– 3 –
РЕШЕНИЕ
№ 271
гр. София 19.04.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 07.11.2018 (седми ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4275 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 104 259/04.08.2017 година, подадена от Д. И. Д., срещу решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил решение № І-45-13086/16.08.2016 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, четиридесет и пети състав, постановено по гр. д. № 58341/2014 година, с което са отхвърлени предявените от Д. И. Д. срещу Ц. Н. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от общо 10 912.01 лева, дължима по договор за заем от 19.10.2012 година, от която: сумата от 5476.40 лева, представляваща дължима се и неплатена главница, сумата от 3911.66 лева, представляваща дължима се неустойка по договора и сумата от 1523.95 лева, представляваща лихва за забава, дължима се за периода от 01.04.2013 година до 26.10.2014 година.
В подадената от Д. И. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу Ц. Н. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени.
Ответникът по касационната жалба Ц. Н. П. е подал отговор на същата с вх. № 131 469/13.10.2017 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Д. И. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 31.07.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 104 259/04.08.2017 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 709/01.08.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за тълкуване на съдържанието на отделни уговорки при реален договор за паричен заем, когато страните са подписали писмен договор, съдържащ отделни взаимоизключващи се клаузи и при наличието на такива, за кое трябва да бъде прието за волеизявено съдържание и кое за свидетелстващо изявление. По така поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание. При тълкуването на договора съдът може да извършва и преценка на обстоятелствата, при които е сключен договора, както и на поведението на страните преди и след сключването му, като при тази преценка няма да важи ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото спорът е не за съществуването на самото договорно правоотношение, а за неговия смисъл. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тълкуването на договорите за паричен заем от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характера на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно постигнато между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано, както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието документ, така и в самия договор. В последния случай в частта си документираща предаването на сумата договорът има характера на свидетелстващ документ и служи едновременно както за доказателство, че изявленията в него са направени от страните, така и за доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е частично неправилно по следните съображения:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски къс е приел, че между Д. И. Д., в качеството й на заемодател и Ц. Н. П., в качеството му на заемател бил сключен договор за заем от 19.10.2012 година. Съгласно чл. 1, ал. 1 от него заемодателят предоставял на заемателя парична сума в размер на 3500.00 € или равностойността на сумата в лева по фиксинга на БНБ за деня, наричана по-долу „заета сума“, а съгласно ал. 2 заемателят се задължавал при условията и сроковете на договор да върне заетата сума. Чл. 2 гласял: „Заетата сума ще бъде предадена по заемодателя на заемателя в датата на подписване на настоящия договор“, а чл. 3 сочел, че: „Предаването на заетата сума се извърши по следния начин: в брой“. Съгласно чл. 5 заемателят дължал връщане в брой на заетата сума в евро или нейната равностойност в лева по фиксинга на БНБ за деня в срок до 31.03.2013 година. В чл. 6 било уговорено следното: „Заемодателят е длъжен да предаде заетата сума в 3-дневен срок от подписването на този договор“. Съгласно чл. 8 от договора заемодателят имал право да откаже да предаде уговорената сума или част от нея, ако прецени, че заемателят е станал неплатежоспособен, а според чл. 9 заемателят имал право да получи сумата, упомената в чл. 1, като докажел на заемодателя, че е платежоспособен. В чл. 15, изр. 1 от договора било предвидено, че при неспазване на клаузите по чл. 1 заемателят дължал на заемодателя и обезщетение в размер на 2000.00 €. Не се спорело между страните, а и от извлечението от банковата сметка на Д. И. Д. се изяснявало, че на 13.02.2013 година Ц. Н. П. внесъл по банковата й сметка в „Райфайзенбанк“ АД [населено място] сумата от 700.00 лева, а на 11.03.2013 година сумата от 678.00 лева, като видно от извлечението основанието за банковия превод било „захранване“.
Договорът за заем бил реален договор и заемното правоотношение се считало валидно възникнало с предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Затова по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД в тежест на Д. И. Д. , като заемодател било да докаже наличието на валидно възникнало заемно правоотношение, което предполагало доказване, че е предала уговорената парична сума на Ц. Н. П. като заем. В случая обстоятелството дали заемната сума е предадена от Д. на П. се явявало спорно между страните, във връзка с това въззивният съд е приел, че е налице вътрешно противоречие в клаузите на договора за заем по отношение на това дали заемната сума от 3500.00 € или нейната левова равностойност е била предадена от заемодателката на заемателя при подписването му и дали страните са придали на договора значението на разписка за такова предаване. Това противоречие следвало от текстовете на чл. 2, чл. 3 и чл. 6 от договора, доколкото в първия от тях се използвало бъдеще време (ще бъде предадена), във втория-минало време (предаването на заетата сума се извърши), а в чл. 6-бъдеще време, като бил включен и тридневен срок от подписването на договора. Това противоречие налагало внимателно тълкуване на договора в съответствие с правилата на чл. 20 от ЗЗД. Тълкувайки посочените по-горе уговорки съобразно тези правила и най-вече в контекста на всички клаузи на договора (особено чл. 8 и чл. 9), въззивният съд е приел, че вложената в неговото съдържание действителна обща воля на страните е била предаването на заемната сума да бъде отложено със срок и условие-тридневен срок от подписването на договора и то при условие, че заемателят докажел, че е платежоспособен. С оглед на това съдебният състав на Софийски градски съд е приел, че от текста на договора не можело да се направи извод, че страните по него са му придали значението на разписка за предаването на заемната сума. Същевременно не били представени доказателства за последващо предаване на сумата. Неоснователни били доводите на Д. И. Д., че предаването на заемната сума се потвърждавало от извършените от Ц. Н. П. по нейната банкова сметка преводи. В тази връзка следвало да се отбележи, на първо място, че се установявало от извлечението от банковата й сметка, че основанието за тези плащания е захранване, поради което не можело да се направи връзка между тях и процесния договор за заем. На следващо място, в чл. 5 от договора било уговорено връщането на заемната сума да се извърши в брой. Също така следвало да се съобрази и обстоятелството, че между страните са съществували и други имуществени отношения, което се установявало от приетите във въззивното производство писмени доказателства. Всичко това, преценено съвкупно, възпрепятствало възможността двукратните банкови преводи на суми от Ц. Н. П. по сметка на Д. И. Д. да бъдат приети като извършени именно във връзка с договора за заем, респективно като извънсъдебно признание на основанието на иска за връщане на част от заемната сума. С оглед на това иска по чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД бил неоснователен. Основателността на иска за неустойка предполагала наличието на изрична клауза за неустойка, уговорена от страните в договора, както и настъпването на предпоставките за нейното претендиране. Първата предпоставка била изпълнена, доколкото в чл. 15 от договора за заем била налице клауза за неустойка. Една от функциите на неустойката била да обезпечи изпълнението на главното задължение. В случая обаче, доколкото уговорената по договора за заем сума не била предадена от Д. И. Д. на Ц. Н. П., за последния не било възникнало задължението да я върне, поради което неоснователен бил искът срещу него за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение, каквото той всъщност нямал. Предвид на това неоснователни се явявали и претенциите за мораторна лихва върху заемната сума и неустойката.
Горните изводи на състава на Софийски градски съд не могат да бъдат споделени. В чл. 1, ал. 1 от представения по делото договор за заем от 19.10.2012 година, сключен между Д. И. Д., в качеството и на заемодател и Ц. Н. П., в качеството му на заемател е посочено, че заемодателят предоставя на заемателя парична сума в размер на 3500.00 € или равностойността на сумата в лева по фиксинга на БНБ за деня. Същевременно съгласно чл. 1 ал. 2 от договора заемателят се е задължил при условията и сроковете по договор да върне заетата сума, както и да заплати възнаграждение: лихва в размер на 0.5 % дневно от стойността на заетата сума, като съгласно чл. 5 от договора е поел задължението връщането на сумата да бъде извършено до 31.03.2013 година. Тези изявления на страните по договора покриват съществените елементи на договора за заем по чл. 240 и следващите от ЗЗД и установяват постигнато между тях съгласие за сключването на такъв договор.
Същевременно в чл. 9 от договора е посочено, че заемателят има право да получи сумата като докаже на заемодателя, че е платежоспособен, като тази уговорка е във връзка с другата такава по чл. 8 от договора съгласно, която заемодателят има право да откаже да предаде уговорената сума или част от нея, ако прецени, че заемателят е станал неплатежоспособен. Тези уговорки са свързани с реалното предаване на сумата, тъй като се предполага, че установяването на факта дали заемателя е платежоспособен или не трябва да се е осъществило преди този момент. Между посочените по-горе клаузи на договора за заем от 19.10.2012 година не съществува противоречие. Такова обаче е налице между уговорките по чл. 2 и чл. 6 от същия. Втората от тези клаузи предвижда, че заемодателят е длъжен да предаде сумата на заемателя в тридневен срок от подписването на договора, докато първата предвижда, че предаването ще се извърши в деня на подписването на договора. Съществуващото противоречие е относно постигнатото между страните по договора съгласие за момента, в който заемодателят трябва да изпълни задължението си за предаването на сумата на заемателя. От значение в случая е установяването на факта на предаването на сумата от страна на заемодателя и получаването й от страна заемателя. След осъществяването на този факт съществуващото противоречие между чл. 2 и чл. 6 от договора е без значение в отношенията между страните по него. В чл. 3 от договора изрично е записано: „Предаването на заетата сума се извърши по следния начин: в брой”. От използваното глаголно време-минало свършено и от редакцията на текста следва, че означеното в него действие е било извършено и вече приключило към момента на подписването на договора. Поради това същият удостоверява предаването на сумата от заемодателя на заемателя и начина, по който това е било извършено. В тази си част договорът има характера на частен свидетелстващ документ, като установява неизгодно за Ц. Н. П. обстоятелство, а именно реалното предаване и получаване на сумата. Предвид на това, че установява неизгодно за П. обстоятелство, текстът на чл. 3 от договора има характера на извънсъдебно признание и установения в него факт е противопоставим на ответника по касацията. С оглед на това трябва да бъде прието, че сумата по договора за заем е била предадена реално на Ц. Н. П. и са се осъществили и двата необходими елемента, за да се счита този договор за сключен между страните в производството. От уговорките по чл. 8 и чл. 9 от договора не може да бъде направен друг извод, тъй като не съществува пречка обстоятелствата относно платежоспособността на заемателя да бъдат установени и в момента на сключване на договора. Наред с това двете уговорки са във връзка една с друга, като водеща е тази по чл. 8 даваща защита на заемодателя срещу евентуалната неплатежоспособност на заемателя, от която обаче първият не е задължен да се възползва, а може да предостави сумата и въпреки че не се е убедил в платежоспособността на насрещната страна по договора. Следва да бъде взето предвид и това, че на 13.02.2013 година и на 11.03.2013 година Ц. Н. П. е превел по банковата сметка на Д. И. Д. сумите от 700.00 лева първия път и от 678.00 лева втория път. Ответникът по касацията не е представил доказателства за други съществуващи между него и Д. И. Д. отношения, различни от договора за заем от 19.10.2012 година, които да послужат като основание за извършените от него плащания, като такива не се установяват от представените пред въззивната инстанция решение от 01.04.2016 година на Софийския районен съд, първо гражданско отделение, 31-ви състав, постановено по гр. д. № 41 687/2015 година и искова молба до Софийски районен съд с вх. № 8 017 354/11.08.2016 година. Исковата молба е обоснована с твърдения за сключен между Д. И. Д., в качеството й на продавач и Ц. Н. П., в качеството му на продавач предварителен договор за покупко-продажба, който не е бил изпълнен изцяло от страна на Д., но в нея се твърди, че продажната цена е била заплатена преди сключването на окончателния договор за част от имотите на 19.10.2012 година, поради което тези отношения не могат да послужат като основание за извършените от ответника по касацията два превода. Със съдебното решение Д. И. Д. е била осъдена да заплати на Ц. Н. П. половината от разноските по сключването на посочения по-горе предварителен договор, като е отхвърлен иск за заплащане на обезщетение за ползвана от Д. електроенергия, която е била заплатена от П.. Затова същото не установява други отношения, различни по договора за заем, между страните в настоящето производство, които да са послужили като основание за извършване на двата превода. Освен това Д. е следвало да заплати на П. сумата от 458.34 лева разноски по делото, а той също е следвало да и заплати направените по делото разноски в размер на 125.00 лева. Моментът на възникване на тези задължения обаче изключва възможността те да послужат като основание за извършените преводи.
С оглед на горното по делото е доказано, че Д. И. Д. е предала на Ц. Н. П., по сключения между тях договор за заем от 19.10.2012 година, сумата от 6845.00 лева, която е следвало да върне до 31.03.2013 година. В този срок обаче П. е върнал на Д. сумата от 1378.00 лева, като е останал да дължи остатъка от 5467.40 лева. С оглед на това така предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен за посочената сума, за която е и предявен.
Тъй като е следвало да върне дадената му в заем сума до 31.03.2013 година, то по силата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, Ц. Н. П. е в забава и дължи обезщетение за същата, считано от 01.04.2013 година. За периода от 01.04.2013 година до 26.10.2014 година това задължение е в размер на 873.81 лева, като искът по чл. 86 от ЗЗД за това период се явява основателен и следва да бъде уважен до този размер, като върху главницата от 5467.40 лева се дължи законната лихва за забава, считано от датата на предявяването на иска 27.10.2014 година до окончателното плащане.
Предвид изложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 3 от ГПК обжалваното решение на Софийски градски съд следва да бъде отменено за горепосочените суми и периоди, като се постанови друго, с което исковете за тях бъдат уважени.
В останалата обжалвана част решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено. В чл. 15 от договора за заем е посочено, че при неспазването на клаузите по чл. 1 от договора заемателят дължи на заемодателя и обезщетение в размер на 2000.00 €, което се равнява на 3911.66 лева. Тази уговорка следва да бъде квалифицирана като такава за неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД. С оглед на това трябва да се има предвид, че предоставената от Д. И. Д. на Ц. Н. П. сума по договора за заем е 3500.00 €, което се равнява на 6845.40 лева. Разликата между двете суми е 1500.00 € или 2933.74 лева, като с пълния размер на неустойката може да бъде санкционирано всяко едно неизпълнение на заемателя, дори и същото да е незначително. Поради това така уговорената неустойка излиза извън присъдите и обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции и е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Съществуването на тази нищожност се преценява към момента на сключването на договора, поради което за нея е без значение обстоятелството дали в един последващ момент неизпълнението на заемателя е достигнало степен, при която неустойката би се явявала адекватна на вредите. С оглед на това предявения от Д. И. Д. срещу Ц. Н. П. иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за сумата от 3911.66 лева, представляваща неустойка по договора за заем от 19.02.2013 година е неоснователен, а като такъв се явява и искът за присъждане на законна лихва върху същата.
В течение на съдебното производство Д. И. Д. е извършила разноски в размер на 2902.90 лева-общо за трите съдебни инстанции, като от тях с оглед изхода на спора Ц. Н. П. ще трябва да й възстанови сумата от 1686.97 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от Д. И. Д. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Е. Г. В. срещу Ц. Н. П. от [населено място], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 5476.40 лева, представляваща дължима се и неплатена главница по договор за заем от 19.10.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска 27.10.2014 година до окончателното плащане и за сумата от 873.81 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 5476.40 лева, дължима се за периода от 01.04.2013 година до 26.10.2014 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Ц. Н. П. от [населено място], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН], на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Д. И. Д. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Е. Г. В. сумата от 5476.40 лева, представляваща дължима се и неплатена главница по договор за заем от 19.10.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска 27.10.2014 година до окончателното плащане и сумата от 873.81 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 5476.40 лева, дължима се за периода от 01.04.2013 година до 26.10.2014 година, както и сумата от 1686.97 лева разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА е решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.