5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
гр.София, 15.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
осми март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев т.д.№ 60171/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 865/ 25.11.2016 г. по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г., с което [фирма] е осъдено да заплати на В. В. С. по иск, квалифициран по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), сумата 15 000 лв – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 26.12.2012 г. и 575,50 лв разноски по делото.
Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос за правомощието на съда да разгледа възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако в отговора срещу исковата молба е въведено твърдение за съпричиняване, чиито фактически основания са уточнени в първото съдебно заседание.
Ответната по касация страна възразява, че този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като вече е намерил отговор в тълкувателната част на решение № 92/ 24.07.2013 г. по т.д.№ 540/ 2012 г., І т.о., ВКС. Цитираният съдебен акт е обсъждан и в производството по допускане на касационно обжалване, като съдът не намира основание да се отклони от разбирането, че в него не е разрешен релевантният в настоящето производство процесуалноправен въпрос. Решението по т.д.№ 540/ 2012 г., І т.о. отговаря по реда на чл.290 ГПК на питането допустимо ли е без наличие на възражение от страна на ответника съдът да вземе предвид наличие на принос от страна на пострадалия и до кой момент това възражение може да бъде надлежно заявено. В настоящето производство въпросът е друг: ако възражението е направено в отговора срещу исковата молба, но без да е уточнено от фактическа страна, следва ли съдът да го вземе предвид, ако уточнението е направено в първото съдебно заседание. На този въпрос решението по т.д.№ 540/ 2012 г., І т.о. не дава отговор.
Съгласно чл.132 ал.1 т.5 и чл.133 ГПК, в срока за отговор срещу исковата молба ответникът следва да изложи всичките си фактически възражения по предявения иск, включително възражението за намаляване на размера на дължимото обезщетение поради принос на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД. Той губи възможността да стори това в по-късен етап от производството, освен ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства. При въведено с отговора възражение за съпричиняване, ответникът трябва да изложи фактически обстоятелства за действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането. Той може да направи това само ако исковата молба съдържа достатъчно ясно описание на обстоятелствата, при които са причинени вредите. Когато съдът е приел за редовна искова молба, която не съдържа такова описание, той е длъжен по реда на чл.145 ал.2 ГПК да изясни фактическите твърдения и на двете страни в първото съдебно заседание. Същото задължение съдът има и ако исковата молба е съдържала детайлно описание на вредоносното деяние, но отговорът срещу нея, макар да съдържа възражение за съпричиняване, не съдържа фактически твърдения за съпричиняващо поведение на пострадалия. В противен случай съдът допуска нарушение на основния принцип на служебното начало (чл.7 ал.1 изр.2 ГПК) и отказът му да се произнесе по възражението за съпричиняване и да обсъди събраните за това обстоятелство доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Още по–съществено е нарушението, което съдът допуска в случаите, когато отговора срещу исковата молба съдържа изложение на фактите, въз основа на които ответникът прави възражение за съпричиняване, но съдът откаже произнасяне по него по съображения, че това възражение е само „маркирано”.
Предвид този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение е постановено при наличие на касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Съдът по същество е отказал да обсъжда възражението за съпричиняване на касатора, защото в отговора си срещу исковата молба на В. В. С. той само е маркирал твърдение за съпричиняване, без да уточни в какво се проявява то. На страница 5 от отговора (лист 19 от гр.д.№ 2405/ 2013 г. на Софийски градски съд) обаче касаторът (тогава ответник) [фирма] изрично е посочил, че прави „… възражение за изключване или намаляване на отговорността на доверителите ни поради съпричиняване от страна на пострадалия, изразяваща се в непоставяне на предпазен колан по време на движение с лек автомобил в нарушение на ЗДвП. Нито едно от изброените увреждания не би настъпило, ако пострадалият е бил с надлежно поставен предпазен колан…”. С така посоченото в отговора възражението за съпричиняване е фактически обосновано, а изводът на въззивната инстанция, че то е само маркирано и че обсъждането на доказателствата за него е недопустимо, е направен в нарушение на правилата на ГПК. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК).
От фактическа страна по делото е установено и страните на спорят, че на 26.12.2012 г. е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал ищецът по делото В. В. С.. Произшествието е причинено от М. М. като водач на лек автомобил А. 80 с рег. [рег.номер на МПС] , като вината му е установена с влязло в сила решение по чл.78а НК, което има значението на присъда. При осъществяването на събитието ищецът получил счупване на носните кости, оток, зачервяване, кръвонасядане на клепачите, разкъсно – контузна рана на левия клепач и кръвонасядане на ябълковата обвивка на лявото око. В планов порядък на 06 – 08.01.2013 г. му е било извършено наместване на счупените носни кости и стабилизирането им чрез предна носна тампонада. Мекотъканните увреждания да отзвучали за срок от две седмици, а оздравителния период от счупването на носните кости и продължил два месеца. Понастоящем здравословното състояние на ищеца е възстановено с оптимистична прогноза, като са останали незначителни козметични дефекти.
По фактите страните спорят само досежно обстоятелството дали към момента на произшествието ищецът, като пътник в участващ в движението по пътищата лек автомобил, е бил с поставен обезопасителен колан и ако не е бил – биха ли настъпили уврежданията. Пред първоинстанционния съд е приета комплексна медико-техническа експертиза на вещи лица автоексперт и ортопед – травматолог. Според нейното категорично заключение, към момента на произшествието ищецът е бил без поставен обезопасителен колан, а ако е имал такъв, то нито едно от констатираните увреждания не би настъпило. Никоя от страните не е оспорила това заключение. Поради това доводите на ищеца, че експертизата е базирана на теоретични разсъждения и при неизяснен механизъм на причиняване на уврежданията, не могат да бъдат споделени. Самият ищец не е сочил обстоятелства, въз основа на които увреждането би могло да се получи и с поставен обезопасителен колан, а и този въпрос не би могъл да бъде изяснен без използване на специалните знания на експерти в областта на автотранспорта и медицината. Поради това съдът няма основания да не кредитира експертното заключение, а от него фактите, на които ответникът основава възражението си за съпричиняване, са безспорно установени.
С оглед изложеното отговорността на ответника за обезщетяване на търпените от ищеца неимуществени вреди е ангажирана. Ищецът има вземане за обезщетяване на вредите от деликт спрямо водача на лекия автомобил, чието виновно и противоправно поведение ги е причинило. Застраховка по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите” този водач е имал при ответното дружество, поради което увреденият може да претендира обезщетяване на вредите направо от него.
Както е изяснено в ППВС № 4/ 1968 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда след преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. По настоящето дело съдът взема предвид характера на увреждането, което не предполага сериозни затруднения в ежедневието на ищеца, сравнително непродължителния възстановителен период; претърпяната оперативна интервенция; наличието на леки остатъчни козметични дефекти. Съдът взема предвид и констатираното от медицинската експертиза пълно възстановяване на здравето на пострадалия. С оглед тези обстоятелства и вземайки предвид размерите на обезщетенията, определяни при аналогични случаи, съдът намира, че обезщетение в размер 20 000 лв е адекватно на търпените от ищеца вреди.
Следва да се приеме, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредите, като се е поставил сам в състояние на повишена опасност. Той се е движел в превозно средство, което е разполагало с обезопасителен колан, но не го е използвал в нарушение на изискването по чл.137а ал.1 ЗДвП. Ако бе изпълнил вмененото му от тази разпоредба задължение, вредите не биха настъпили. Поради това съдът преценява приносът му за увреждането като равен на този на причинителя, с оглед на което дължимото обезщетение следва да бъде намалено наполовина. Искът е основателен до размер 10 000 лв и в този размер следва да се уважи, а за разликата – да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от делото, въззивното решение следва да бъде ревизирано и в частта за дължимите такси и разноски. Доколкото искът е основателен отчасти, и ищецът, и ответникът имат право на разноските по делото, ищецът – пропорционално на уважената част от иска, а ответникът – съразмерно на отхвърлената част. Ищецът е направил разноски в размер 550 лв, ответникът му дължи 183 лв от тях. Ответникът има право на 1 966 лв от доказани 2 949 лв разноски. В рекапитулация, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника 1 783 лв. Съразмерно на уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за производството пред първата инстанция в размер 400 лв.
На оказалия безплатна правна помощ процесуален представител на ищеца ответникът следва да заплати възнаграждение по чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за три инстанции – 2 490 лв.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г. в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на В. В. С. по иск, квалифициран по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), сумата 10 000 лв (десет хиляди лева) – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 26.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 400 лв (четиристотин лева) държавна такса за производството пред Софийски градски съд.
ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г. в останалата осъдителна част, включително в частта за таксите и разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. В. С. против Д. – О. з.” Е. иск, квалифициран по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), за разликата над 10 000 лв до 15 000 лв.
ОСЪЖДА В. В. С., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 1 783 лв (хиляда седемстотин осемдесет и три лева) разноски за производството в трите инстанции.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на адвокат К. И. Н., [населено място], [улица], 2 490 лв (две хиляди четиристотин и деветдесет лева) адвокатско възнаграждение за производството пред трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: