2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
София, 24.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3998 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. И. Б. – С. с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. М., против определение № 2485 от 28 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 5864 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 1016 от 2 май 2017 г. в частта му относно разноските.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилността на обжалваното определение. Твърди се, че във въззивното производство е представен подробен списък на разноските, фактура от 7 март 2017 г. и платежно нареждане от 9 март 2017 г., от които се установява, че С. е заплатила на процесуалния си представител възнаграждение за правна защита и съдействие. Оспорват се мотивите на съда, че не е представен договор за правна помощ между адвоката и клиента, поради което не следва да се присъждат разноски, като се изтъква, че договорът за правна помощ може да бъде сключен и в устна форма. Жалбоподателката намира, че т. 1 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, не изисква наличие на писмен договор за адвокатска услуга, а изисква доказателства за уговорено и платено адвокатско възнаграждение, каквито в случая са представени.
Ответникът Я. И. Д. с адрес в [населено място], представляван от адв. И. М., в писмен отговор сочи доводите си за неоснователност на частната жалба.
С обжалваното определение е съобразено, че жалбоподателката чрез процесуалния си представител е направила искане за допълване на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, като бъдат присъдени разноски за сторено адвокатско възнаграждение. Искането е счетено за неоснователно, тъй като не е представен договор между адвоката и клиента за уговорено възнаграждение за правна защита пред въззивната инстанция, а само едностранно подписана фактура и платежно нареждане. Прието е, че съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК, като в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, и когато заплащането се осъществи по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, а когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, като самият договор следва да бъде приложен по делото. Посочено е също, че наличието на договор с клиента не може да се извежда от поведението на страната, обективирано в платежното нареждане, поради което няма основание за възлагане на разноски в тежест на насрещната страна.
Частната жалба е основателна.
Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС разяснения, разноските за адвокатско възнаграждение се присъждат в полза на правоимащата страна, когато същата установи, че е заплатила възнаграждението. В договора за правна помощ следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В конкретния случай по делото пред въззивния съд са представени подписана едностранна фактура и платежно нареждане, от които се установява, че С. е заплатила за защита по жалбата и по насрещната си въззивна жалба сумата от 1920 лева. Договор за правна помощ между жалбоподателката и нейния адвокат не е представен пред въззивния съд. Следва обаче да се съобрази, че с исковата молба частната жалбоподателка е представила и договор за правна защита и съдействие с пълномощно за представителство от страна на адв. И. П. М. от завеждането на делото до приключването му пред ВКС, като се сочи, че плащането на дължимото възнаграждение ще се извършва по банков път. По тази причина въззивният съд е приел процесуалното представителство от страна на адв. М., без да е бил представен нов договор за правна защита и съдействие с пълномощно. Съвкупността от сочените данни опровергава заключението на въззивния съд, че не е доказано извършването на уговорени по мандатното правоотношение разноски. Предвид оформената общо сума, дължима за защитата по въззивната жалба на ответника по иска (за присъдената общо сума на обезщетение за вреди от непозволено увреждане от 10000 лева), и по нейната въззивна жалба (за сумата над присъденото обезщетение от 10000 лева до 20000 лева), и предвид изхода на спора пред въззивния съд (ответникът по иска е осъден общо да заплати 5000 лева), на частната жалбоподателка се дължи сумата от 480 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 2485 от 28 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 5864 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Я. И. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на П. И. Б.-С., с адрес за призоваване [населено място], [улица], ад. И. П. М., сумата от 480,00 (четиристотин и осемдесет) лева разноски за въззивното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: