Р Е Ш Е Н И Е
№ 111
София, 03.01. 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в открито съдебно заседание на 11.06.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 391/ 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. К. Ц. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2956 от 16.12.2011 год., по в.гр.д.№ 2181/2011 год., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 04.04. 2011 год., по гр.д.№ 9066/2009 год. за уважаване на предявената от касатора, като ищец, срещу ЗД [фирма], [населено място] искова претенция по чл.409 ТЗ/ отм./ за сумата 17 000 лв., същата е отхвърлена, като неоснователна.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на липсата на законовоустановена форма за упълномощаване водача на моторно-превозно средство, касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че отсъствието на пълномощно в писмена форма, дадено от лизингодателя на управляващия процесната лизингова вещ – л.а. към датата на настъпилото ПТП, предадено му във фактическа власт от лизингополучателя, изключва да е налице основание за ангажиране договорната отговорност на застрахователя за осъществения от същия деликт, поради което последният не дължи връщане на заплатеното от делинквента обезщетение за обезвреда на пострадалото лице.
Касационното обжалване е допуснато с определение на ВКС № 129 от 01.03.2013 год. на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право – за възможността упълномощаването на виновния за настъпване на пътно-транспортно произшествие водач на моторно превозно средство, предоставено на работодателя му с договор за лизинг, да е валидно извършено чрез конклудентни действия от последния, като лизингополучател, когато лизингодателят с лизинговия договор е въвел изрично форма за упълномощаване.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в производството по делото.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение по предявената регресна искова претенция по чл.409 ТЗ/отм./ въззивният съд е счел, че в случая липсва основание за ангажиране договорната отговорност на застрахователя за реално изпълнение на задължението му по застраховка „Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за вредите от процесното пътно-транспортно произшествие, за които делинквентът е удовлетворил пострадалите трети лица, поради отсъствие на ангажирани доказателства за изричното упълномощаване на последния, като водач на моторното-превозно средство, с което пътният инцидент е предизвикан, от собственика му– [фирма], чиято гражданска отговорност във вр. с ползването на вещта е валидно застрахована в ЗК [фирма].
Изложени са съображения, че липсата на законодателно уредена форма за действителност на пълномощното за управление на моторно-превозно средство, не лишава собственика на същото от правото да предвиди изрично такава форма, която при неспазването и да води до липса на надлежно овластяване.
Поради това и обстоятелството, че в сключения лизингов договор за л.а. „ФОЛКСВАГЕН ПОЛО 1,4” с ДК [рег.номер на МПС] между работодателя на ищеца Ф. З. „М.”, в качеството му на лизингополучател и [фирма], като лизингодател, изрично е предвидено, че последният издава пълномощно в писмена форма на лицата, които имат право да управляват лизинговата вещ, въз основа на изготвен от лизингополучателя списък на същите с посочен в тях срок на валидност, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва наличието на правна възможност за признаване качеството на надлежно упълномощен водач на ищеца Ц., чиято гражданска отговорност да се включва в обхвата на покритата от застрахователя на гражданската отговорност на собственика на моторното-превозно средство такава и след изтичане срока на писменото му упълномощаване, с факта на фактическо предоставяне на вещта в негово държане.
І.По правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване:
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че с чл. 21,ал.1 ЗЗД законодателят е утвърдил по категоричен и недвусмислен начин принципа, че договорът поражда действие между страните, които са го сключили и свободно са определили съдържанието му в рамките на установената с чл.9 ЗЗД договорна свобода, а спрямо трети лица – само в изрично предвидените в закона случаи.
От това принципно положение, че произтичащите от договора права и задължения възникват само между съконтрахентите следва, че третите лица нито носят задължения във вр. с изпълнението на договора, нито пък ползват някакви права от него, освен ако не съществува изрична уговорка в този смисъл.
Следователно при отсъствие на законодателно уредена форма за действителност на пълномощното за управление на моторно-превозно средство, не е налице законова пречка страните по конкретното правоотношение, свързано с предоставянето му на водача да уговорят изрично форма на упълномощаването. Тя, обаче, няма да е противопоставима на трети на облигационната връзка лица.
С оглед гореизложеното на поставения от касатора въпрос на материалното право, обусловил допускане на касационното обжалване следва да се отговори: Когато с лизинговия договор е въведена изрична форма на упълномощаване за управление на лизинговата вещ – моторно превозно средство, тя и е действителната в отношенията между страните и извършеното от лизингополучателя, в качеството му на работодател, овластяване на виновния за пътно- транспортно произшествие водач на автомобила – негов работник, чрез конклудентни действия е непротивопоставимо, но само на лизингодателя.
Следователно застрахователят на гражданската отговорност на последния може да се позове на така установената форма на упълномощаване единствено ако тя е възпроизведена и в клаузите на застрахователния договор или в тях е налице изрично препращане към същата.
ІІ.По основателността на касационната жалба:
От дадения отговор на поставения материалноправен въпрос следва, че касационната жалба се явява основателна.
Обстоятелството, че страните по лизинговия договор – [фирма], като лизингодател и Ф. З. „М.”, в качеството му на лизингополучател, са договорили в отношенията помежду си изрична форма на упълномощаване на водачите на безспорно предоставената на лизингополучателя лизингована вещ –лек автомобил марка „ФОЛКСВАГЕН ПОЛО” с ДК [рег.номер на МПС] , допълнително индивидуализирана и чрез своите рама и двигател, не означава, че същата тази форма е автоматично правно важима и в сила и в отношенията по сключения със собственика на вещта – [фирма] и застрахователя ЗД [фирма], валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и като не е съобразил гореизложеното въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт.
Същевременно обстоятелството, че в ЗЗ /отм. от 01.01. 2006 год./ и в издадената въз основа на законова делегация от същия Наредба № 4 от 24.09.2003 год. за задължителното застраховане / отм. ДВ бр. 105/ 30. 11.2004 год./ – приложими нормативни актове към разглеждания случай, липсва изрично предвидена форма за действителност на упълномощаването на водач, непосредствено управляващ моторно – превозно средство към момента на инцидента, без да е негов собственик, ползувател или държател, според създадената по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 22 от 01.04.2009 год., по т.д. № 328/2008 год. на ІІ т.о.; № 113/ 01.10.2009 год., по т.д.№ 227/2009 год. на І т.о.; № 161/13.10.2009 год., по т.д.№ 198/2009 год. на ІІ т.о.; № 139 от 07. 10. 2009 год., по т.д.№ 405/2009 год. на ІІ т.о. и др., дава основание да се приеме, че упълномощаването е валидно както когато е извършено в писмена форма, така и когато овластяването е устно или чрез съответни конклудентни действия и в този случай надлежно овластеният, се счита за застрахован по застраховка „Гражданска отговорност”.
В случая въззивният съд не е взел предвид, че процесният автомобил, с който е причинено увреждането на третите лица от ищеца му е предоставен за извършване на фактически действия по неговото управление от лизингополучателя по силата на сключен помежду им трудов договор, като в съответствие с договорната клауза на чл.12, във вр. с чл.10, ал.2 от лизинговия договор лизингодателят е издал и съответно пълномощно в писмена форма със срок до 05.06.2004 год.. Следователно обстоятелството, че към датата на настъпилия пътен инцидент макар и срокът на това пълномощно да е изтекъл, лизингодателят не е поискал връщане на лизингованата вещ, нито отнемането и от държането на ищеца, на когото е била предадена от лизингополучателя – негов работодател с изричен приемо – предавателен протокол и не е заявил, че е противозаконно отнета от лизингополучателя, обосновава правен извод, че същият с конклудентни действия е манифестирал съгласието си делинквентът да продължи да управлява лекия му автомобил.
Несъмнено е, че дори и по силата на процесния лизингов договор да е отречено правото на лизингополучателя да предоставя лизингованата вещ за управление на неупълномощени по реда на договорната клауза на чл.12 трети лица, то това само по себе си не означава, че и лизингодателят, като неин собственик, е лишен от възможността и чрез конклудентни действия, независимо от изрично уговорената в негов интерес форма на упълномощаване, да предостави на водача правото да управлява собственото му моторно превозно средство.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че при надлежното овластяване на лизингополучателя, като държател на застрахованата вещ, да я управлява, факт, който не е бил спорен в процеса, извършеното от последния изрично преупълномощаване на виновния за ПТП водач на лизингования лек автомобил е породило правните си последици, вкл. за застрахователя, за които евентуалното неизпълнение на поетото с чл. 16, ал.3 от лизинговия договор задължение спрямо лизингодателя е ирелевантно. Затова, като не е съобразил гореизложеното и е приел, че при липсата на доказателства за изрично потвърждаване на упълномощаването в същата форма, която е предвидена в лизинговия договор, ищецът няма качеството на упълномощен водач и застраховката, обективирана в процесната застрахователна полица не покрива гражданската му отговорност към трети лица, въззивният съд е постановил обжалваното решение, при сочените в касационната жалба негови пороци и то подлежи на отмяна.
Останалите предпоставки за ангажиране отговорността на ответното АД по реда на чл.409 ТЗ / отм./ са безспорно установени по делото , поради което исковата претенция, като доказана следва да бъде уважена за сумата 17 000 лв. – изплатено от ищеца, по силата на издаден въз основа на присъда № 159/ 2005 год., по н.о.х.д.№ 157/2005 год. на БОС изпълнителен лист срещу него обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на пострадалите от ПТП на 28. 09.2004 год. лица, по изп.д.№ 20077070400035/2007 год. на ЧСИ Т. М. с рег. № 707 при КЧСИ.
В останалата част, с която иска по чл.409 ТЗ/ отм./ е отхвърлен за разликата над сумата 17 000 лв. до пълния заявен размер от 27 688.73 лв. решението на СГС е влязло в сила и тя не е предмет на касационната жалба.
Що се касае до размера на заплатеното обезщетение на увредените лица, то настоящият съдебен състав изцяло споделя съображенията на Софийски апелативен съд за неоснователност на въведеното от ответника възражение за неговата прекомерност, предвид практиката на съдилищата при настъпила смърт от ПТП на дете на пострадалите, на 26 годишна възраст.
С оглед изхода на спора на касатора, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъдат присъдени деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част на исковата му претенция, възлизащи общо на сумата 2 669 лв..
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1956 от 16.12.2011 год., по в.гр.д.№ 2181/2011 год. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на Г. К. Ц. сумата 17 000 лв./ седемнадесет хиляди лева/, дължимо обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на водача на л.а. „ Ф. ПОЛО”, с ДК [рег.номер на МПС] , за причинени от него имуществени и неимуществени вреди в резултат на виновно предизвикано ПТП на 28.09.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 30.09.2009 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част на иска в размер общо на сумата 2 669 лв./ две хиляди шестстотин шестдесет и девет лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: