Р Е Ш Е Н И Е
№ 304
гр. София, 01.10.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря Цветанка Найденова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2460 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. М. против решение № 78/24.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 53/2015 г. от състав на Окръжен съд – Пазарджик.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. В открито съдебно заседание не изпраща процесуален представител.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 631/15.05.2015 г. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е относно задължението на съда, при наведени от ищеца доводи за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение поради злоупотреба с право от страна на работодателя, да укаже на ищеца, че е в негова тежест да представи доказателства за твърдението си, в доклада по чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК, при наведено оплакване за непълнота на доклада, касаещо нарушение на разпоредбата на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК, както и правен въпрос, относно настъпването на преклузията по чл.266, ал.1 ГПК за събиране на доказателства, поради липсата на указания от страна на съда с доклада по делото.
По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното:
Въззивният съд дължи даване на указания по разпределението на доказателствената тежест, когато такива не са дадени с доклада на първоинстанционния съд и в тази връзка е направено оплакване с въззивната жалба, както и в този случай не настъпва преклузията по чл.266, ал.1 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика, отразена с решения на ВКС, ІV г.о. № 417/ 12.07.2010 г. по гр.д.№ 788/ 2009 г., и № 253/18.05.2011 г. по гр.д.№ 1919/2010 г., които са постановени за уеднаквяване на практиката и с които инстанциите по същество е трябвало да се съобразят. Въззивният съд може и е длъжен да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл.146 ал.1 т.4 и 5 от ГПК – кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. За тези доказателства не настъпва преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане – чл.266 ал.3 от ГПК.
За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В този смисъл са указанията, дадени с т.2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК, представляващо задължителна съдебна практика и задължителна за съдилищата.
По касационната жалба, състава на ВКС приема следното:
Във въззивната жалба са въведени твърдения за незаконност на уволнението поради злоупотреба с право от работодателя, състава на въззивната инстанция е изложила мотиви в тази насока, като е прието, че не е налице злоупотреба с право. В тази насока, съдът е приел, че не е налице процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, макар в доклада по делото да не е указана тежестта от доказването на този относим факт, която е на ищцата по делото. В тази връзка, в рамките на въззивното производство, съдът не е допуснал поисканото във въззивната жалба доказателствено средство – свидетелски показания, за установяването от страна на ищцата, на нейното твърдение по наличието на злоупотреба с право, като е приел, че това основание за незаконосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение не е въведено с исковата молба в спора, поради което и не следва да се изготвя нов доклад по делото с който да се разпредели доказателствената тежест за това обстоятелство, както и да се допуска поисканото доказателствено средство.
Решението е неправилно.
В исковата молба /втора страница, втори абзац/, ищцата е изложила подробни доводи и обстоятелства, въз основа на които е направила свой довод за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение, поради злоупотреба с право от страна на работодателя. Необоснован е извода на въззивния съд, че този довод не е въведен от страна на ищцата в рамките на преклузивните срокове. Този довод е направен още с исковата молба и първоинстанционния съд, както и въззивния, с оглед направеното оплакване, е бил длъжен да укаже тежестта от доказването на фактите, които според ищцата обосновават наличието на злоупотреба с право при прекратяването на трудовото правоотношение от страна на работодателя. С оглед и отговорите на правните въпроси, обосновали допустимостта на касационното обжалване, въззивният съд е следвало да укаже горното, като и да допусне поисканите в тази връзка доказателства от страна на въззивника- ищец, предвид ненастъпването на преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане – чл.266 ал.3 от ГПК.
Горните изводи водят до извод за неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на процесуалните правила и доколкото по делото се налагат извършването на нови процесуални действия, посочени по-горе, то решението на въззивния съд следва да се отмени, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на съда, на основание чл.293, ал.3 ГПК.
Разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, като същите следва да се определят при постановяване на решение от въззивния съд, при новото разглеждане на спора и с оглед неговия изход, като се включат и тази, сторени за настоящото производство пред ВКС.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 78/24.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 53/2015 г. от състав на Окръжен съд – Пазарджик.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.