– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 394
гр. София 17.09.2019 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 10.07.2019 (десети юли две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 2567 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 5670/16.05.2019 година, подадена от А.-И. Г. срещу определение № 608/02.05.2019 година на Окръжен съд Плевен, ІІ-ри въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 236/2019 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Плевен е потвърдил определение № 63/14.02.2019 година на Районен съд Червен бряг, четвърти граждански състав, постановено по гр. д. № 1246/2018 година, с което производството по делото е било спряно на основание чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Сочи се, че преди спирането на производството съдът е трябвало да се произнесе по направеното от частната жалбоподателка възражение по чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност. Направено е искане определението на Окръжен съд Плевен и потвърденото с него определение на Районен съд Червен бряг да бъдат отменени и делото да бъде върнато на втория съд за произнасяне по направеното от А.-И. Г. възражение по чл. 17 от Регламента. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка твърди, че са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Плевен.
Ответникът по жалбата А. Д. М. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й..
А.-И. Г. е била уведомена за обжалваното определение на 17.05.2019 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 5670/16.05.2019 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частната жалбоподателка А.-И. Г. е поискала обжалваното определение на Окръжен съд Плевен, да бъде допуснато до касационен контрол по въпроса допустимо ли е спиране на производството по чл. 127 от СК при наличието на предпоставки, визирани в разпоредбата на чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца преди съда да се е произнесъл по въпроса за международната компетентност с влязъл в сила съдебен акт, което разрешаване се явява преюдициално за разглеждане на делото по същество и по-конкретно-разрешаването на въпроса за международната компетентност на съда явява ли се преюдициален за преценката на съда за спиране и прекратяване на производството по чл. 127 от СК в хипотезата на чл. 16 от Хагската конвенция. Изложени са съображения, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първото основание за допускане на касационно обжалване се обосновава с твърдяно противоречие с практиката на СЕС, обективирана в определение на Съда (първи състав) от 10.04.2018 г. по дело С-85/18 PPU (СV срещу DU), а второто основание се обосновава с твърдения за липса на установена съдебна практика по поставения с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос.
С обжалваното определение на Окръжен съд Плевен, е потвърдено определение на Районен съд Червен бряг, с което производството по гр. д. № 1246/2018 година на районния съд е било спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 7 от ГПК, като предявените пред първоинстанционния съд искове са били по чл. 127, ал. 2 и чл. 143, ал. 2 от СК. Със същите А. Д. М., в качеството си на баща на малолетната С. А. Д., е поискал да му бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето, като на майката А.-И. Г. бъде определен подходящ режим на лични отношения с детето и същата бъде осъдена да заплаща на детето ежемесечна издръжка. В исковата молба е посочено, че двамата родители са се запознали в Кралство Испания, където са пребивавали, като там е родено и детето С. А. Д.. Към момента на предявяване на иска бащата е отвел детето от Кралство Испания в Република България, където се намират и понастоящем, като се твърди, че същите желаят да останат в страната. Посочено е също така, че както А. Д. М., така и детето С. А. Д. са български граждани, докато майката А.-И. Г. е румънска гражданка. С отговора на исковата молба с вх. № 801/13.02.2019 година Г. е направила изрично възражение, че българския съд не е компетентен да разгледа предявените пред него искове като се е позовала на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност, като наред с това е представила и доказателства, че по отношение на А. Д. М. е предприето наказателно производство в Кралство Испания във връзка с отвличането на детето С. А. Д.. Както първоинстанционния Районен съд Червен бряг, така и второинстанционния Окръжен съд Плевен, не са се произнесли изрично по това искане, а са приели, че са налице предпоставките за спиране на производството по чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. В тази връзка съдилищата са се позовали на писмо с вх. № 527/30.01.2019 г. на Министерство на правосъдието, в което е посочено, че е налице постъпила молба с вх. № 16-02-03/29.11.2018 година на А.-И. Г. по чл. 8 и чл. 12 от Хагската конвенция за връщане на детето С. А. Д. в държавата по обичайното му пребиваване-Кралство Испания, както и на писмо с вх. № 1321/13.03.2019 г. на Министерство на правосъдието, в което е посочено, че по молбата е образувано гр. д. № 1934/2019 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, III-брачен състав. В текста на чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца е посочено, че след получаване на съобщението за незаконно прехвърляне или задържане на детето по смисъла на чл. 3, съдебните или административни органи на договарящата държава, в която детето е било прехвърлено или в която е било задържано, не разглеждат по същество правото на упражняване на родителските права, освен ако се установи, че детето не следва да бъде върнато по силата на конвенцията или че не е подадена молба в разумен срок от получаване на съобщението. Така тълкуван, текстът предполага, че съдилищата не следва да се произнасят по съществото на спора, като разпоредбата не урежда изрично компетентността на съдилищата да разглеждат същия, освен в посочените в нея два случая. За да се произнесат съдилищата по съществото на спора, те трябва да разполагат с компетентност да направят това. В случая с оглед на твърдените обстоятелства следва, че преди идването на А. Д. М. и малолетната С. А. Д. в Република България същите са пребивавали в Кралство Испания, където е пребивавала и майката А.-И. Г., която е там и понастоящем. С оглед на това, освен Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, по отношение на спора е приложим и Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност, като по силата на чл. 60, б. „д” от него същият има предимство пред разпоредбите на Хагската конвенция. Поради това компетентността на съдилищата трябва да бъде определяна по реда на Регламента, а не по реда на Конвенцията. В чл. 10 от Регламента е уредена компетентността на съдилищата в случай на отвличане на дете, като е посочено, че в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата-членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава-членка и когато са налице другите изрично кумулативно предвидени в разпоредбата предпоставки. Във връзка с това в цитираното по-горе определение на СЕС е прието, че чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност и чл. 3 от Регламент (ЕО/) № 4/2009 на Съвета от 18.12.2018 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения за издръжка, трябва да се тълкуват в смисъл, че по дело като разглежданото в главното производство, по което дете, което е имало обичайно местопребиваване в държава-членка, е било неправомерно отведено от единия от родителите в друга държава-членка, юрисдикциите на тази друга държава-членка не са компетентни да се поизнесат по иск за упражняване на родителските права или за определяне на издръжка на посоченото дете, когато липсват данни, според които другия родител е дал съгласието си за неговото отвеждане или не е подал молба с искане за връщане на детето. От текста на определението е видно, че със същото съдът не се е произнесъл по въпроса за преюдициалността между преценката за международната компетентност на съда, сезиран със спора за родителски права и издръжка и спирането на производството по реда на чл. 16 от Хагската конвенция. С оглед на това, не може да бъде прието, че е налице предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Плевен. Доколкото обаче не е установена съдебна практика по този въпрос, е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за това. В тази връзка следва да се има предвид, че за да бъде разгледан даден спор по същество, разглеждащия го съд следва да е компетентен да постанови решение по спора. Поради това чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност предвижда, че когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което по силата на регламента не е компетентен, а компетентността принадлежи на съда на друга държава-членка по силата на Регламента, той служебно прогласява, че не е компетентен. От това следа, че съдът е задължен служебно да провери дали са налице предпоставките за сезирането му и дали е компетентен да се произнесе по спора, като при тази преценка той следва да изхожда от установените в Регламента предпоставки, при които възниква компетентността на съдилищата, включително и от това дали са налице факти, водещи до пророгация на установената с Регламента компетентност. След като съдът е задължен служебно да извърши проверката за компетентност, с още по-голямо основание той е длъжен да извърши такава и когато е налице изрично искане за това от страна на ответника. В случай, че съдът не е компетентен да разгледа спора, той не може да постанови и решение по съществото му. В този смисъл проверката по чл. 17 от Регламента е аналогична с проверката на съда по чл. 130 от ГПК. Поради тази причина, ако съдът прецени, че не е компетентен, той е задължен да прекрати производството пред себе си и евентуално, ако съществува възможност за това, да изпрати делото на компетентния съд без да разглежда спора по същество. Същевременно спиране по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 7 от ГПК и чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца е възможно в случаите, когато съдът е компетентен да разгледа спора, но са налице временни пречки за това. От всичко това следва, че въпросът за преценка за компетентността на съда е преюдициален по отношение на въпроса за спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 7 от ГПК и чл. 16 от Хагската конвенция, в какъвто смисъл следва да бъде и отговора на поставения от А.-И. Г. в изложението й по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпрос.
С оглед на горепосоченото, обжалваното определение на Окръжен съд Плевен и потвърденото с него определение на Районен съд Червен бряг следва да бъдат отменени, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по направеното възражение за липса на компетентност на съда да се произнесе по спора. Наличието на висящо производство по чл. 12 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца не е пречка за това, доколкото чл. 16 от нея предвижда забрана за произнасяне по съществото на спора, но не задължава съда да не се произнася по наличието или не на компетентност да разгледа същия. Същевременно наличието на висящо производство по чл. 12 от Конвенцията не означава, че е възникнала компетентност на българския съд да разгледа исковете по чл. 127, ал. 2 и чл. 143, ал. 2 от СК или, че такава ще възникне в случай, че молбата по чл. 12 от Хагската конвенция бъде оставена без уважение. Последиците от оставянето без уважение на молбата в случаите, когато друг съд, а не този който е бил сезиран с искането за връщане на детето, са уредени в чл. 11, § 6, § 7 и § 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност, като същите не пораждат компетентност за съда, разгледал искането за връщане на детето да разгледа и споровете относно родителската отговорност, дори и при оставянето ва молбата за това без уважение. В последния случай предимството на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност пред Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца е пречка съдът пред който първоначално е предявен иска да се счита компетентен по силата на чл. 16 от Конвенцията, а именно поради установяване, че детето не следва да бъде връщано.
С оглед на горното определението на Окръжен съд Плевен трябва да бъде допуснато до касационно обжалване, като заедно с потвърденото с него определение на Районен съд Червен бряг трябва да бъдат отменени делото трябва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по направеното от А.-И. Г. възражение по чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата свързани с родителската отговорност за липса на компетентност на българския съд да разгледа предявените искове по чл. 127, ал. 2 и чл. 143, ал. 2 от СК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 608/02.05.2019 година на Окръжен съд Плевен, ІІ-ри въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 236/2019 година.
ОТМЕНЯВА определение № 608/02.05.2019 година на Окръжен съд Плевен, ІІ-ри въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 236/2019 година и потвърденото с него определение № 63/14.02.2019 година на Районен съд Червен бряг, четвърти граждански състав, постановено по гр. д. № 1246/2018 година като ВРЪЩА делото на Районен съд Червен бряг за произнасяне съгласно мотивите на настоящето определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.