РЕШЕНИЕ № 14
София, 06. март 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2401 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 9089/15.12.2016, допълнено с решение № 747/06.02.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 8451/2016 в частта, в която е отменено решение № II-71-113/30.03.2016 на Софийския районен съд по гр.д. № 8460/2014, като е уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за формата на вината при отговорността на работника или служителя за връщане на неотчетен аванс и по процесуалноправния въпрос за тежестта на работодателя да докаже умисъла на работника или служителя при причиняването на вреди от неотчетен аванс.
По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че работникът или служителят, независимо от характера на задълженията му по сключения трудов договор, дължи отчет пред работодателя, когато му е поверено имущество, за да се разпореди с него по определен начин от името и за сметка на работодателя. Работникът дължи отчет за начина по който се е разпоредил с имуществото за сметка на работодателя, независимо от това дали се е разпоредил по надлежния, или по друг начин; или не се е разпоредил и дължи връщане на полученото. Той отговаря за неизпълнение на това свое задължение, като може да се освободи от отговорност, ако е положил дължимата грижа, като доказателствената тежест е негова.
В тежест на работодателя е да докаже умисъл на работника или служителя само когато законът урежда умисъла като елемент от фактическия състав на тяхната отговорност, както е напр. в чл. 203, ал. 2 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника на длъжността „Началник отдел синодални имоти“ (технически сътрудник по НКПД), като трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 29/16.12.2013 поради съкращаване на щата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Извършеното уволнение е признато за незаконно. Предвид акцесорния характер на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ въззивният съд е приел, че същият е основателен и следва да бъде уважен съгласно предявения размер, след допуснатото увеличение на иска в размер на 3.720 лева. По направеното от ответника възражение за прихващане със задължение на ищеца в размер на 6.124 лв., представляваща обезщетение за умишлено причинена от ищеца вреда по чл. 203, ал. 2, вр. с чл. 211 КТ (за периода от 03.01.2011 г. до 18.04.2013 г. е получавал служебни аванси, които не са отчетени с разходни документи). Съдът е приел, че с оглед разпределението на доказателствената тежест по аргумент на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на валидно и изискуемо вземане срещу ищеца на соченото основание. В тази връзка съдът е изложил съображения, че за да е налице основание за ангажирането на пълната имуществена отговорност на служителя, не е достатъчно само да се докаже, че е настъпила твърдяната вреда, причинена по повод изпълнение на трудовите задължения на ищеца (което в случая е установено от констатациите на приетите по делото две заключения на съдебно-счетоводна експертиза), а следва да се установи и обстоятелството, че вредата е причинена умишлено от ищеца или в резултат на престъпление. В случая ответникът не е изложил твърдения за извършено престъпление, нито е доказал наличието на умисъл като форма на вина на ищеца, а гражданският закон не презумира умишления характер на противоправното поведение. Въззивният съд е приел, че дори да е доказано наличието на противоправно поведение от страна на ищеца се явява доказана и вината му, то този извод касае само небрежността като форма на вината, но не и до наличието на умисъл, тъй като по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ умисълът не се предполага. Въззивният съд е приел, че само от доказания факт, че ищецът за периода от 03.01.2011 г. до 16.02.2013 г. е получавал служебни аванси с разходни касови ордери като невъзстановената сума е в размер на 6.124 лв., не се установява наличие на умисъл у ищеца. Предвид изложеното, направеното възражение за прихващане със задължение на ищеца в размер на сумата от 6.124 лв., е отхвърлено като неоснователно.
С обжалваното решение по чл. 250 ГПК, въззивният съд е допълнил решението си в частта, в която е уважил като основателен предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, като е съобразил допуснатото, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, увеличение на размера на предявения иск, с определение от съдебно заседание от 08.10.2014 г. на 3.720 лв., обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 16.12.2013 г. до 16.05.2014 г., за което съдът е изложил подробни съображения в мотивите на въззивното решение, но не се е произнесъл в диспозитива.
Правилно въззивният съд е приел, че след като уволнението е признато за незаконно, работодателят дължи обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ в размер на 3.720 лв., но неправилно е приел, че не съществува вземането на работодателя срещу работника за 6.124,00 лева по направеното възражение за прихващане, тъй като не се твърди и съответно не е доказан умисъл на работника да не даде отчет. Както е посочено по-горе, работникът не отговаря пред работодателя, ако недаването на отчет се дължи на причина, за която работникът не отговаря.
Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявеният иск – разгледан от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ЗЗД.
Предявеният иск е за обезщетение поради незаконно уволнение. По делото е установено, че в продължение на шест месеца след прекратяването на трудовия договор ответникът не е работил и не е получавал доходи, поради което му се дължи обезщетение в размер на 3.720,00 лева. При действието на трудовия договор обаче ответникът е получил служебни аванси в размер на общо 6.124,00 лева, за отчитането на които не са събрани доказателства. Ищецът твърди, че не разполага с доказателства за извършените транспортни разходи, издаване на скици, копия преписи от документи и чертежи, канцеларски материали, в т.ч. тонеркасети и др., тъй като съответните документи се намират в стаята на отдел „Синодални имоти“, която е запечатана от работодателя на 06.06.2013 г., след което достъпът му до стаята е ограничен. След разпечатването на стаята в присъствие на ищеца е направен протокол, като е прието, че пълното предаване на документите ще стане след прекратяване на трудовото правоотношение, което не е сторено по вина на работодателя. Ищецът е поискал ответникът да бъде задължен да представи съответните документи, а ако не бъдат представени, е поискал разпит на двама свидетели.
От заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, след преглед на цялата налична документация при ответника е установено, че за периода от 01.03.2011 до 18.04.2012 г. с 8 бр. разходни касови ордери ищецът е получил като служебни аванси сумата 7.254,62 лева. С авансов отчет и списък към него той се е отчел за 1.130,62 лева – разходи извършени от 05. до 22.02.2012 г. Следващи отчети до прекратяване на трудовото правоотношение близо две години по-късно на 16.12.2013 г. не са правени нито съществуват счетоводни документи за извършени разходи от ищеца, както се установява от извършения разпит на свидетел.
Видно от изложеното ответникът не дължи на ищеца обезщетение поради незаконно уволнение в претендирания размер, тъй като ищецът му дължи отчет за получени служебни аванси за по-голяма сума.
При този изход на делото на ответника следва да бъде присъдена сумата 316,80 лева разноски за разглеждането та този иск пред всички инстанции.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 9089/15.12.2016, допълнено с решение № 747/06.02.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 8451/2016 в частта, в която е уважен предявеният иск за сумата 3.720,00 лева обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, като ответникът е осъден за заплати такса в размер на 248,80 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. В. С. от С. срещу Б. п. ц., Б. п., С. иск за сумата 3.720,00 лева обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
ОСЪЖДА от М. В. С. от С. да заплати на Б. п. ц., Б. п., С. сумата 316,80 лева разноски за всички инстанции.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.