1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 40
гр.София, 15.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
осми февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2680/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 747/ 25.10.2016 г., постановено по настоящето дело, по жалби на А. И. Г. и на [фирма], [населено място], е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд № 65 от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 61/ 2016 г., с което са уважени предявените от А. И. Г. против [фирма] искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 63/ 29.06.2015 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „охранител” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа от 2 217,96 лв, като последният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3 039,36 лв.
По жалбата на ищеца Г. обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд, при непълнота на доклада на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, разпределението на доказателствената тежест и наличието на доказателства за правопораждащите твърдения, да осигури възможност на страните да посочат относими доказателства. Въпросът е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т.2. Според даденото задължително за всички съдилища тълкуване, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада.
По искането на ответника касационното обжалване е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по правилността на обжалваното решение само в рамките на посоченото в жалбата и на фактическите твърдения на ищеца, които последният е посочил като опорочаващи уволнителното волеизявление. По този въпрос има трайно установена по реда на чл.291 ГПК съдебна практика, която е обвързваща за въззивните съдилища (съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОКГТК, ВКС). Според тази практика, ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. Щом в исковата молба ищецът не оспорва релевантен факт, който представлява основание за прекратяване от страна на работодателя на трудовото правоотношение с ищеца, следва да се приеме, че не е наведен такъв довод за незаконност на уволнението и съдът няма право да го разглежда (вж. решение № 258/ 01.07.2015 г. по гр.д.№ 909/ 2015 г., ІV г.о. и цитираните в него други актове по същия въпрос). В решение № 84/ 28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430/ 2011 г., ІV г.о. е изяснено, че щом по искове за отмяна на незаконно уволнение първоинстанционният съд не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са посочени в исковата молба като основание на иска, още по-малко това може да направи въззивният съд. При разглеждането на въззивната жалба съдът се произнася само по основанията за неправилност на първоинстанционното решение, които въззивникът е изложил и само по доводите за незаконност на уволнението, които са посочени в исковата молба или по реда на чл.143 ал.2 от ГПК.
Обжалваното решение не е в съответствие с така установената практика, защото въззивният съд е признал уволнението за незаконно, поради недоказаност на обстоятелството дали и кога е повдигнато обвинение срещу А. Г.. Ищецът обаче не се е позовал на това обстоятелство нито в исковата молба, нито във въззивната жалба. Поради това съдът е процедирал при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Въззивното решение следва да бъде отменено, а спорът – да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия – арг. чл.293 ал.3 ГПК).
Установено е, че [фирма] притежава лиценз, издаден от М. – Главна дирекция „Охранителна полиция” на 08.05.2012 г. за извършване на дейност по чл.5 ал.1 т.5 от ЗЧОД – самоохрана на имуществото на търговеца. Ищецът А. Г. е работил в [фирма] по правоотношение, възникнало от трудов договор от 29.10.2012 г., заемал длъжността „охранител” в отдел Звено за самоохрана. Той е представил декларация пред работодателя, че не е привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер. На 17.06.2015 г. Следствен отдел при Окръжна прокуратура – К. е издал служебна бележка, видно от която срещу А. Г. е образувано досъдебно производство № 493/ 2015 г. на РУП – К. за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.4 НК – кражба чрез използване на техническо средство, МПС, специален начин. На 29.06.2015 г. работодателят издал и връчил на И. Г. предизвестие № 3 и заповед № 63 за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328 ал.1 т.12. Като фактическото основание на волеизявленията е посочено обстоятелството, че срещу работника е образувано наказателно преследване за престъпление по чл.195 ал.1 т.4 КТ, който факт прави невъзможно изпълнението на длъжността му съгласно чл.27 ал.2 т.3 ЗЧОД. С постановление от 23.10.2015 г., влязло в сила от 11.11.2015 г., прокурорът прекратил наказателното преследване срещу А. Г. поради това, че стойността на предмета на престъплението е до размера на две минимални работни заплати. Делото е изпратено до Началника на РУП К. за налагане на глоба на дееца, съгласно чл.218б НК.
При така установените факти извършеното уволнение е законно. Ищецът го е оспорил единствено с общо твърдение, че не е налице основание за извършването му – такова не съществува в закона. Пред първоинстанционния съд той е представил постановлението на прокурора, с което се прекратява наказателното производство срещу него и в което е посочено, че е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.4 КТ. След отхвърлянето на исковете му от първоинстанционния съд, във въззивната си жалба ищецът не е оспорил обстоятелството, че към датата на връчване на уволнителното волеизявление е бил привлечен като обвиняем. Доводите в жалбата са единствено правни и се свеждат до това, че разпоредбата на чл.27 ал.2 т.3 ЗЧОД урежда условията, на които трябва да отговаря едно лице, за да заема длъжността „охранител”, а не последваща несъвместимост за заемане на тази длъжност. Освен това е поддържано, че несъвместимостта не може да бъде подведена към хипотезата обективна невъзможност по смисъла на чл.328 ал.1 т.12 КТ. Изложен е и довод, че щом наказателното производство срещу Г. е прекратено, то се е явявало поначало неоснователно повдигнато и не може да обуслови уволнението му. Във въззивната жалба няма никакво оплакване срещу фактическите установявания на първоинстанционния съд. Поради това въззивният съд не е имал право да се произнася по съществуването на факт, който страната не е оспорила (Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). Нито пък е имал основание да обяви уволнението за незаконно въз основа на факт, който не се твърди нито в исковата молба, нито във въззивната жалба.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд е имал право да се занимае единствено с доводите на ищеца във въззивната жалба, поради което е безпредметно да се отговаря на поставения от ответника материалноправен въпрос за момента, в който се счита започнато наказателното преследване срещу известен извършител на престъпление. Започнатото и висящо наказателно производство срещу ищеца към датата на уволнението не се оспорва.
Що се касае до правните доводи на ищеца, те са неоснователни. Разпоредбата на чл.27 ал.2 т.3 ЗЧОД действително урежда условията, на които трябва да отговаря едно лице, за да заеме длъжността „охранител”, но предложеното от ищеца тълкуване, според което тя няма отношение към последващо осъществяване на визирания в нея факт, не може да бъде споделено. Когато законът поставя изисквания за заемане на определена длъжност, те трябва да са налице не само към момента на възникване на правоотношението. Тези изисквания трябва да съществуват и при изпълнението на длъжността. В този смисъл е решение № 38/ 14.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 269/2012 г., IV г.о. и настоящият състав не намира основание да се отклони от така установената практика.
Неоснователно е и поддържаното от ищеца, че последващата несъвместимост не може да бъде подведена към хипотезата обективна невъзможност по смисъла на чл.328 ал.1 т.12 КТ. Обективна невъзможност е налице винаги, когато настъпят факти, които не дават възможност да продължи изпълнението на трудовия договор и страните не могат да преодолеят пречките за това. В кръга на това уволнително основание попадат всички хипотези, когато настъпят обстоятелства, правещи заемането на длъжността несъвместими с изискванията на нормативен акт (освен горепосоченото решение по гр.д.№ 269/ 2012 г., вж. и решение № 155/ 23.06.2015 г. по гр.д.№ 5924/ 2014 г., ІІІ г.о., ВКС). Тази практика също няма основание да бъде променяна.
А относно довода, че наказателното производство срещу Г. е прекратено впоследствие, то този факт няма значение за законосъобразността на изявлението на работодателя. Съгласно установената практика, съдът проверява предпоставките за законност на уволнението към момента, в който се връчва уволнителното волеизявление. Настъпилите впоследствие факти не могат да рефлектират върху законността на уволнението (вж решение № 314/ 30.10.2014 г. по гр.д.№ 840/ 2014 г., ІV г.о.).
С оглед неоснователността на доводите на ищеца, искът за установяване на незаконността на процесното уволнение и отмяната му следва да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, като на ответника бъдат присъдени направените в производството разноски, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд № 65 от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 61/ 2016 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. И. Г., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], против [фирма], [населено място], Е.[ЕИК], искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 63/ 29.06.2015 г., по чл.344 ал.1 т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „охранител”; и по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 039,36 лв.
ОСЪЖДА А. И. Г., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], Е.[ЕИК], 154,36 лв (сто петдесет и четири лева, тридесет и шест стотинки) разноски за производството.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: