правоотношение по чл.240 ЗЗД, обективирано в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, и е необосновано – основания за отмяна по см. на чл. 281 т. 3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса – представлява ли нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, инкорпорираща в себе си и съглашение за предоставяне в заем на парична сума, пълно доказателство за възникването на заемно правоотношение по см. на чл.240 ЗЗД, при липса на изявена от страна на заемополучателите воля /съгласие/ по отношение на факта на реалното получаване на паричната сума, предмет на правоотношението – като произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в Решение № 69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС- III г. о. и Решение № 174/ 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС-IV г. о.
Ответницата по касационната жалба А. К. И. не е представила становище.
Ответникът И. Т. Г. оспорва касационната жалба и поддържа, че не са налице основания за отмяна на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и съгласно правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира:
С обжалваното въззивно решение Апелативен съд – Варна е отменил първоинстанционното решение и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено на осн.чл.422 ГПК, че в полза на кредитора И. Т. Г. съществува вземане срещу М. И. И. и А. К. И. в размер на 260 000 лева по издадена на основание чл.417 ГПК заповед за изпълнение №5063/01.06.2011г. по ч.гр.д.№8052/2011г. на РС – Варна, съгласно договор за кредит, обективиран в нотариален акт № * т.*** н.д. №22931/200*г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.05.2011г. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в представения нотариален акт М. и А. И. фигурират в качеството им на кредитополучатели на сумата от 260 000 лева, връщането на която се обезпечава от учредената в полза на кредитодателя ипотека. Направен е извод, че нотариалният акт, инкорпориращ в себе си и договор за заем, представлява пълно доказателство за предоставянето на парите от заемодателя на заемателите, тъй като съдържа ясното волеизявление и на двете страни за предаването и получаването на посочената сума.
Разрешението на въззивната инстанция е в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика, намерила израз в Решение № 69/ 24.06. 2011г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС- III г. о. и Решение № 174/ 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС-IV г. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия състав.
В цитираните съдебни актове е застъпено становището, че договорът за заем се счита сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Това тълкуване следва и от същността на договора за заем – той е двустранен, консенсуален, възмезден и реален вид договор. Наличието на постигнато съгласие – съвпадане на насрещните волеизявления на страните – не е достатъчно за осъществяване на фактическия състав на заемното правоотношение. Той се завършва след като вещта, или сумата предмет на заема бъде предадена от заемодателя на заемателя.
В Решение №174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС-IV г.о., на правния въпрос – дали договорът за ипотека доказва обезпеченото вземане – е даден отговор, че разрешението зависи от документираните волеизявления, но само по себе си учредяването на договорна ипотека в обезпечение на заемно задължение, не доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, съответно съществуването на договор за заем. Ипотеката може валидно да обезпечи и едно бъдещо задължение по договор за кредит, а освен това е възможно договорът за учредяване на ипотека да е и без предмет.
В същата посока е и разрешението на значимия за изхода на делото правен въпрос, дадено в Решение №69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС- III г. о. Прието е, че установяването на факта на предаване на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката е при условията на пълно доказване да установи обстоятелството, че сумата е предадена. Нотариален акт, с който е учредена договорна ипотека като обезпечение на заема, може да служи като доказателство за предаване на сумата, само при изрично изявление на страните, че сумата се предава при подписването на нотариалния акт, или е предадена от заемателя на заемополучателя, или ако по делото е представена разписка удостоверяваща това предаване. Във всички случаи, в тежест на страната, предявяща претенция за връщане на заетото имущество, е да установи при условията на пълно доказване, че сумата е предадена.
По настоящото дело това не е сторено. Изводите на съда са необосновани, обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Въззивният съд е приел, че представеният нотариален акт представлява пълно доказателство за факта на предаване от ищеца на ответниците на сумата от 260 000 лева, без да разграничи, че изявлението на страните за постигнато съгласие за сключване на договор за заем и реалното предаване на парите са два отделни факта, подлежащи на самостоятелно доказване. Съдът необосновано е счел, че в нотариалния акт се съдържа изрично изявление за предаването на сумата от ищеца и получаването й от ответниците. Подобен извод не намира опора в представените по делото доказателства и не може да се извлече от съдържанието на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. Използваният израз, че „И. Т. Г. предоставя на М. И. И. и на А. К. И. … кредит в размер на 260 000 лева без лихва за срок до 06.01.2009г.“, установява единствено постигнатото между страните съгласие за сключване на договор за заем по см. на чл.240 ЗЗД. При отсъствието на каквито и да било други вписани в документа изявления относно факта на реалното получаване на парите и липсата на ангажирани от ищеца други доказателства за това обстоятелство /напр. разписка, банков документ и др./, не може да се направи извод, че процесната сума действително е била предадена на ответниците. В тази връзка, доводът на въззивния съд, че наличието на заемен договор между страните се установява, след като изпълнението му е обезпечено с учредяване на ипотека, е също необоснован и изведен в нарушение на материалния закон. Както се посочи, договорът за ипотека може валидно да обезпечи както едно съществуващо, така и едно бъдещо задължение по договор за кредит, а е възможно и да е без предмет. Не съставлява доказателство, установяващо съществуването на вземане на ищеца в размер на 260 000 лева, поетото и вписано в нотариалния акт обещание от страна на ответниците за връщане на заема в срок до 06.01.2009г., при липса на изрично признание на факта на получаване на парите.
С оглед на изложеното, касационната жалба е основатела и са налице предпоставките по по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение.
Същевременно, касационният съд намира, че не може да се произнесе с решение по съществото на спора, а делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, тъй като при разглеждането му не са приложени доказателства, имащи значение за допустимостта и редовността на процеса по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК.
Предмет на производството по чл.422 ГПК е установяване съществуването на вземане по издадена в полза на заявителя срещу длъжниците заповед за изпълнение. Това задължително изисква установяване както факта на издаване на конкретната заповед за изпълнение, нейните обективни и субективни предели, така и обстоятелствата, касаещи спазването на сроковете за подаване на възражение от длъжника /двуседмичен/ и за предявяване на иска от заявителя – кредитор /едномесечен/. В конкретния случай заповедното производство е изискано от първоинстанционния съд, но не е приложено, нито са представени копия от издадената заповед за изпълнение. Липсват и данни относно спазването на сроковете за упражняване правата на длъжниците и кредитора във връзка със заповедта. Обстоятелството, че между страните не е имало спор относно тези факти, не освобождава съда от процесуалното му задължение във всеки момент да следи за надлежното упражняване на процесуалните права на страните и за редовността на образуваното производство. За наличието на процесуалните предпоставки, свързани с допустимостта на процеса, съдът следи служебно, като негово е задължението да изисква и събере доказателствата, относими към надлежното упражняване правото на иск, още повече, когато предявяването е обвързано с предвидени в закона преклузивни срокове, а предмета на иска се обуславя от предмета на развило се преди това заповедно производство.
С оглед на изложените съображения и констатираната непълнота на доказателствата, настоящият състав намира, че обжалваното решение ще следва да се отмени, а делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото, следва да се приобщят писмените доказателства, имащи значение за редовността и допустимостта на настоящото производство.
По въпроса за отговорността за разноските, направени за касационната инстанция, съгласно разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК, следва да се произнесе въззивният съд, на когото делото се връща за повторно разглеждане.
Предвид изложеното и на основание чл. 293 ал. 2 и 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 12/17.01.2013 г., постановено по възз. гр.д. № 346/2012 г. по описа на Апелативен съд Варана.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Варна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.