– 11 –
РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. София , 23.12.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 25.09.2019 (двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3779 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3671/15.06.2018 година, подадена от А. Ж. Д., срещу част от решение № 56/27.04.2018 на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 96/2018 година.
С касационната жалба въззивното решение се атакува в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1850/08.12.2017 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 661/2017 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от А. Ж. Д. против Г. М. Д. иск, с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 28 875.80 лева (разликата между сумата от 21 124.20 лева, за която искът е уважен и пълния претендиран размер от 50 000.00 лева), който иск е предявен като частичен за част от сумата от 145 351.09 лева, представляваща неустойка за забава по чл. 18 от сключения на 01.11.2006 година, между А. Ж. Д., в качеството й на продавач и Г. М. Д., в качеството му на купувач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с нотариална заверка на подписите с рег. № 6253/01.11.2006 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара.
Изложени твърдения за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради противоречие с материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от А. Ж. Д. против Г. М. Д. частичен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 да бъде уважен така както е предявен.
Ответникът по касационната жалба Г. М. Д. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
А. Ж. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 11.05.2018 година, а касационната му жалба е с вх. № 3671/15.06.2018 година, като е подадена по пощата на 11.06.2018 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 422/13.05.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материалноправния въпрос за това с какви действия на длъжника може да бъде признато съществуването на дълга и да бъде прекъснато течението на погасителната давност и по процесуалноправния въпрос за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба.
По така поставения материалноправен въпрос съдът намира, че признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД по своето естество представлява едностранно волеизявление на длъжника, с което той признава съществуването на правото на кредитора и своето насрещно задължение, а не само фактическия състав от който те произтичат. Това е така, тъй като само по себе си признаването на фактическия състав не е равнозначно на признаването на настъпилите от него последици. Признанието трябва да е направено преди изтичането на предвидения за съответното вземане давностен срок, като по съществото си то не представлява сделка, нито пък предложение за сключване на такава. Затова то поражда действие от момента на извършването си, което следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 116, б.”а” от ЗЗД свързва прекъсването на давността със самото признание, а не с приемането му от страна на кредитора. Законът не е установил форма за действителност или за доказване на признанието на вземането. Поради това същото може да бъде материализирано чрез всички допустими от закона начини-може да бъде обективирано в официален или частен документ, както и да бъде изразено устно или чрез конкурентни действия, които да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг на кредитора.
С оглед на процесуалноправния въпрос за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба трябва да се има предвид, че в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в които е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение целта, на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила се отнасят не само до първоинстанционните решения, но и до въззивните такива, като въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство. Съгласно чл. 269 от ГПК в този предмет се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Варна е неправилно в обжалваната чу част по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е приел, че предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата 50 000.00 лева, от общо задължение в размер на 145 351.09 лева (след допуснато изменение на иска), представляващо дължима неустойка за забава, уговорена в чл. 18 от сключения на 01.11.2006 година между А. Ж. Д., в качеството й на продавач и Г. М. Д., в качеството му на купувач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот.
От фактическа страна било установено, че клаузите на договора предвиждали поемането на задължения от страна на Д. за прехвърляне на идеални части от правото на собственост върху собствения й имот и взаимно учредяване на право на строеж, както и изпълнение на строителството от страна на Д. с негови средства и предоставяне в собственост на Д. на 25 % от общата разгъната площ на бъдещата сграда. За довършване на строителството на сградата, включително въвеждането й в експлоатация, бил уговорен срок от двадесет и четири месеца, считано от датата на издаване на строителното разрешение. Разрешението за строеж № 266/18.10.2007 година било влязло в сила на 01.11.2007 година, което означавало, че Г. М. Д. бил изпаднал в забава на 01.11.2009 година. Клаузата на чл. 18 от договора предвиждала неустойка в случай на забава в изпълнението на задължението за построяването на сградата и въвеждането й в експлоатация, в размер на 0.01 % за всеки просрочен ден, но не повече от 15.00 % от стойността на неизвършените строително-монтажни работи. За установяване степента на завършеност на строителството и стойността на неизпълнените работи, по делото била назначена съдебно-техническа експертиза, от която се установявало, че в имота било предвидено застрояване с пететажна многофамилна жилищна сграда със застроена площ 808.45 м2, разгъната застроена площ, включително подземни площи-4 078.32 м2. От тях към момента на огледа били изпълнени вход „Б“ и вход „В“ на етап груб строеж, а за вход „А“ имало изпълнен само масивен изкоп и частично изпълнени стоманобетонни основи. Стойността на неизпълнените строително монтажни работи за цялата сграда била определена от вещото лице в размер на 969 007.28 лева.
Също така съставът на Апелативен съд Варна е прел е, че А. Ж. Д. е изправна страна по договора. Тя била изпълнила задълженията си за прехвърляне на 10.00 % идеални части от правото на собственост върху поземления имот с нотариален акт /№/, том III, рег./№/, дело /№//дата/на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара и задължението за учредяване на право на строеж, което било извършено на 30.06.2008 година, с нотариален акт /№/, том III, рег./№/, дело № 476/2008 година на И. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара. От доказателствата по делото се установявало, че и към настоящия момент не е изпълнено насрещното задължение за построяване и въвеждане в експлоатация на сградата, а началният момент на забавата бил 01.11.2009 година. Г. М. Д. бил противопоставил възражение за изтекла погасителна давност, като се бил позовал на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД. Възразил, че на 01.11.2014 година била погасена по давност претенцията за реално изпълнение на договора, с което били погасени всички вземания, произтичащи от този договор. Съгласно чл. 111, б. „б“ от ЗЗД вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасявали с изтичане на тригодишен давностен срок. Разпоредбата на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД регламентирала началния момент на давността при искове за неустойка, и това бил последният ден, за който се начислявала неустойката. Първоинстанционният Окръжен съд Варна бил дал правилно тълкуване на закона, като приел, че под „последен ден, за който се начислява неустойката“, следвало да се разбира последният ден от исковия период, т. е. от периода, за който Д. претендирала да й бъде присъдена конкретна сума за неустойка и който бил въведен като предмет на делото. Това бил денят, в който задължението за неустойка вече било възникнало, определено било по размер и можело да бъде изпълнено. Този извод произтичал от обстоятелството, че неустойката била уговорена за ден в процент от неизпълнената част от договора, без определен краен срок, но с лимитиран размер-не повече от 15.00 % от стойността на неизпълнението. В конкретния случай сключеният предварителен договор съдържал елементи на договор за изработка, по който ответника е изпаднал в забава, считано от 01.11.2009 година. Правото на А. Ж. Д. да търси реално изпълнение по този договор било погасено по давност на 01.11.2014 година. Искът за неустойка, бил предявен на 28.03.2017 година бил погасен за вземанията преди 28.03.2014 година, съгласно правилото на чл. 111, б. „б“ от ЗЗД. С погасяването на главния дълг на 01.11.2014 година били погасени и акцесорните вземания, станали изискуеми към този момент на основание чл. 119 от ЗЗД. Непогасено било останало вземането за неустойка за периода от 28.03.2014 (три години преди предявяването на иска) до 01.11.2014 година (момента на погасяване на главното задължение), или за 218 дни. В този смисъл настоящият състав намира мотивите на първоинстанционния съд били правилни и съобразени със закона, както и със съдебната практика. Погрешно бил определен обаче размера, до който претенцията е основателна. При определянето му трябвало да се съобрази конкретно изразената обща воля на страните по договора. Те били постигнали съгласие, че в случай на забава ответникът ще дължи неустойка в размер на 0.01 % на ден от стойността на недовършената част от строителството, но не повече от 15.00 %. Към настоящия момент неизпълнената част от договора била на стойност 969 007.28 лева, следователно се дължала неустойка в размер на 0,01 %, или 96.90 лева за всеки просрочен ден. Съотнесен към срока на забавата-218 дни, размерът на дължимата неустойка възлизал на 21 124.20 лева. Вместо това първоинстанционният съд присъдил неустойка, изчислена като 0.01 % от сумата 145 351.09 лева, претендирана като максимален размер на неустойката (15.00 % от неизпълнената част от договора), което било неправилно.
С оглед това първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в отхвърлителната му част за разликата над 3 169.72 лева до 21 124.20 лева, като искът в тази част бъдел уважен, и потвърдено в осъдителната му част до този размер, както и в отхвърлителната част над 21 124.20 лева до предявения частичен иск от 50 000.00 лева.
Основните мотиви на първоинстанционния съд да уважи частично предявения от А. Ж. Д. иск са, че давностният срок, в който тя можела да упражни правото си да иска реално изпълнение на договора бил петгодишен и започвал да тече от датата на изискуемостта, която била настъпила на 01.11.2009 година, като от този момент до датата на предявяване на иска на 28.03.2017 година правото било погасено по давност, доколкото давността била изтекла на 01.11.2014 година. Погасяването по давност на главното задължение водело до погасяването и на вземането за неустойка за периода след 01.11.2014 година, макар че началния срок на неговата изискуемост била различна, тъй като то се явявало акцесорно по отношение на главното и за него била приложима разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД. С отговора на исковата молба Г. М. Д. бил направил възражение за изтекла погасителна давност, което било основателно и трябвало да бъде уважено. Същевременно като „последен ден, за който се начислява неустойката” по смисъла на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, следвало да се разбира последния ден от исковия период, т. е. последният ден от периода, за който ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума за неустойка и който период е въведен като предмет по делото. Съобразно правилото на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, макар и главното задължение да било погасено по давност искът за неустойка не бил погасен на това основание за периода от 28.03.2014 година (три години преди датата на предявяване на иска) до 01.11.2014 година. Страните били уговорили неустойка за забава на Д. в размер на 0.01 % за всеки ден от забавата, но не повече от 15.00 % върху стойността на неизвършените строително монтажни работи. Тази неустойка не била ограничена със срок и била определена, като не повече от 15.00 % от неизвършените строително монтажни работи. А. Ж. Д. претендирала неустойка при втората алтернатива в размер на 15.00 %, от неизвършените строително монтажни работи или равно на 145 351.09 лева. Г. М. Д. бил изпаднал в забава на 01.11.2009 година, а искът бил предявен на 01.11.2 009 година. Главният дълг бил погасен на 01.11.2014 година, а искът за неустойка за забава не бил погасен и трябвало да се уважи за периода от 28.03.2014 година до 01.11.2014 година или за период от 218 дни, като за последващия период бил погасен по давност на основание чл. 119 от ЗЗД.
Съставът на Апелативен съд Варна е възприел тези изводи на първоинстанционния съд, като е коригирал само размера на присъдената неустойка, като наред с това е посочил, че неустойката била уговорена по дневно в процент от неизпълнената част от договора, без определен краен срок, но с лимитиран размер-не повече от 15.00 % от стойността на неизпълнението.
Настоящият съдебен състав намира, че изводите на двата съдебни състава по съществото на спора, отнасящи се до погасяването по давност на главното задължение на Г. М. Д. по сключения между него и А. Ж. Д. договор от 01.11.2006 година, а оттам и на акцесорните задължения по силата на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД са неоснователни. Наистина срокът за завършване на строежа е бил 01.11.2009 година. Видно от събраните по делото доказателства, включително обясненията на вещото лице от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза П. К. М., Г. М. Д. е извършвал действия по строителството на сградата в периода 2012 година-2016 година. Този извод следва и от показанията на разпитания по делото свидетел П. Н. В., който е отсъствал от територията на страната в периода от 2015 година до 2016 година, като действията по строителството са извършвани преди това. От тези показания преценявани, заедно с установената от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза степен на завършеност на сградата следва извода, че строителството действително е било извършено в посочения по-горе период. Чрез тези си действия, пряко свързани с изпълнението на задълженията му по договора Д. косвено признава и съществуването на задълженията си по този договор към А. Ж. Д.. Извод в тази насока следва и от декларацията от 15.10.2013 година, с която А. Ж. Д. е разрешила на Г. М. Д. да наема по своя преценка подизпълнители за извършване на строително монтажните работи по сградата. Наред с това от показанията на посочения по-горе свидетел, който е един от притежателите на обекти в сградата, се установява, че са били провеждани няколкократни срещи с Г. М. Д. по повод на забавеното строителство, на които той е заявявал, че има намерение да завърши сградата. Последната среща била проведена около три години преди състоялия се на 08.11.2017 година разпит на свидетеля, т. е. през 2014 година, което следва и от периода, през който свидетелят е отсъствал от страната. Последното означава, че предшестващите срещи са били провеждани през и преди 2014 година, т. е. преди приетата от съдилищата по същество крайна дата на давностния срок. От съвкупната преценка на тези доказателства следва извода, че са налице изявления и действия на Г. М. Д., които са били извършени преди края на давностния срок и от които може да бъде направен извод, че той признава задължението си към А. Ж. Д. по сключения между тях договор от 01.11.2006 година. Тези изявления и действия са довели до прекъсване на давността, като от момента на прекъсването е започнала да тече нова давност, за която няма доказателства да е изтекла.
Наред с горното неправилно е и становището на инстанциите по същество, че неустойката по чл. 18 от договора е уговорена без краен срок. Съгласно постигната уговорка при забава на Г. М. Д. при изпълнението на задълженията му по чл. 3 от договора, той дължи на А. Ж. Д. неустойка в размер на 0.01 % за всеки просрочен ден, но не повече от 15.00 % върху стойността на неизвършените строително монтажни работи по обекта, като обезщетение за забавено изпълнение неравняващо се на пълно неизпълнение. От това следва, че страните по договора са уговорили само една неустойка за забава, а именно тази в размер на по 0.01 % за всеки просрочен ден, а не две алтернативни неустойки-вече посочената такава и друга в размер на 15.00 % от стойността на неизвършените строително монтажни работи-като кредиторът да има право да избира от коя от двете да се възползва. Същевременно уговорката за 15.00 % от стойността на неизвършените строително монтажни работи не може да се разглежда като лимитираща размера на дневната неустойка от 0.01 %, тъй като в нито един случай размерът на дневната неустойка не може да надхвърли 15.00 % от всички строително монтажни работи. С оглед на това постигнатата между страните уговорка трябва да се тълкува в смисъл, че общия размер неустойката за забава не може да надвишава повече от 15.00 % от стойността на неизпълнените строително монтажни работи. Затова дневната неустойка се дължи, докато общия размер от всички достигне 15.00 %. След този момент А. Ж. Д. вече не може да търси неустойка за забавено изпълнение, а може да претендира обезщетение за вредите от забавата по общия ред. Срока, за който се дължи неустойката може да бъде определен както чрез посочване на началната и крайната дата на периода, за който се дължи, така и чрез ограничаване на максималния й размер. В последния случай крайния момент на срока е денят, в който неустойката достигне максимално уговорения размер.
Началото на давностния срок за неустойките за забава е посочено в разпоредбата на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която давността започва да последния ден, за който се начислява неустойката. Тълкуването на разпоредбата сочи на това, че тя се отнася за случаите, когато неустойката е уговорена като периодично плащане, тъй като в противен случай приложение ще намери разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. На второ място от нея следва, че за цялото вземане за неустойка тече една давност, която се отнася до всички включени в него периодични плащания, а не за всяко едно от тях да тече отделна давност. В случаите, когато неустойката за забава е уговорена за определен срок или до определен максимален размер последния ден, за който тя се начислява е денят, в който изтича срока, съответно деня, в който се достига максималния размер на неустойката. При неустойка в размер на 0.01 % дневно максималния размер от 15.00 % ще бъде достигнат след 1500 дни или след четири години и единадесет месеца. С оглед на приетата от съдилищата дата, от която Г. М. Д. е изпаднал в забава-01.11.2009 година, то максималния размер на неустойката е достигнат на 01.10.2014 година и от тази дата е започнала да тече погасителната давност за пълния й размер. Приложимата давност е тази по чл. 111, б. „б” от ЗЗД, която към датата на предявяване на иска 28.03.2017 година не е била изтекла. Във връзка с изложеното неоснователно съдилищата по същество са приели, че погасени по давност са всички периодични плащания по неустойката за период от три години назад, считано от датата на предявяване на иска-28.03.2017 година, тъй като по този начин началото на давностния срок за всяка една вноска е определен по реда на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, а не по реда на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД. Неоснователно е позоваването на решение № 174/16.02.2009 година, постановено по т. д. № 292/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., тъй като с него е разглеждана различна хипотеза, при която неустойката за забава не е била ограничена чрез краен срок или чрез определяне на максималния й размер. В случая е налице ограничаване на максималния размер на неустойката, поради което посочената практика е неприложима. Също така неоснователно е и извършеното позоваване на решение № 533/29.04.2006 година, постановено по т. д. № 11/2006 година и решение № 65/31.07.2015 година, постановено по т. д. № 6/2014 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.1 тъй като те се отнасят към други правни хипотези, различни от разглежданата в настоящето производство. С оглед на това цялата неустойка по чл. 18 от сключения на 01.11.2006 година между А. Ж. Д. и Г. М. Д. договор е дължима се и не е погасена по давност към момента на предявяване на иска.
Що се отнася до размера на неустойката то А. Ж. Д. има право да претендира обезщетение за забава само за онези обекти от сградата, които ще получи в собственост с изграждането й. Същите, видно от нотариален акт за учредяване на право на строеж /№/, том ІІІ, рег. /№/, дело № 476/2008 година на И. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара се намират във вход „А” на сградата. Стойността на неизпълнените за този вход строително монтажни работи с оглед на заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице П. К. М. е 508 597.63 лева, поради което дължимата се неустойка е размер на 76 289.64 лева. С оглед на това така предявеният частичен иск за сумата от 50 000.00 лева е основателен и следва да бъде уважен. Това налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от А. Ж. Д. против Г. М. Д. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 28 875.80 лева (разликата между присъдената сума от 21 154.20 лева и дължимата се такава от 50 000.00 лева), като се постанови друго, с което сумата бъде присъдена заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване наиска-28.03.2017 година до окончателното плащане.
С оглед изхода на спора Г. М. Д. ще следва да заплати на А. Ж. Д. сумата от 6037.76 лева разноски по делото, освен вече присъдените такива от инстанциите по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 56/27.04.2018 на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 96/2018 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1850/08.12.2017 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 661/2017 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от А. Ж. Д. от [населено място],[жк], бл./№/, с ЕГН [ЕГН] против Г. М. Д.от [населено място], местност „Е.“, [улица], с ЕГН [ЕГН] иск, с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 28 875.80 лева (разликата между присъдената сума от 21 154.20 лева и дължимата се такава от 50 000.00 лева), който иск е предявен като частичен за част от дължимата се неустойка за забава по чл. 18 от сключения на 01.11.2006 година, между А. Ж. Д., в качеството й на продавач и Г. М. Д., в качеството му на купувач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с нотариална заверка на подписите с рег. № 6253/01.11.2006 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под/ №/ в регистъра на Нотариалната камара и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. М. Д. от [населено място], местност „Е.“, [улица], с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на А. Ж. Д. от [населено място],[жк], бл./№ /, с ЕГН [ЕГН] сумат