– 7 –
РЕШЕНИЕ
№ 315
гр. София 14.03.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 08.11.2017 (осми ноември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3968 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 99 901/24.07.2016 година, подадена от Б. [населено място], срещу решение № 5026/16.06.2016 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІІ А състав, постановено по гр. д. № 3838/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № ІІ-58-125/05.01.2016 година на Софийски районен съд, второ гражданско отделение, 58-ми състав, постановено по гр. д. № 80/2015 година, като са уважени предявените от О. Г. М. срещу Б. [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ искове като е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на О. Г. М. от длъжността „старши инспектор по банков надзор“ в Дирекция „Надзорно наблюдение на кредитните институции“ при Б. [населено място], извършено със заповед № 105-06113/06.11.2014 година на Управителя на Б. [населено място], а като последица от това М. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а Б. [населено място] е осъдена да му заплати сумата от общо сумата от 3946.23 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа и за работа на по-ниско платена длъжност за периода от 07.11.2014 година до 07.05.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 08.01.2015 година до окончателното заплащане.
В подадената от Б. [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от О. Г. М. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени.
Ответникът по касационната жалба О. Г. М. е подал отговор на същата с вх. № 115 073/10.09.2016 година, с който е изразил становище, че жалбата неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Б. [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 28.06.2016 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 99 901/24.07.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 893/22.08.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за критериите за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 189 от КТ и по конкретно обосновава ли се налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ от наличието на повторяемост на извършените нарушения-закъснения и преждевременни напускания на работа, които се свеждат до частично непредоставяне на дължимото се по трудовото правоотношение поставяне на разположение на работодателя; за това възможно ли е работникът сам да решава кога да не полага труд и да не се явява на работа и как следва да се оцени това му поведение по критерия по чл. 189 от КТ; за това кое поведение се взема предвид при прилагането на този критерий-при извършване на нарушението или след извършването му; за това при извършването на системни нарушения на трудовата дисциплина за кратък период от време, независимо от относителната тежест на всяко едно отделно нарушение, наложеното най-тежко дисциплинарно наказание съответства ли на критериите по чл. 189 от КТ; за това включва ли се като критерий поведението на работодателя и отношението му към предишни нарушения от страна на работника или служителя, извършвани извън процесния период, които той не е санкционирал, а също така и представлява ли такова поведение на работодателя смекчаващо обстоятелство за тежестта на тежко нарушение на трудовата дисциплина; за това при преценката на значимостта на системни нарушения на установеното работно време по чл. 190, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, следва ли да се отчитат дадени от работодателя оценки за изпълнение на работата на служителя за минал период; за това обществената значимост на професията, характерът и значимостта на умишлено неизпълнените трудови задължения, които могат да доведена до значителни вредни последици за работодателя, както и липсата на самокритично отношение към извършеното следва ли да се вземат предвид при налагането на дисциплинарното наказание и при съдебния контрол върху законосъобразността му и за това какво е доказателственото значение на писмените обяснения на служителя по чл. 193, ал. 1 от КТ и следва ли съдът да ги прецени в съвкупност с останалите писмени доказателства по делото, с оглед на всички обстоятелства.
Във връзка с така поставените въпроси следва да се има предвид, че правото на дисциплинарно наказване принадлежи на работодателя, който сам решава дали да го упражни или не. В случай,, че реши да го упражни той е компетентен да определи дисциплинарното наказание, което ще бъде наложено. При определянето на дисциплинарното наказание той е ограничен от разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ, въвеждаща критериите за определяне на наказанието. Целта на закона е да бъде осигурено съответствие на тежестта на наложеното наказание с тежестта на извършеното нарушение. Първият от установените с разпоредбата критерии е тежестта на нарушението. От значение за приложеното на този критерий е значимостта на неизпълненото задължение, както и това дали неизпълнението е пълно или частично. Основното задължение на работника или служителя е да извършва възложената му работа и то в рамките на установеното от работодателя работно време. Затова работникът или служителят не може сам да реши кога да не полага труд и да не се явява на работа в установеното работно време, поради което закъснението, преждевременното напускане на работа, неявяването на работа или неуплътняването на работното време, представляват дисциплинарни нарушения, по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ. Самият закон отчита наличието на повторяемост на тези нарушения като отежняващ факт, който може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, по чл. 190, ал. 1, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Самата повторяемост обаче не е достатъчна, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение, а само създава възможност за това, като работодателят може да го наложи след като извърши преценка и на всички установени в чл. 189, ал. 1 от КТ критерии. От значение за определянето тежестта на нарушението е и формата на вината-дали е извършено умишлено или поради небрежност. Освен тежестта на нарушението, като критерии за определяне на дисциплинарното наказание по чл. 189, ал. 1 от КТ са предвидени още обстоятелствата, при които е извършено нарушението, както и поведението на работника или служителя. Последният от тях обхваща цялостното поведение на работника или служителя, свързано с изпълнението на трудовите му задължени, като се има предвид както поведението му преди извършване на нарушението, така и това след това. Затова извършени преди това дисциплинарни нарушения, за които работодателят не е наложил дисциплинарно наказание, взети предвид с това, за което се налага такова могат да обосноват налагане на по-тежко по вид наказание, включително и най-тежкото такова. Налагането на по-тежко по вид дисциплинарно наказание може да бъде наложено и поради липсата на самокритичност към вече извършеното нарушение. Обстоятелството,, че работодателят не е наложил дисциплинарно наказание за предишните дисциплинарни нарушения не е основание за определяне на по-леко по вид дисциплинарно наказание, тъй като това поведение на работодателя не е възведено като критерий по чл. 189, ал. 1 от КТ, а това че той не е упражнил правото си да наложи дисциплинарно наказание не може да ползва работника или служителя, както и да създава права за него. При определяне на вида на дисциплинарното наказание трябва да бъдат взети предвид обществената значимост на професия, която се отразява на тежестта на нарушението, както и това дали от неизпълнението са настъпили или е възможно да настъпят неблагоприятни последици за работодателя.
Съгласно чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Дадените от работника или служителя писмени обяснения имат характера на частен документ, поради което следва да бъдат преценявани с оглед на всички събрани по делото доказателства. Това се отнася и до случаите когато в обясненията е признато извършването на дисциплинарното нарушение. В този случай даденото по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК обяснение по естеството си са извънсъдебно признание, че са се осъществили неизгодни за него факти, като съдът следва да ги прецени в съвкупност с останалите доказателства по делото, с оглед всички обстоятелства, каквото задължение съдът, по силата на чл. 175, от ГПК, има и по отношение на признанието на факт, извършено в хода на съдебното производство.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:
От фактическа страна по делото е установено, че със заповед № 105-06113/06.11.2014 година на Управителя на Б. [населено място] на О. Г. М. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за допуснати от него нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 1 от КТ-неспазване на работното време, по чл. 190, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ-допуснати три закъснения или преждевременни напускания на работа за един календарен месец всяко, от които за не по малко от един час и системност на нарушенията на трудовата дисциплина. Заповедта е връчена на М. ва 07.11.2014 година при условията на отказ, който е удостоверен с подписите на двама свидетели. Също така е установено, че дисциплинарното наказание е наложено в сроковете по чл. 194, ал. 1 от КТ и при спазване на изискванията на чл. 193 от КТ. Заповед № 105-06113/06.11.2014 година на Управителя на Б. [населено място], с която е наложено дисциплинарното наказание, отговаря на изискванията на чл. 195 от КТ. Също така е установено, че на посочените в нея дати 07.10.2014 година, 17.10.2014 година и 22.10.2014 година М. не е спазил установеното от работодателя работно време.
Със заповед от 13.09.2010 година на управителя на Б. [населено място] е установено работно време за служителите в управление „Банков надзор” от 8.30-9.30 часа до 17.00-18.00 часа, с половин час обедна почивка. На посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание дати М. не е изработил осем работен ден. Отсъствието от работното място не се отрича и от самия О. Г. М., което е видно от неговите обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ. В тях той признава отсъствието си, като твърди че има оправдаващи го причини и разрешение за това от прекия му ръководител. По делото е установено, че на 07.10.2014 година М. е отсъствал от 11.54 часа до 13.50 часа и е напуснал сградата на Б. [населено място] в 17.07 часа и има отработени шест часа и тридесет и девет минути. На 17.07. 2014 година отсъствието било от 12.18 часа до 14.05 часа, като М. е напуснал работното си място в 16.12 часа като е отработил пет часа и петдесет и три минути. На 22.10.2014 година О. Г. М. е излязъл 12.51 часа и се е върнал на работа в 14.03 ч, като окончателно е излязъл от работа в 17.02 часа като е отработил шест часа и петдесет и три минути. С оглед на това формално поведението на М. осъществява състава на чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ и представлява нарушение на трудовата дисциплина, което дава право на работодателя да му наложи дисциплинарно наказание.
След преценка на фактите, при които е настъпило процесното нарушение съставът на Софийски градски съд е приел, че извършеното от О. Г. М. нарушение не е достатъчно тежко, за да му бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Това било така, защото по делото се установявало, че М. е допускал неспазване на работното време, в рамките установено от работодателя не само през октомври 2014 година., а и в предшестващи периоди. В същото време се установявало, че извършваните атестации на М. са приключвали с много добра оценка, а по негови твърдения-за предходни години и с отлична оценка. Съществувала атестация на М. за периода от септември 2013 година до септември 2014 година , която е приключила с много добра оценка и от която се установявало, че организацията на работа на О. Г. М. е оценена високо от работодателя. Фактът, че работодателят е бил доволен от начина на работа и изпълнението на трудовите задължения от страна на М. се установявал и от продължителността на трудовото правоотношение и кариерното напредване на ответника по касацията в структурата на работодателя. С оглед на това въззивният съд е приел, че М. е имал възприет начин на работа, отпреди октомври 2014 година, който е включвал формално неспазване на работното време, както поради по-ранно идване на работа, така и поради по-ранно напускане на работа, които начин на работа явно е бил възприет и от работодателя. Работодателят е знаел за този начин на работа на М. и то още преди процесния период е бил в известност за това, че той формално не спазва работното си време, но не е санкционирал това поведение, което означава, че го е приел. От това следвало, че работодателят въпреки неспазването на работното време е бил доволен от начина на работа на М., след като въпреки формалното нарушение е давал много добри атестации на ищеца и не предприемал мерки за неговото санкциониране. С оглед така установените отношения между страните, липсвало основание да се приеме, че изведнъж през октомври 2014 година толерираното до този момент поведение на М. на формално неизпълнение на работното време, е станало тежко укоримо нарушение на трудовата дисциплина дотолкова, че да обоснове налагане на дисциплинарно наказание уволнение. По тези съображения съставът на Софийски градски съд е приел, че извършеното нарушение не обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Обстоятелствата, при които било извършено нарушението допускали налагане на дисциплинарно наказание, но по-леко от наложеното от работодателя. Затова било допуснато нарушение на чл. 190, ал. 2 във връзка с чл.189 от КТ, поради което и заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” на О. Г. М. се явявала незаконосъобразна
Изводите на състава на Софийски градски съд са незаконосъобразни. От събраните по делото доказателства е установено, че О. Г. М. е извършил описаното в заповед № 105-06113/06.11.2014 година на Управителя на Б. [населено място] дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ-допуснати три закъснения или преждевременни напускания на работа за един календарен месец всяко, от които за не по малко от един час и системност на нарушенията на трудовата дисциплина, като дати 07.10.2014 година, 17.10.2014 година и 22.10.2014 година не е спазил установеното от работодателя работно време. Това нарушение е довело до частично неспазване на основаното задължение на О. Г. М. по трудовия му договор с Б. [населено място], а именно да предоставя работната си сили на работодателя в рамките на установеното за това работно време. При това се касае до повторяемо се поведение на М., който е извършвал такива нарушения и в предшестващи периоди от време, без обаче да е бил санкциониран от работодателя за това си поведение. Липсват доказателства, които да установяват, че М. е имал разрешение за тези си действия от страна на ръководителя си, нито пък, че те са били наложени от обективни причини. С оглед на това заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е съобразена с изискванията на чл. 189, ал. 1 от КТ.
Наред с това съдилищата по съществото на спора са констатирали, че не се установявало субективизъм и превратно упражняване на права от страна на работодателя при уволнението на М.. Не се установявала и твърдяната от М. връзка между предприетите от него и негови колеги действия в защита на техни трудови права и последвалите действия по налагане на дисциплинарно наказание. Налице било времево съвпадение между действията предприети от М., недоволен от решения на неговия пряк ръководител и наложеното му дисциплинарно наказани, но това времево съвпадение не било достатъчно да се приеме, че работодателят е наложил дисциплинарното наказание упражнявайки предоставените му от закона дисциплинарни права превратно и недобросъвестно. Липсвали доказателства, от които да се направи категоричен извод за злоупотреба с права от страна на работодателя, в какъвто смисъл са били част от твърденията О. Г. М..
С оглед на посоченото така предявеният от О. Г. М. срещу Б. [населено място] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и като такъв трябва да се отхвърли, а като зависещи от него трябва да се отхвърлят и предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ. Това налага обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Предвид изхода на делото О. Г. М. ще трябва да заплати на Б. [населено място] сумата от 5600.00 лева, представляваща направени по делото разноски пред всички съдебни инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА изцяло решение № 5026/16.06.2016 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІІ А състав, постановено по гр. д. № 3838/2016 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от О. Г. М. от [населено място],[жк], [улица], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Й. З. срещу Б. [населено място], пл. „К. А. І” искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ искове за признаване за незаконно уволнението на О. Г. М. от длъжността „старши инспектор по банков надзор“ в Дирекция „Надзорно наблюдение на кредитните институции“ при Б. [населено място], извършено със заповед № 105-06113/06.11.2014 година на Управителя на Б. [населено място] и за отмяната му като такова, като О. Г. М. бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а Б.. [населено място] бъде осъдена да му заплати сумата от общо сумата от 3946.23 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа и за работа на по-ниско платена длъжност за периода от 07.11.2014 година до 07.05.2015 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 08.01.2015 година до окончателното заплащане.
ОСЪЖДА О. Г. М. от [населено място],[жк], [улица], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Й. З. срещу Б. Н. Б. [населено място], пл. „К. А. І сумата от 5600.00 лева, представляваща направени по делото разноски пред всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.