– 6 –
РЕШЕНИЕ
№ 101
гр. София, 15 август 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 05.04.2017 (пети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 53 684 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3460/26.08.2015 година, подадена от „Р. (Б.)” Е. [населено място], срещу решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 1/09.01.2015 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по т. д. 28/2014 година, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от „Р. (Б.)” Е. [населено място] срещу И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца сумата от 8441.98 €, представляваща наказателна надбавка по чл. 3.10 от договор за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година. В касационната си жалба „Р. (Б.)” Е. [населено място] излага доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане за отмяната му и за постановяване на друго такова, с което предявения от „Р. (Б.)” Е. [населено място] срещу И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. иск за установяване на съществуването на задължението да бъде уважен, така както предявен.
Ответниците по касационната жалба И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. не са подали отговор и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата.
„Р. (Б.)” Е. [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.07.2015 година, а касационната му жалба е с вх. № 3460/26.08.2016 година, като е подадена по пощата на 24.08.2015 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 30/11.01.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за последиците от обявяването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит и по-конкретно за това води ли то до прекратяването на договорните отношения между страните по договора или не както и дали това обявяване изключва дължимостта на уговорената в него наказателна надбавка за забава след този момент и за това отпада ли дължимостта на наказателната надбавка, ако тя е уговорена в отделна клауза от тази даваща право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и не е възпроизведена в нея. По така формулираните въпроси трябва да се посочи, че обявяването на предсрочната изискуемост в гражданското право е регламентирана в разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД. От съвместното тълкуване на тази разпоредба с разпоредбата на чл. 70 от ЗЗД следва, че обявяването на предсрочната изискуемост е възможно само при срочните задължения и то при тези, при които срокът е такъв по чл. 70, ал. 1 от ЗЗД-уговорен е в полза на длъжника, но той може да плати и преди срока. Освен това е необходимо падежът на задължението да не е настъпил, към момента на реализиране на посочените в чл. 71 от ЗЗД обстоятелства, а именно длъжникът да е станал неплатежоспособен, или със своите действия да е намалил дадените на кредитора обезпечения, или да не му е дал обещаните обезпечения. С настъпването на тези обстоятелства интересът на кредитора е застрашен, тъй като се създава опасност длъжникът да изпадне в състояние, при което е в невъзможност да изпълни задължението си при настъпването на падежа и кредиторът да не може да получи реално изпълнение. Затова в тези случаи законът защитава интереса на кредитора като му предоставя възможност, чрез едностранно изявление да внесе изменение в уговорките на договора, чрез което да трансформира задължението на длъжника от срочно в безсрочно, при което да може да иска незабавното му изпълнение. По отношение на договора за банков кредит възможността на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е предвидена в разпоредбите на чл. 432, ал. 1 от ТЗ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Същите са специални по отношение на разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД. Затова предвидените в последната разпоредба основания за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита не намират приложение, а такова имат само предвидените в специалните разпоредби основания. Наличието на някое от посочените в чл. 432, ал. 1 от ТЗ обстоятелства сочи че съществува опасност кредитополучателят да изпадне в състояние на невъзможност да изпълнява задълженията си по договора и банката да не може да получи изпълнение. Такава опасност може да съществува и при наличието на забавено изпълнение от страна на кредитополучателя, поради което, съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, страните по договора за кредит могат да уговорят предсрочната му изискуемост при наличието на такава забава за определен период от време. От всичките разпоредби следва, че се засяга само една от уговорките в договора, а именно тази за срочността на задължението като чрез изявлението на кредитора договорът се трансформира от срочен в безсрочен такъв, което дава възможност да се иска незабавното изпълнение на задължението. Това изявление не засяга останалите елементи на договора за кредит и не води до неговото прекратяване като то ще настъпи с изпълнението на вземането от длъжника или с осъществяване на принудителното изпълнение. Затова правото да се обяви договора за кредит за предсрочно изискуем е потестативно право на кредитора, при настъпването на предвидените в закона или в договора условия, едностранно да измени условията на договора като го трансформира от срочен в безсрочен такъв и по този начин да може да иска незабавното изпълнение на задължението. Именно по този на този начин е третирано това право и в мотивите на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост обаче не може да обезщети банката за претърпените от забавеното плащане вреди. Забавеното плащане е неизпълнение на договора и по силата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД кредитополучателят дължи обезщетение за това. Доколкото се касае до парично задължение то по силата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД изпълнението му е винаги възможно и затова обезщетението винаги е такова за забавено изпълнение, което следва и от разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като забавата може да съществува както преди, така и след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, обезщетението за нея се дължи за цялото време на неизпълнението. Освен това уговорките за това обезщетение, черпят своето основание от чл. 92 от ЗЗД и представлява допълнително съглашение към договора за кредит, поради което може да бъдат прилагани и след евентуалното разваляне или прекратяването на договора за кредит, доколкото в този случай обезщетението за забава се приравнява на обезщетение за пълно изпълнение.
С оглед на горното уговорките за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем и за обезщетение за забавено плащане имат различен предмет и едната нито изключва, нито ограничава другата.
С оглед на така дадения отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Велико Търново е частично неправилно по следните съображения:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е констатирал, че първоинстанционното решение № 1/09.01.2015 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по т. д. 28/2014 година е влязло в сила в частта му, с която по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК, е признато за установено по отношение на И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г., че дължат на „Р. (Б.)” Е. [населено място] сумата от 278 109.68 €, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 11.08.2008 година, сключен между ищеца и първия ответник и договор за встъпване в дълг от 19.06.2009 година, с който Г. Г. Г. и Г. И. Г. са встъпили, по реда на чл. 101 от ЗЗД, като съдлъжници по договора за кредит, както и сумата от 1960.67 €, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода от 07.10.2013 година до 21.11.2013 година, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 07.02.2014 година до окончателното изплащане. Също така е установил, че в чл. 3.10 от договора за банков кредит е постигната уговорка, че при забава в плащането на суми по кредита кредитополучателите дължат на банката обезщетение за забава, представляващо наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума (вноска или част от вноска) за времето от забавата до окончателното плащане на просрочените задължения. Установено е, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 22.11.2013 година. Посочено е, че за да отхвърли иска в тази му част първоинстанционният съд е приел, че с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита договорните отношения между страните са прекратени и начисляването на наказателна надбавка след този момент е лишено от основание, а също така и че прилагането на уговорката по чл. 3.10 от договора за банков кредит е допустимо единствено при наличието на действащ договор, в какъвто смисъл била уговорката по чл. 9.2 от договора.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния такъв, като е посочил, че твърдението на „Р. (Б.)” Е. [населено място], че след обявяването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит се дължи наказателна надбавка за забава върху просрочените суми е неоснователно. Начисляването на такава надбавка върху цялата предсрочно изискуема главница по договора за кредит било лишено от основание. Прието е, че този извод следва и от останалите клаузи на договора за кредит, по-специално от уредените в чл. 9 от него права на банката при неизпълнение от страна на кредитополучателя. Съгласно чл. 9.2 от договора банката имала право да начислява наказателна надбавка в случаите на забавено плащане, но само, ако не била обявила кредита за предсрочно изискуем по реда на чл. 9.3. За прилагането на тази санкция не се изисквало обявяването на предсрочна изискуемост, поради което се имало предвид начисляване на наказателна надбавка само за просрочените вноски, но не и върху всички предсрочно изискуеми суми. Възможността за обявяване на предсрочната изискуемост е била уговорена в чл. 9.3 от договора, отделно от наказателната надбавка. Според въззивния съд тълкуването на договора водело до извода, че след обявяването на предсрочната изискуемост длъжниците не дължали наказателна надбавка върху предсрочно изискуемата се главница. Както обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, така и наказателната надбавка представлявали санкции за забава на длъжника. От тълкуването на договора било очевидно, че страните по него са имали предвид разделно, а не едновременно приложение на двете санкции, като волята им била наказателната надбавка да се начислява, без да бъде обявявана предсрочна изискуемост.
С оглед на дадените по-горе отговори на правните въпроси обжалваното решение е неправилно, тъй като обявената предсрочна изискуемост не изключва плащането на уговореното в договора за банков кредит обезщетение за забавено плащане на главницата и договорната лихва. Такова изключение не следва и от уговорките по чл. 9.2 и чл. 9.3 от договора за банков кредит от 11.08.2008 година. Съгласно първата банката има право да начислява наказателна надбавка в случай, че кредитополучателят просрочи плащането на която и да е вноска или част от вноска, върху забавените суми, без да обявява кредита за предсрочно изискуем. Във втората е посочено, че банката има право с писмено предизвестие до кредитополучателя да обяви всички усвоени по договора суми, начислената лихва, евентуално наказателна надбавка и комисионните за предсрочно и незабавно изискуеми. Последната уговорка е такава по чл. 432, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Предвидената в тези законово текстове възможност банката да обяви кредита за предсрочно изискуем освен на изрично посочените в него случаи може да се основава и на забавено изпълнение на задълженията по договора от страна на кредитополучателя. При осъществяване на някое от посочените в чл. 432, ал. 1 от ТЗ обстоятелства съществува опасност кредитополучателят да изпадне в състояние на невъзможност да изпълнява задълженията си по договора и банката да не може да получи изпълнение. Такава възможност може да съществува и при наличието на забавено изпълнение от страна на кредитополучателя, поради което страните по договора за кредит могат да уговорят предсрочната му изискуемост при наличието на такава забава за определен период от време. Обявяването на предсрочната изискуемост обаче не може да обезщети банката за претърпените от забавеното плащане вреди.. Забавеното плащане е неизпълнение на договора и по силата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД кредитополучателят дължи обезщетение за това. Доколкото се касае до парично задължение то по силата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД изпълнението му е винаги възможно и затова обезщетението е за забавено изпълнение, което следва и от разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като забавата може да съществува както преди, така и след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради което обезщетението за нея се дължи за цялото време на неизпълнението. Затова уговорките по чл. 9.2 и чл. 9.3 от договора за кредит от 11.08.2008 година имат различен предмет и едната нито изключва, нито ограничава другата, както неправилно е приел състава на Апелативен съд Велико Търново.
От заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Н. П. Р. се установява, че наказателната лихва по чл. 3.10 от договора за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година е в размер на 8922.69 €. След обявяването на предсрочната изискуемост на кредита са извършени две погасителни вноски. Първата от тях е от 21.01.2014 година и е в размер на 480.71 €, а втората е от 04.02.2014 година и е в размер на 662.60 €. Тези суми следва да бъдат приспаднати от задължението на ответниците по касацията към „Р. (Б.)” Е. [населено място]. Видно от данните по делото съдилищата по същество не са извършили приспадане на тези две вноски от задълженията за главница и договорна лихва. Затова същите ще трябва да бъдат приспаднати от задължението за наказателна надбавка, което съответства и на постигнатата между страните в чл. 3.12 от договора уговорка за поредността на погасяване на просрочените задължения, когато вноските не са достатъчни за погасяването им. Съгласно тази уговорка първо се погасяват таксите и разноските, след това наказателните надбавки, договорните лихви, просрочената главница и накрая се погасява самата редовна главница Освен че е изрично уговорена между страните тази поредност на погасяване на задълженията съответства на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и тъй като двете вноски не са достатъчни да погасят задължението за наказателна надбавка то те трябва да бъдат приспаднати от него. След това приспадане остава задължение за тази надбавка в размер на 7779.38 лева, което не е погасено. Затова предявеният от „Р. (Б.)” Е. [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК срещу И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. за признаване за установено, че дължат наказателна надбавка по чл. 3.10 от договор за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година е основателен и следва да бъде уважен за сумата от 7779.38 €. Това налага обжалваното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде отменено до посочения размер и да бъде постановено друго, с което искът в тази му част бъде уважен. За разликата над сумата от 7779.38 € до пълния претендиран размер от 8441.98 € обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. ще трябва да заплатят на „Р. (Б.)” Е. [населено място] сумата от 636.05 лева разноски за държавна такса пред въззивната и касационната инстанции съобразно уважената част от жалбата, както и сумата от 369.00 лева възнаграждение за юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 от ГПК, което също е определено съобразно уважената част от жалбата или общо сумата от 1005.05 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „Р. (Б.)” Е. [населено място], район „Л.”, [улица] срещу И. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], Г. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и Г. И. Г. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че И. Г. Г., Г. Г. Г. и Г. И. Г. дължат на „Р. (Б.)” Е. [населено място] сумата от 7779.38 €, представляваща наказателна надбавка по чл. 3.10 от договор за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 422 и чл. 415, ал. 1 от ГПК, че И. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], Г. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и Г. И. Г. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица] дължат на „Р. (Б.)” Е. [населено място], район „Л.”, [улица] сумата от 7779.38 €, представляваща наказателна надбавка по чл. 3.10 от договор за банков кредит от 11.08.2008 година за периода от 21.11.2013 година до 04.02.2014 година.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 191/17.07.2015 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по в. т. д. № 91/2015 година в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА И. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], Г. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и Г. И. Г. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица] да заплатят на „Р. (Б.)” Е. [населено място], район „Л.”, [улица] сумата от 1005.05 лева разноски пред въззивната и касационната инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.