2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
гр. София, 21.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на пети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря Даниела Цветкова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5182 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Б. Д. против решение № 1453/08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 1287/2016 г. от 10-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът не е представил писмен отговор, като в открито съдебно заседание оспорва касационната жалба.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 397/05.04.2017 г. на състава на ВКС. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е свързан със задължението да мотивира и обоснове своите изводи относно съществото на спора и основателността на иска, като обжалването е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, конкретно с възприетото в решение №51/14.03.2016 г., постановено от ІІІ гр.отд. на ВКС по гр.д.№ 4621/2015 г., с което е прието, че съдът е задължен да мотивира и обоснове своите изводи относно съществото на спора и основателността на иска.
По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното:
Съгласно задължителната практика на ВКС, въззивният съд следва да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона /реш.№.42/5.03.14 по г.д.№.5488/13, ІV ГО на ВКС; реш. №.123/28.05.14 по г.д.№.7750/13, І ГО, както и цитираното от касатора решение №51/14.03.2016 г., постановено от ІІІ гр.отд. на ВКС по гр.д.№ 4621/2015 г./, като тази задължителна съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС.
По касационната жалба, състава на ВКС приема следното:
Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици.
Конкретните данни по делото, от които зависи определянето на обезщетението за неимуществени вреди, са: продължителността на наказателно преследване, в които по отношение на ищеца са извършвани процесуални и процесуално – следствени действия е около десет години, като без значение по отношение на продължителността на наказателното производство са обстоятелствата, довели до тази голяма продължителност, доколкото не се твърди а и по делото липсват данни, това да се дължи на процесуално или извънпроцесуално поведение на ищеца по настоящото дело; повдигнатото е било обвинение само за едно престъпление, по отношение на ищеца/подсъдимия за целия срок на наказателно преследване е била взета мярка за неотклонение „подписка“; по отношение на обвиняемия/подсъдимия не е била налагана друга мярка за процесуална принуда, възрастта на ищеца, която към датата на началото на наказателното производство е била 35 г., а към датата на приключването с оправдателна присъда – около 45 години, неговото обществено положение и съдебно минало, негативното въздействие върху психиката и здравето на обвиняемия/подсъдимия, което в случая обичайно съпътства всяко едно наказателно преследване, което е и установено от събраните по делото доказателства.
Горните обстоятелства, най-вече продължителността на наказателното производство против ищеца, което е извън разумните срокове по ЕКЗПЧ, както и безспорно отрицателното отражение върху психиката на ищеца както в резултат на наказателното преследване, така и на повдигнатото обвинение в престъпление от общ характер /кражба/, водят настоящия състав до извод, че обезщетение от 20 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 21.11.2012 г., е в състояние да обезщети вредите на ищеца и е справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Предвид изложеното, решението на въззивния съд следва да се отмени частично в частта, с която е отхвърлен предявения иск за сумата над 1500 лева до размера на 20 000 лева, като вместо него се постанови друго, с което се присъди сумата 18 500 лева, като с оглед изхода наспора, в полза на ищеца се присъдят сторените разноски за всички инстанции, съразмерно с уважената част на иска /по 1/3 от общите разноски/, които общо са в размер на 1510 лева, като следва да се присъди сумата 503,33 лева, а на адвокат А. В. от АК – П. следва да се присъди сумата 1720 лева, на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. с Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, състава на ВКС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1453/08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 1287/2016 г. от 10-ти състав на Апелативен съд – София в частта, с която е отхвърлен предявения иск за сумата от 18500 лева, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА П. Р. Б. да заплати на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на Б. Б. Д. от [населено място], [улица]/6 сумата 18 500 /осемнадесет хиляди и петстотин/ лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, в размер на 503,33 /петстотин и три лева и тридесет и три стотинки/ лева, а на адвокат А. В. от АК – П. сумата 1720 /хиляда седемстотин и двадесет/ лева, на основание чл.38 , ал.2 ЗА.
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.