2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 295
гр. София, 19.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря Даниела Цветкова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2620 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 870/07.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 16801/2017 г. от ІІ-в състав на СГС.
Ответниците по касационната жалба, наследници на починалия в хода на производството ищец, не са представили писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпращат представител.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 729/10.10.2019 г. на състава на ВКС по настоящото дело.
Въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по наведените във въззивната жалба възражения.
По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, ВКС приема следното:
Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това и в съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В този смисъл е и трайната и единна практика на ВКС по поставения правен въпрос, която се споделя и от настоящия състав на ВКС.
По касационната жалба, съдът приема следното:
Съдът е приел, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението са продължителността на забавянето на производството, има или влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и др. Прието е, че първоинстанционния съд е отчел всички тези предпоставки за определяне размера на претендираното обезщетение, като не са ангажирани и доказателства, които да обосновават извод за наличието на вреди над обичайния размер.
Горните изводи на въззивния съд са правилни и законосъобразни, като съобразно с тях съдът е определил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 3000 лева, който извод се споделя и от настоящия състав на ВКС, като в противоречие с възприетото в отговора на правния въпрос, съдът не се е произнесъл по направеното с отговора на исковата молба и във въззивната жалба възражение на ответника на основание чл.5, ал.2 ЗОДОВ в насока, че със своето процесуално поведение, ищецът, в производството пред наказателния съд е станала причина за забавянето му, както и за налагането на най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража.
Видно от данните по приложеното наказателно дело, мярката „задържане под стража” е взета в съдебно заседание, проведено на 07.02.2013 г., като това е продиктувано от обстоятелството, че подсъдимия се е намирал в чужбина, въпреки редовното му призоваване за съдебното заседание. Същият не се е явил и за следващите съдебни заседания до момента, в който е бил задържан при завръщането му на територията на Република България, като е бил задържан под стража за период от 37 дни, до момента, в който мярката му е била изменено то съдебния състав. Налице е основанието по чл.5, ал.2 ЗОДОВ, тъй като със своето поведение по време на наказателния процес, подсъдимия, ищец в настоящото производство, е станала причина от една страна за изменение на мярката му за неотклонение в най-тежката, от друга страна и за удължаване на времето, през което се е развила съдебната фаза на наказателния процес. Тези действия на ищеца водят до извод, че дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено с 1/5 или общо дължимия му се размер следва да се сведе до размер на 2 400 лева. Разликата до присъдения размер от 3 000 лева от въззивния съд, решението следва да се отмени, като в тази част се постанови решение, с което се отхвърля предявения иск за сумата от 600 лева, като неоснователен.
Водим от горното, състав на ВКС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението № 870/07.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 16801/2017 г. от ІІ-в състав на СГС в частта, с която е потвърдено решение№ 164788/06.07.2017 г. на СРС, 140 състав в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Р. С. сумата 600 лева, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Р. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 600 лева.
ОСТАВЯ в сила решението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.