Р Е Ш Е Н И Е
№ 217
гр.София, 27.05.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 6851 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК
Образувано е по касационна жалба на С. Х. Г., представлявана от адв. К. П., срещу въззивно решение № 249/22.07.2014 г., постановено по възз. гр.дело №496/2014г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която е отменено решение №98/31.03.2014 г. по гр.д.№1977/2013г. на Районен съд – Горна Оряховица и вместо това е определен режим на лични контакти на бащата Р. Й.К. с малолетната Р. – всяка първа и трета събота от месеца от 10.00 ч. до 17.00 ч., без присъствие на социален работник.
Страната поддържа, че в обжалваната му част съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован, постановен при съществени нарушения на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата – Р. Й. К. не е представил писмен отговор. В с.з. изразява становище за неоснователност на жалбата.
С Определение №134/30.01.2015г., на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, по въпросите за критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима за лични отношения между родителя и детето; за задължението на съда служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка преценката му да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за постановяване на мерките за лични отношения между родителя и детето.
По тези въпроси, в задължителната съдебна практика / ППВС №1/ 1974г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и решения на ВКС по чл.290 ГПК – Решение №26/02.03.2010г. по гр.д.№598/2009г. 4-то г.о. на ВКС, Решение №291/07.11.2012г. по гр.д.№115/2012г. 3-то г.о. и др./ последователно е приемано, че когато спорът касае интересите на дете, съдът е длъжен във всеки момент от процеса служебно да следи за този интерес. Мерките за лични отношения, се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето, а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя. Константна е съдебната практика, че във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства /общи и специфични/ се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като висшият критерий за решението на съда е детският интерес. Желанието на родителите и това на децата както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като основният критерий за решението на съда е интересът на децата. Чрез режима на личните отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители.
С оглед дадения отговор на въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване, въззивното решение в обжалваната му част е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. В тази си част то е незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
С влязлата в сила част от първоинстанционното решение упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Р., родено на 28.07.2008г., са предоставени на майката С. Х. Г., а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за детето в размер на сумата 150 лв. РС е определил режим на лични контакти между бащата и детето всяка първа и трета събота от месеца от 10.00ч. до 12.30ч. в присъствието на социален работник от ОЗД при Д. „С. п.” – [населено място] на съгласувано с последния място, в 6-месечен срок от влизане на съдебното решение в сила, а след това – всяка първа и трета събота от месеца от 10.00ч. до 17.00ч. по местоживеене на детето.
В. съд е изменил режима на лични контакти между бащата и малолетната Р., като е определил срещите между двамата да се осъществяват всяка първа и трета събота от месеца от 10ч. до 17ч., без присъствие на социален работник, или на майката. Изложените в решението мотиви по този въпрос са лаконични и се свеждат до две изречения – че бащата „проявява интерес към нейното /на Р./ израстване, развитие и възпитание”; че той „също демонстрира в определена степен родителски капацитет и грижовност” и следва да му се осигури „нормален и приемлив режим” на лични контакти.
Решението в атакуваната му част е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като съдът не само не е обсъдил правнозначими обстоятелства, свързани с определяне на подходящия режим на лични контакти между детето и бащата, но и на практика в съдебния акт липсват въобще мотиви по този спорен въпрос. В. съд не е изпълнил задължението си да изясни и анализира общите и специфичните за случая факти и обстоятелства с оглед конкретния интерес на детето, според указанията дадени в ППВС №1/1974г.
В тази връзка, без коментар и обсъждане са останали специфичните за настоящото дело обстоятелства – че от две години контактите между бащата и детето са редки, че срещу родителя е издадена заповед по ЗЗДН, че детето е получавало специализирана психологическа помощ, защото е преживяло и станало свидетел на упражняван физически и психологически тормоз и насилие от страна на бащата към майката. Необсъдено и игнорирано е заключението на съдебно-психологическата експертиза, че срещите между бащата и детето трябва да са медиирани от трето лице, предвид констатацията, че след преживяната психологическа травма Р. е притеснена от раздяла с майка си, чувства се несигурна и възприема баща си нееднозначно. Неотчетено е и обстоятелството, че бащата и детето живеят в различни населени места и че режима на срещи следва да осигурява възможност за общуване с нормална продължителност и в подходяща обстановка. Същевременно, в изявлението на ответника по жалбата в о.с.з. пред касационната инстанция, се съдържат данни за препятстване от страна на майката на контактите между Р. и баща й, както и че двамата не са се виждали от м.юли 2014г. Всички новонастъпили обстоятелства следва да бъдат съобразени и отчетени от въззивния съд при новото разглеждане на делото, в т.ч. следва да се изиска и актуален социален доклад от ОЗД – Д. „С. п.”, а ако е необходимо и ако са налице предпоставките по чл.15 ал.2 ЗЗД, да се изслуша и детето. Въззивната инстанция е длъжна да извърши цялостна преценка на всички обстоятелства, които засягат физическото и психологическото състояние и развитие на детето, като определеният режим на лични контакти с бащата следва е съобразен с интереса на детето и да съответства на неговите нужди и потребности към момента на постановяване на решението. Обстоятелствата следва да бъдат установени при съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, включително и новите, които съгласно приетото с ТР№1/2013г. на ОСГТК, съдът и сам може да събере, и за които процесуалната преклузия по чл.266 ГПК не настъпва, предвид задължението служебно да се следи за охрана интересите на непълнолетни деца.
По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касаторката основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 293 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, то трябва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като се съобразят указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.
По въпроса за отговорността за разноските, направени за касационната инстанция, съгласно разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК, следва да се произнесе въззивният съд, на когото делото се връща за повторно разглеждане.
Предвид изложеното и на основание чл.293 ал.2 и ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №249/22.07.2014 г., постановено по възз. гр.дело №496/2014г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново в обжалваната му част.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.