2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 273
гр. София, 02.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1067 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на ответника „ОББ застрахователен – брокер“ ЕАД срещу решение № 5248/01.08.2018 г., изменено в частта за разноските с определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 2972/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 290959/12.12.2017 г., поправено с решение № 315232/17.01.2018 г., постановени по гр. дело № 72205/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат, са уважени, предявените от А. Т. М. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 7/16.08.2017 г. на представляващ дружеството-касатор, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „заместник изпълнителен директор“ при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 41 141.34 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода 17.08.2017 г. – 17.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. Т. М. в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 268/12.06.2019 г., постановено по частно гр. дело № 1066/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното дело е присъединено към настоящото гр. дело № 1067/2016 г. за общото им разглеждане и постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното частно производство е образувано по частна жалба на ищеца М. срещу посоченото по-горе определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., като ищецът го обжалва в частта, с която СГС частично е оставил без уважение молбата му за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението. В отговора на частната жалба ответното дружество излага доводи за недопустимост и за неоснователност на същата.
Изложеното в касационната и в частната жалба и в отговорите на същите се поддържа от страните в откритото съдебно заседание и в представени в същото писмени бележки.
С определение № 510/12.06.2019 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните два правни въпроса: 1) материалноправен – допустимо ли е уволнение на основание чл. 328, ал. 2 от КТ да бъде извършено чрез пълномощник, упълномощен от представителя по закон на работодателя; и 2) процесуалноправен – относно съдържанието на понятията „достоверна дата“ на частен документ и „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд е установил по делото, че ищецът е заемал по трудов договор за неопределено време процесната длъжност „заместник изпълнителен директор“ при ответното дружество (сега касатор), както и че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ с процесната заповед № 7/16.08.2017 г., считано от същата дата 16.08.2017 г., като и заповедта е връчена на ищеца на тази дата. Установил е и че процесната заповед е подписана от името на дружеството-касатор от Т. П., действаща като пълномощник с права на работодател, упълномощена с пълномощно с нотариална заверка на подписа от Д. П. А. в качеството му на изпълнителен директор на дружеството. СГС е установил и че по делото е представен договор за управление от 14.06.2017 г., с който на Д. А. е възложено да управлява и представлява дружеството-жалбоподател, в качеството му на изпълнителен член на съвета на директорите му, като му е възложено и правомощието да сключва, променя и прекратява трудови договори.
Предвид направеното от страна на ищеца, оспорване достоверността на датата на договора за управление от 14.06.2017 г., въззивният съд е приел, че в тежест на ответното дружество-касатор е при условията на главно и пълно доказване да докаже съществуването на договора към датата на заповедта за уволнение – 16.08.2017 г. В тази връзка, позовавайки се на разпоредбите на чл. 180 и чл. 181, ал. 2 от ГПК и на решение № 213/15.01.2018 г. по гр. дело № 856/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, градският съд е изложил съображения, че формалната доказателствена сила на този подписан частен документ се изчерпва с авторството, че съдът няма задължение да приеме за достоверна посочената в него дата на съставянето му, както и че когато от тази оспорена дата се ползва страната, която е автор на частния документ, тя може да докаже достоверността на датата с всички доказателствени средства. СГС е приел и че ответникът не е ангажирал по делото такива доказателства, както и че при извършената служебна справка в търговския регистър – предвид изричните оплаквания и доводи във въззивната жалба на ответното дружество, е установено, че на 20.06.2017 г. като представител на дружеството е вписан Д. А., който е и член на съвета на директорите с мандат до 13.06.2022 г., но съдът е намерил, че това обстоятелство само по себе си не доказва, че към 16.08.2017 г. е бил сключен договорът за управление, доколкото по делото няма доказателства, че вписването е именно поради сключването на този договор. По горните съображения въззивният съд е намерил, че прекратяването на трудовото правоотношение не може да се приеме за законосъобразно, тъй като липсва първата предпоставка за това – съществуването към този момент на договор за управление, по силата на който лицето, на което е възложено управлението на дружеството, да разполага с власт за това.
Отделно от горното, предвид ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, СГС е приел, че в принципен план е възможно делегиране чрез общо пълномощно на работодателска власт за прекратяване на трудови договори на всякакви основания по КТ. Приел е, обаче, че предвид спецификата на прекратителното основание по чл. 328, ал. 2 от КТ, такова делегиране на работодателска власт в случая е недопустимо. В тази връзка, позовавайки се на решение № 152/15.06.2016 г. по гр. дело № 1104/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че с право на уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ разполага единствено лицето, на което по силата на договора за управление това е възложено; че това следва от спецификата на договора за управление и произтичащите от него задължения за управителя, който на свой риск поема задължение за постигане на определен стопански резултат, поради което законът го овластява по своя преценка да прекрати трудовите правоотношения на служителите, за които намира, че не могат да допринесат за постигане на заложените в договора за управление цели; както и че в основата на това уволнително основание стои личната преценка на управителя, поради което не може да се приеме, че тази преценка може да бъде надлежно делегирана другиму. С оглед на това, въззивният съд е приел, че единствената възможност е, след като управителят е извършил тази преценка и е намерил за необходимо прекратяването на дадено трудово правоотношение, той да упълномощи друго лице за извършването му, но това трябва да следва изрично от самото упълномощаване. Приел е и че конкретният случай не е такъв, тъй като пълномощното, с което Т. П. е упълномощена, е общо и от него не може да се направи извод, че управителят А. е преценил за необходимо да бъде прекратен трудовият договор с ищеца и че е делегирал на упълномощеното лице единствено формалното осъществяване на това прекратяване. По тези съображения СГС е приел, че дори по делото да е доказано наличието на договор за управление, то уволнението на ищеца отново би било незаконосъобразно, тъй като е извършено от некомпетентно за това лице.
С оглед всичко гореизложено, въззивният съд е намерил иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за основателен, а предвид обусловеността им от него, е уважил и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
По поставения по делото материалноправен въпрос и по оплакванията в касационната жалба за нарушение на материалния закон настоящият съдебен състав намира следното:
Отговорът на материалноправния въпрос е положителен и той ясно и еднозначно следва от задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които работодателят може чрез пълномощник да прекрати трудово правоотношение на всяко от предвидените в КТ основания за това, при които е необходимо волеизявление на работодателя. По отношение на основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ и с оглед неговите специфики, в тълкувателното решение не е прието нещо различно; напротив – изрично е разяснено, че разпоредбите за доброволното представителство (чл. 36 и сл. от ЗЗД) намират съответно приложение за делегиране на работодателска правоспособност за прекратяване на трудовото правоотношение на всяко от основанията за това, независимо от техните специфики.
В решение № 152/15.06.2016 г. по гр. дело № 1104/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, и което е постановено след ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, е прието следното: „Съгласно задължителната практика на ВКС (решение № 648/17.11.10 г. по гр. д. № 1484/2009 на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 108/19.03.12 г. по гр. д. № 819/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.) основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ е приложимо само при изрично посочената в тази разпоредба предпоставка – поради сключване на договор за управление на предприятието, и по отношение на ограничен кръг лица – служители от ръководството на предриятието. Следователно, с правото по чл. 328, ал. 2 от КТ разполага само изпълнителният директор, с който е сключен договор за възлагане на управлението на дружеството – респективно не притежават такова лица, с които не е сключен такъв договор. С този договор предприятието предава управлението на управител, който се задължава срещу възнаграждение да постигне на свой риск в договорен срок определен стопански резултат. За последното законът дава възможност на управителя да подбере и формира ръководен екип на предприятието, като освободи по своя преценка част от заварените служители на ръководството на основание чл. 328, ал. 2 от ГПК. Касае се за разпоредба, която предоставя голяма свобода за прекратяване на трудово правоотношение (без мотиви и само по лична преценка), поради което и тя следва да се тълкува стриктно – а не разширително.“. Буквалният прочит на така даденото разрешение на въпроса: „относно кръга на лицата, които разполагат с право да прекратяват трудови договори на основание чл. 328, ал. 2 от ГПК“, формално сочи на противоречие с ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС. Видно от казуалната част на това решение на ВКС, обаче, уволнението на основание чл. 328, ал. 2 от ГПК, чиято законосъобразност е била спорна по това дело, не е било извършено чрез пълномощник на представителя по закон на дружеството-работодател, а от натоварен с решение на съвета на директорите му, заместник на изпълнителния директор за времето, през което последният е ползвал неплатен отпуск. При това положение, това решение на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, е неотносимо както към предмета на цитираното тълкувателно решение, така и към настоящия случай. Дори, обаче, да се приеме, че то действително противоречи на тълкувателното решение, именно тълкуването на материалния закон, дадено с последното, е задължително за съдилищата съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, като настоящият съдебен състав намира, че същото не е загубило актуалност.
От изложеното следва, че е неправилен – в нарушение на материалния закон, изводът на въззивния съд, че предвид спецификите на основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ, делегирането на работодателска власт чрез упълномощаване в случая било недопустимо. Неправилни са и съображенията и изводите на СГС, че тъй като в случая представителят по закон на ответното дружество-работодател е дал на пълномощника „общо“ пълномощно, то уволнението на ищеца било незаконосъобразно, като извършено от некомпетентно за това лице. Такъв извод за ограничаване на представителната власт на пълномощника не произтича, както стана ясно – нито от закона, нито в случая от самото пълномощно, в което обемът на учредената представителна власт е посочен максимално широко – пълномощникът е упълномощен с всички права на работодателя, включително да прекратява трудови договори на всякакви основания, предвидени в КТ, което е изрично посочено в пълномощното. Изводите и съображенията на въззивния съд в обратна насока, са в противоречие със задължителното тълкуване на материалния закон, дадено както с посоченото по-горе ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, така и с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС.
По поставения по делото процесуалноправен въпрос и по оплакванията в касационната жалба за нарушение на процесуалния закон съдът намира следното:
В решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 177/13.06.2012 г. по гр. дело № 1672/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, на които се позовава касаторът, е прието, че „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа, и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа; следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране; другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. В третото решение, на което се позовава жалбоподателят по делото – решение № 176/08.12.2010 г. по гр. дело № 3960/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е възприето същото разбиране за съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. В това решение, обаче е прието, че другите неучастващи в документа лица (които не са трети лица в посочения смисъл) – спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ, както и че съгласно нормата на чл. 145, ал. 2 от ГПК (отм.) – сега чл. 181, ал. 2 от ГПК, съдът разполага с възможност за преценка на всякакви доказателства, предвид обстоятелствата по делото, за установяване на датата на такъв документ.
Подробен анализ на практиката на ВКС относно съдържанието на понятията „трети лица“ и „достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е направен с решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: На първо място е цитирано посоченото по-горе, решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. На следващо място е посочено, че съгласно решение № 309/13/20.02.2014 г. по гр. д. № 742/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, юридическото лице, на което се противопоставя документ, съставен с участието на органния му представител, не е трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК. Прието е, обаче, че такъв документ е частен и се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа, като в тази връзка са посочени решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Изтъкнато е и че тъй като частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Цитирано е и решение № 213/15.01.2018 г. по гр. дело № 856/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (на което се е позовал въззивният съд по настоящото дело), съгласно което, страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му. Конкретно за хипотеза на писмен предварителен договор за продажба е посочено решение № 84/23.06.2009 г. по търг. д. № 681/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, съгласно което, частният документ, обективиращ такъв договор, не доказва нито датата, нито мястото на сключване на договора, и когато се поставя въпрос за времето, когато е бил сключен същият, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. Изхождайки от анализа на тази практика, съставът, постановил решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е приел следното: „Юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ.“.
Видно от горното, практиката на ВКС е константна относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Единствено в първите две от цитираните решения, на които се позовава касаторът, и които са по-стари (от 2010 и 2012 г.), обаче е прието, че по отношение на „другите лица“, които не са „трети лица“ в посочения смисъл, важи датата, посочена в частния документ, т.е. – дори те да я оспорят, съдът следва да я приеме за достоверна, без да обсъжда други доказателства, а само поради това, че тази дата е посочена в документа и оспорващата страна няма качеството „трето лице“ спрямо него. Това становище, придаващо на частния документ обвързваща доказателствена сила относно посочената в него дата на съставянето му, каквато той очевидно няма съгласно разпоредбите на чл. 180 и чл. 181 от ГПК, е преодоляно с последващата практика на ВКС, посочена по-горе, която приема, че частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по делото, на която частният документ се противопоставя, тази дата следва да бъде установена с други доказателствени средства – по общия ред, като доказателствената тежест е за страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т.е. – ползва се по делото от документа. Настоящият съдебен състав споделя тази актуална практика на ВКС, която е в съответствие с чл. 180 и чл. 181 от ГПК.
Предвид това, по конкретно поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос, съдът намира следното: „Достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, не е датата, посочена в документа като такава на съставянето му, и която е спорна по делото, а датата, на която е настъпило обстоятелство, установяващо по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Когато по делото се установи такова несъмнено обстоятелство (каквито примерно са изброени в чл. 181, ал. 1 от ГПК), съдът е обвързан (задължен) да приеме, че частният документ е съставен преди или най-късно на датата на настъпването на това обстоятелство, а не че е достоверна датата, посочена в документа, която е оспорена по делото. Настоящият съдебен състав – именно предвид и горепосочената актуална практика на ВКС, намира че следва да се преосмисли, възприетото и в самата нея, по-старо разбиране относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, което обаче не кореспондира с действително вложения от законодателя смисъл на това понятие в тълкуваната разпоредба. Авторът на частния документ – физическото лице, което го е подписало, очевидно не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Той самият, обаче, макар и да е удостоверил датата на документа с подписа си, разполага с процесуалната възможност да я оспори пред съда, който преценява достоверността ? с оглед останалите обстоятелства по делото – чл. 181, ал. 2, във вр. с чл. 175 от ГПК, като тежестта за доказване в този случай е за автора на частния документ, оспорващ собственото си удостоверително изявление в документа относно неговата дата. По аргумент за по-силното основание, всяко друго лице, което не е автор на частния документ (не го е подписало), и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, за да опровергае негови твърдения и/или да отрече негови права (независимо дали те произтичат пряко или не от документа), е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ, т.е – е трето лице по смисъла чл. 181, ал. 1 от ГПК, и ако то оспори датата на документа, в тежест на насрещната страна по делото, която се ползва от документа, е да докаже – с всякакви други доказателствени средства – достоверна дата на документа по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК.
При така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, правилно въззивният съд е приел, че в тежест на ответното дружество-касатор е да докаже, че към релевантната за спора дата на процесното уволнение – 16.08.2017 г., е съществувал представеният по делото писмен договор за управление, чиято дата 14.06.2017 г. е оспорена от ищеца. Правилни са и изводите на СГС, че такова доказване не е проведено по делото, тъй като единственото посочено в тази връзка доказателство – вписването на 20.06.2017 г. в търговския регистър на представителя на дружеството, който е и изпълнителен член на съвета на директорите и е подписал договора за управление, само по себе си не доказва, че към 16.08.2017 г. е бил сключен договорът за управление, доколкото по делото няма доказателства в тази насока, включително – че вписването е извършено именно поради сключването на този договор. Неоснователни са оплакванията и доводите на касатора, че ищецът по делото в случая не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, както и че горното вписване съставлявало доказателство, че процесният договор за управление е сключен най-късно на посочената в него дата 14.06.2017 г., която е и датата на подаването на заявлението за вписване. Както и сам касаторът сочи в жалбата си, в закона няма императивно изискване в търговския регистър да се обявява договорът за управление (в случая – такъв по чл. 244, ал. 7, изр. 1 от ТЗ), респ. – няма изискване той да се представя при заявяване на вписването. Касаторът и не твърди да е представил пред Агенцията по вписванията договора за управление, като приложение към заявлението за вписване – заедно решението от 13.06.2017 г. за избора на изпълнителния член, в който случай датата на подаването на заявлението 14.06.2017 г. би била и достоверна дата на договора за управление, независимо че последният не е сред изискуемите са за вписването документи. При липсата и на други ангажирани по делото доказателства, че процесният договор за управление има достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК към датата на процесното уволнение, правилен е и решаващият извод на въззивния съд, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като липсва първата предпоставка за това по чл. 328, ал. 2 от КТ – съществуването към този момент на договор за управление.
От всичко гореизложено следва, че независимо от допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон с извода му, че процесното уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ не можело да бъде извършено чрез пълномощник, то крайният му извод за основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е правилен. При това положение и при липсата на други касационни оплаквания на жалбоподателя относно основателността на обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, правилно са уважени и те от СГС.
В заключение – въззивното решение е правилно като краен резултат по съществото на материалноправния спор по делото, поради което следва да бъде оставено в сила.
Относно разноските по делото и по частната жалба на ищеца срещу определението на въззивния съд по чл. 248 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
Предвид крайния изход на материалноправния спор – уважаването изцяло на трите иска по делото, на касатора-ответник не се следват разноски, каквито той претендира, а съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, същият дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца пълния размер на претендираните и направени от последния, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред трите съдебни инстанции, а именно – сумата 6 727 лв. (от които: 2 224 лв. – пред СРС, 2 803 лв. – пред СГС и 1 700 лв. – пред ВКС).
Направеното и пред трите инстанции от страна на дружеството-ответник (сега касатор), възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски, е неоснователно. Размерът на същите пред настоящата инстанция е по-малък от минималния размер от 1 764.24 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 – in fine от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Съдът намира, че действителната фактическа, и най-вече – правна сложност на делото пред първата и въззивната (а и пред настоящата) инстанция значително надхвърля не само минималната, а и средната при подобен вид дела, поради което направените от ищеца разноски пред долустоящите инстанции за заплатеното адвокатско възнаграждение (съответно – 2 224 лв. и 2 803 лв.), не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
От гореизложеното следва, че въззивното решение, изменено в частта за разноските с необжалваната част на определението от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., с което в полза на ищеца са присъдени разноски за първата и въззивната инстанция в общ размер 2 204.56 лв., следва да бъде оставено в сила и в тази част относно разноските.
Възражението на ответното дружество за процесуална недопустимост на частната жалба на ищеца срещу отхвърлителната част на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК, определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., е неоснователно. В тази връзка ответникът-работодател неоснователно поддържа, че в частната жалба не били изложени основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което тя била недопустима. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г., определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК (както това е посочено и по-горе), т.е. – частната жалба на ищеца не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което и не следва да отговаря на изискванията за редовност (респ. – и допустимост) по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Частната жалба е подадена и в срок и от процесуално легитимирано за това лице, поради което е и процесулно допустима.
По изложените по-горе съображения относно дължимия размер на разноските за първата и въззивната инстанция, частната жалба е и основателна, тъй като с обжалваната част на определението от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., неправилно е отхвърлена частично молбата по чл. 248 от ГПК на ищеца за изменение на въззивното решение в частта за разноските – за сумата 2 822.44 лв., представляваща дължима на ищеца, но неприсъдена с въззивното решение, част от общия размер на разноските за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция. В тази връзка следва да се отбележи и че в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК ВКС действа като въззивна (а не касационна) инстанция, и при условията на пълен въззив, поради което, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, той не е обвързан от конкретните оплаквания и съображения, изложени в частната жалба – в случая на ищеца, който поддържа, че е направил разноски и му се дължи минималният размер на същите по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, но въззивният съд неправилно изчислил този размер; също в тази връзка – съдът не е обвързан от становищата на страните, и при преценката си по чл. 78, ал. 5 от ГПК относно действителната фактическа и правна сложност на делото.
Предвид изложеното, постановеното от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК, определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., следва да бъде отменено в обжалваната от ищеца отхвърлителна част, като вместо нея, с настоящото касационно решение следва да бъде отново изменено въззивното решение в частта му за разноските, като в полза на ищеца се присъди и останалата дължима му се от ответника част от тях за първата и въззивната инстанция, а именно – горепосочената сума 2 822.44 лв.
Също с настоящото решение касаторът-ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца и посочените по-горе разноски за настоящата инстанция в размер 1 700 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5248/01.08.2018 г., изменено в частта за разноските с определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 2972/2018 г. на Софийския градски съд.
ОТМЕНЯ определението от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 2972/2018 г. на Софийския градски съд, – в обжалваната – отхвърлителна част; и вместо нея ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 5248/01.08.2018 г., изменено в частта за разноските с определение от 04.10.2018 г., поправено с определение № 704/10.01.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 2972/2018 г. на Софийския градски съд, – в частта относно разноските по делото, както следва:
ОСЪЖДА „ОББ застрахователен – брокер“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] да заплати на А. Т. М. с ЕГН [ЕГН] още и сумата 2 822.44 лв. (две хиляди осемстотин двадесет и два лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща разликата над присъдените общо 2 204.56 лв. до пълния дължим общ размер на разноските за първоинстанционното и въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА „ОББ застрахователен – брокер“ ЕАД да заплати на А. Т. М. сумата 1 700 лв. (хиляда и седемстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: