– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 408
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 21.06.2017 (двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 1726 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 2637/01.03.2017 година, подадена от Г. Х. Щ., срещу определение № 110/09.02.2017 година на Окръжен съд Стара Загора, първи граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 1005/2017 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Стара Загора е потвърдил определение № 1970/04.11.2016 година на Районен съд Казанлък, постановено по гр. д. № 864/2016 година, с което производството по предявените от Г. Х. Щ. срещу П. В. И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 13 000.00 лева, представляваща неизпълнено задължение по сключен между тях през 2013 година договор за заем, за която сума И. била подписала запис на заповед от 08.05.2013 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 11.05.2016 година до окончателното плащане и на сумата от 3307.17 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 13 000.00 лева за периода от 08.11.2013 година до 09.05.2016 година. За да постановят прекратяването на производството по така предявените искове двете съдебни инстанции по съществото на спора са се позовали на наличието на сила на пресъдено нещо по гр. д. № 2827/2013 година по описа на Районен съд Казанлък. В по дадената от Г. Х. Щ. частна касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане определението на Окръжен съд Стара Загора и потвърденото с него определение на Районен съд Казанлък да бъдат отменени и делото да бъде върнато на втория съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Стара Загора.
Насрещната страна по жалбата П. В. И. не е подала отговор на същата като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Г. Х. Щ. е уведомен за обжалваното определение на 27.02.2017 година, а частната му жалба срещу него е вх. № 2637/01.03.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че с решение № 225/15.04.2014 година на Районен съд Казанлък, постановено по гр. д. № 2827/2013 година е бил отхвърлен предявения от Г. Х. Щ. срещу П. В. И. иск, по чл. 422, ал. 1 във връзка чл. 415, ал. 1 от ГПК, за установяване съществуването на вземане за сумата 13 000.00 лева по запис на заповед, издаден от И. на 08.05.2013 година, за което са били издадени заповед № 1177/17.07 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1709/2013 година по описа на Районен съд Казанлък. В решението си съдът бил приел, че издаденият от П. В. И. документ наименуван „запис на заповед” не представлявал такъв по смисъла на закона поради липсата на изискуемите реквизити, тъй като в текста му липсвал изразът „запис на заповед“, поради което нямал менителнична сила и не удостоверявал претендираното от ищеца парично вземане. Това решение било обжалвано пред Окръжен съд Стара Загора, пред който било образувано в. гр. д. 1254/2014 година. С решение 250/17.07.2014 година на Окръжен съд Стара Загора решението на първоинстанционният съд било потвърдено. Във въззивното решение било прието, че „възражението на жалбоподателя, че процесният документ представлявал разписка за взетите пари, било ирелевантно към валидността от външна страна на документа, тъй като по делото не били наведени твърдения за наличието на каузални правоотношения и съдът не може служебно да изследва този въпрос. Същевременно това възражение се правило едва във въззивната жалба в разрез с правилата за преклузия на процесуални права съгласно чл. 146, ал. 3, изр. 2 от ГПК.” С определение № 459/24.07.2015 година, постановено по т. д. № 3014/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. не било допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора, като в мотивите на определението било посочено, че: „като е приел за ирелевантно направеното във въззивната жалба възражение, че процесният „запис на заповед“ представлява разписка за взетата сума, поради липсата на твърдения за наличие на каузални отношения, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС”.
Съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че в теорията и практиката се приемало, че искът по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК е аналогичен на иска по чл. 252 ГПК (отм.);, поради което се е позовал на решение № 41/22.04.2010 година, постановено по т. д. № 575/2009 година по описа на ВКС, ТК, II т. о., в което бил направен извод, че предмет на иска с правно основание чл. 252 ГПК (отм.); е вземането на кредитора. Кредиторът е този, който трябвало да докаже факта, от който произтича вземането му. Според състава на ВКС в исковия процес страните следвало да изчерпят всички свои доводи и възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право. Пропуснатите доводи и възражения не биха могли да бъдат релевирани по-късно с нов иск, тъй като те ще се преклудират от силата на присъдено нещо, с която ще бъде установено съществуването, респективно несъществуването на изпълняемото право
В т.17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година ОСГТК на ВКС било възприето, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника -издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
По гражданско дело № 2827/2013 година описа на Районен съд Казанлък нито поемателят, нито издателят на записа на заповед са въвели твърдения за наличие на каузално правоотношение. Г. Х. Щ. като ищец по делото бил избрал най-оптимално да защити правата си, като е релевирал всички факти, установяващи вземането му, а именно: вземане по редовен запис на заповед, произтичащо от абстрактна сделка. В отговора на исковата молба по гр. д. № 2827/2013 година по описа на Районен съд Казанлък в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК издателят на записа на заповед, П. В. И. била направила единствено възражения за нередовност на записа на заповед като ценна книга. Въпреки, че е оспорен менителничния характер на записа на заповед, Г. Х. Щ. не се бил възползвал от възможността и бил пропуснал да включи в предмета на делото съществуването на вземането по каузално правоотношение-договор за заем. В решение № 191/14.01.2015 година, постановено по т. д.. № 3046/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. било прието, че твърдението за наличие на каузално правоотношение можело да бъде въведено от всяка от страните в процеса не само в исковата молба, респективно в отговора на същата, но и до края на първото съдебно заседание по делото при изясняване на спора от фактическа страна.
След като Г. Х. Щ. бил пропуснал в хода на производството по гр. д. № 2817/2013 година по описа на Районен съд Казанлък, до края на първото съдебно заседание, да въведе в предмета на делото обстоятелството, че вземането му произтича и от договор за заем на стойност 13 000.00 лева, сключен с П. В. И. в края на април 2013 година, то възможността да въведе това твърдение се преклудирала от силата на пресъдено нещо на съдебното решение и било недопустимо да бъде релевирано в едно последващо производство по осъдителен иск за същото вземане. По аргумент на по-силното основание било недопустимо заобикалянето на силата на присъдено нещо на съдебно решение чрез предявяване на осъдителен иск въз основа на факти и обстоятелства, които са били валидни между страните при разглеждане на установителния иск по чл. 422 ГПК, като в този смисъл били решение № 41/22.04.2010 година, постановено по т. д. № 575/2009 година, по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 124/07.02.2014 година, постановено по гр. д. № 7679/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател поставя въпросите за това длъжен ли е въззивният съд в производството по проверката на първоинстанционното определение, с което се прегражда по-нататъшния ход на делото да обсъди всички доводи на страните и пропускът това да бъде извършено представлява ли процесуално нарушение и за това следва ли да се приеме, че е преклудирана възможността на кредитора да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен. Така поставените два въпроса са съществени и са обусловили правните изводи на състава на Окръжен съд Стара Загора, като са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е длъжен да постанови решението си като обсъди всички доводи и възражения на страните, като при това обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на това приеме кои от твърденията на страните са доказани и кои не, като отрази тези свои изводи в мотивите на решението си. При обжалване въззивният съд е длъжен да извърши преценка на всички наведени от жалбоподателя доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на първоинстанционния съдебен акт и да им даде отговор в мотивите на решението, съответно определението си. Неизпълнението на това задължение е процесуално нарушение, което е основание за касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК, в случаите, когато са налице предпоставките на чл. 280 от ГПК. В случая обжалваното определение възпроизвежда мотивите на първоинстанционното такова, без да съдържа анализ на посочените от Г. Х. Щ. твърдения за неговата неправилност.
По отношение на втория въпрос следва да се има предвид, че договорът за заем и записа на заповед са две самостоятелни сделки, всяка една, от които поражда самостоятелно задължение. Самият запис на заповед е абстрактна сделка и законът не се интересува от основанието, на което същият е издаден. Затова съществува възможност в случаите, когато записът на заповед е издаден като обезпечение на задължение по каузално правоотношение, кредиторът да предяви вземането си само на основание записа на заповед, без да посочва обезпеченото каузално правоотношение. В този случай както е посочено в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година ОСГТК на ВКС предмет на иска е вземането по записа на заповед. При направено общо оспорване на вземането от ответника, както и в случай, че е оспорена само редовността на записа на заповед, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. В този случай със сила на пресъдено нещо ще се разреши само спора за съществуването или не на вземането по записа на заповед, но не и на каузалното правоотношение, което той евентуално обезпечава. Последното ще бъде обхванато от силата на пресъдено нещо само в случай че бъде въведено в спора било, чрез позоваване на него в исковата молба от самия ищец било чрез направено от ответника по иска оспорване. Поради самостоятелния си характер, обезпеченото със записа на заповед каузално задължение може да бъде предявено в отделно исково производство. В този случай са налице две различни основания, въз основа на които кредиторът може да реализира вземането си по отношение на длъжника. При това за разлика от длъжника, който е задължен да изчерпи всичките си възражения по предявения срещу него иск, кредиторът не е длъжен да изчерпи всичките основания, на които може да претендира вземането. Затова силата на пресъдено нещо се разпростира само по отношение на предявеното с исковата молба основание, но не и за останалите такива. Поради това не се преклудира възможността на кредитора да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен, без в предмета на исковото производство да са били включени каузалните отношения по обезпечения договор за заем. Цитираното от съдилищата по същество решение № 41/22.04.2010 година, постановено по т. д. № 575/2009 година по описа на ВКС, ТК, II т. о. се отнася до иска по чл. 254 от ГПК (отм.), който за разлика от иска по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК е отрицателен установителен и по който кредиторът е ответник. Уважаването на такъв иск отрича със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането, а отхвърлянето му се приравнява на уважаване на предявен положителен установителен иск. Затова по този иск кредиторът е задължен да посочи всички основания за съществуването на вземането си, а длъжникът всичките си възражения срещу него. Искът по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК обаче е положителен установителен и се подчинява на общите правила за този вид искове.
Предвид на това предявените от Г. Х. Щ. срещу П. В. И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 13 000.00 лева, представляваща неизпълнено задължение по сключен между тях през 2013 година договор за заем, за която сума И. била подписала запис на заповед от 08.05.2013 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 11.05.2016 година до окончателното плащане и на сумата от 3307.17 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 13 000.00 лева за периода от 08.11.2013 година до 09.05.2016 година не са преклудирани от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение № 225/15.04.2014 година на Районен съд Казанлък, постановено по гр. д. № 2827/2013 година
С оглед на горното определението на Окръжен съд Стара Загора и потвърденото с него определение Районен съд Казанлък трябва да бъдат отменени делото трябва да се върне на Районен съд Казанлък за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 110/09.02.2017 година на Окръжен съд Стара Загора, първи граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 1005/2017 година.
ОТМЕНЯВА определение № 110/09.02.2017 година на Окръжен съд Стара Загора, първи граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 1005/2017 година и определение № 1970/04.11.2016 година на Районен съд Казанлък, постановено по гр. д. № 864/2016 година като ВРЪЩА делото на Районен съд Казанлък за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.