Р Е Ш Е Н И Е
№ 32
гр.София, 12.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
тридесети януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1173/ 2012 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 1162/ 05.11.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1173/ 2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 139 от 08.06.2012 г. по гр.д.№ 162/ 2012 г., с което А. за д. ф. и. (А.) е осъдена да заплати на Т. Д. П. по иск, квалифициран по чл.19 ал.3 ЗДФК (отм.), допълнително възнаграждение под формата на материално стимулиране в размер 184 лв, като за разликата до пълния предявен размер от 5 156 лв ищцовата претенция е отхвърлена.
Жалба срещу решението са подали и двете страни по делото, а обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос нищожно ли е съдебно решение, в което неправилно е посочено, че не подлежи на обжалване.
На този въпрос следва да бъде даден отрицателен отговор. Разпоредбата на чл.236 ал.1 т.7 ГПК изисква в писмения документ, обективиращ съдебното решение, да намери отражение преценката на решаващия съд дали актът подлежи на обжалване, пред кого и в какъв срок. Неправилността на тази преценка съставлява процесуално нарушение – порок, който се отстранява по реда на обжалването, а не е основание съдебният акт да се счита за нищожен. Практическата последица в случая, когато съдът неправилно е посочил, че актът подлежи на обжалване, се свежда до това, че недопустимостта на жалбата ще бъде констатирана от горната инстанция. В обратната хипотеза – когато погрешно е посочено, че актът е окончателен – практическата последица е, че той не влиза в сила, тъй като не бива съобщен на страните. В този случай жалба срещу него може да бъде подадена винаги, щом страната узнае за постановяването му.
Предвид този отговор на въпроса, по които обжалването е допуснато, няма основания за прогласяване на нищожността на обжалваното решение, нито съдът открива основания за недопустимост на същото. По доводите на страните за неговата правилност съдът намира за основателна жалбата на А., а жалбата на ищеца П. е неоснователна.
По делото е установено, че ищецът е работил в ТУ Д. – С. З. като финансов ревизор по трудов договор от 01.06.1995 г. В това му качество, заедно с главен финансов ревизор И. Т. И., той бил командирован от началника на Управлението за извършване на финансова ревизия на З. „З.” – в ликвидация, [населено място]. Ревизията приключила с акт, съставен от ревизорите, констатиращ незаплащане на прилежащата земя към сградите, които била продадена от бившето Т., на обща стойност 1 885 491 лв (неденоминирани), както и с предписание тази сума да бъде внесена в Републиканския бюджет съгласно чл.27 ал.6 т.1 ЗСПЗЗ. В издадената от началника на ТУ Д. – С. З. заповед № Р-3040-96 г./ 30.08.1996 г. бил наложен паричен начет на бившите председатели на ликвидационния съвет и на отговорната счетоводителка на З. „З.”, но не бил третиран въпросът с внасяне на сумата 1 885 491 лв. Не се спори между страните, че тази сума не е постъпила в бюджета.
При тази фактическа обстановка предявеният иск е изцяло неоснователен. Съгласно чл.19 ал.1 и 2 ЗДФК (отм., обн.ДВ бр.12/ 1996 г.) средствата по фонда за стимулиране на служителите на Д. се набират чрез отчисления в размер на 5 процента от разкрити и възстановени суми за причинени вреди, укрити държавни вземания и др. Законът изрично изисква сумите да бъдат възстановени, само констатацията, че такива се дължат, не може да е основание за постъпване на суми във фонда. Попълненията в него се набират чрез отчисляване на част от възстановените суми, а не чрез финансиране от страна на държавата. По делото няма спор, че сумата 1 885 491 лв не е възстановена на държавния бюджет (фактът е в доказателствена тежест на ищеца). При това положение не е възможно за ищеца да е възникнало право да получи 5 процента от тази сума под формата на материално стимулиране и като част от трудовото възнаграждение, поради което предявеният иск за заплащането на такова следва да се отхвърли.
Не могат да бъдат споделени и доводите, че ответника трябва да обезщети ищеца, тъй като отчисленията не са постъпили във фонда поради противоправното поведение на ръководителя на регионалното звено на Д.. При установяване на вреди в хода на финансова ревизия се съставя акт за начет (чл.20 ал.2 ЗДФК – отм.), като компетентността за това е на съответния ръководител и въз основа на неговата преценка налице ли са вреди. Евентуално неправилно процедиране от този орган е основание за ангажиране на отговорността му спрямо държавата, която е възложила работата му, но такава отговорност този орган не носи спрямо назначените от него за финансови ревизори лица. Последните не могат, под предлог неизпълнение на задълженията на ръководителя си спрямо държавата, да претендират заплащане на каквито и да е суми от нея.
Предвид изложеното е безпредметно обсъждането на доводите в насрещната касационна жалба на ищеца за това, дали задължението на ответника подлежи на валоризация. Такова задължение не съществува, нито в деноминирани, нито в неденоминирани лева.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 139 от 08.06.2012 г. по гр.д.№ 162/ 2012 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Д. П., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], против А. за д. ф. и., [населено място], [улица], иск за заплащане на сумата 5 156 – допълнително възнаграждение под формата на материално стимулиране за разкрити вреди от 1 885 491 неденоминирани лева с ревизионен акт № Р-3040-96г./ 10.05.1996 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: