Р Е Ш Е Н И Е
№ 164
гр.София, 20.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
седми май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 7672/ 2013 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 91/ 22.01.2014 г. по настоящето дело по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 5006 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 2485/ 2013 г. в частта му, в която [фирма] е осъдено да заплати на С. М. Я. на основание чл.200 КТ обезщетения за имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 11.11.2002 г., в размер 20 000 лв за извършени транспортни разходи; 15 756 лв за разходи за рехабилитационни процедури; 3 000 лв за извършени разходи за преустройство на жилище; и 11 700 евро и 2 800 лв разходи за помощни средства за движение.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда до обсъди допустимите и относими доказателства за установяване на размера на иска и едва след това да пристъпи към определяне на размера по своя преценка – чл.130 ГПК – отм. (чл.162 ГПК). Този въпрос е разрешен в решение № 64/ 04.04.2011 г. по гр.д.№ 1748/ 2009 г., ІV г.о. на ВКС, постановено за уеднаквяване на противоречива съдебна практика (чл.291 ГПК) и поради това тълкуването в него е обвързващо за въззивния съд. Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към последната алтернатива обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда.
Обжалваното въззивно решение не съответства на така установената обвързваща практика на ВКС, защото съдът е определил размерът на дължимото обезщетение по заявените отделни претенции по своя преценка, без да вземе предвид наличните в свидетелските показания данни, релевантни за размерът на някои от тях. Той също не е обсъдил наличните несъответствия в тези показания и не е посочил как същите се обясняват, а ако се касае до противоречия – на кои от показанията дава вяра и кои не кредитира. Касае се за действия, извършени в нарушение на съдопроизводствените правила за обсъждане и анализ на доказателствата – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Обжалваното решение следва да бъде отменено, а доколкото не е налице необходимост от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, след отмяната му делото следва да бъде разгледано по същество от касационната инстанция.
От фактическа страна няма спор между страните, че между тях е съществувало трудово правоотношение, като ищецът Я. е претърпял злополука, призната по реда на КСО за трудова. Не се спори също, че за обезщетяване на неимуществените вреди той е получил обезщетение по друго правоотношение. Спорът по настоящето производство се ограничава до обемът на част от търпените от ищеца имуществени вреди и доколко има основания за приложение на чл.201 ал.2 ГПК.
Обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, се установяват от документи, съставени от жандармерията на Автономно правителство на К. – Кралство Испания, показанията на св.Н. А., заключението на авто-техническата експертиза на в.л.М.. Като е изпълнявал задълженията си по трудовото правоотношение с ответното дружество на длъжността шофьор на Т., през ноември 2002 г. ищецът бил командирован да превози стоки до Испания. На 11.11.2002 г. представителят на работодателя в Испания (свидетелят А.) посетил паркинга, където трябвало да бъдат установени разтоварените камиони на [фирма] и дал на ищеца указания да почива на паркинга и на другата сутрин да отиде на адрес на разстояние 15-20 километра, където да натовари стока. Противно на тези указания, ищецът взел служебното превозно средство и потеглил към близкия до Б. [населено място] дел В.. Също противно на вътрешните правила на работодателя, ищецът взел при пътуването и съпругата си – св.О. Я.. Когато приближил към града, ищецът спрял камиона в района на У-образно кръстовище поради наличие на пътен знак, забраняващ по-нататъшното движение на тежкотоварни превозни средства. Той установил возилото в крайната дясна част на своята лента за движение, максимално близо до съществуващата ограничителна мантинела (но частично в лентата за движение), слязъл от него и отишъл до задната му част, без да го обозначи със светлоотразителен триъгълник и без да си постави светлоотразителна жилетка. Спрял мотоциклетист от когото да поиска информация за пътя. В този момент бил блъснат от лек автомобил, управляван от употребил алкохол водач, притиснат бил към задната част на полуремаркето на управлявания от него камион и получил тежки травматични увреждания. При него е констатирана тежка съчетана травма, включваща черепно-мозъчна травма, гръдно-коремна травма, фрактури на поясни прешлени и на долните крайници. Наложило се да бъде ампутиран левият му крак на нивото на лявото бедро, като лечението на уврежданията и възстановяването от тях е продължило три години. Призната му е 100 процента трайна неработоспособност и се нуждае от чужда помощ в ежедневието.
С оглед установените обстоятелства, при които е настъпила злополуката, основателни са касационните оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд за липса на принос на пострадалия при настъпване на злополуката при груба небрежност. В нарушение на материалния закон съдът е приел, че грубата небрежност се изразява в предвиждане или допускане на настъпването на увреждането от пострадалия, при лекомислена надежда у него да го предотврати. Съгласно установената от Върховния касационен съд по реда на чл.291 ГПК практика, грубата небрежност представлява неполагане на дължимата грижа – тази, която и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. Тази практика квалифицира нарушенията на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно произшествие при което е пострадал работникът или служителят, като груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. (срв. решение № 18/ 8.02.2012 г. по гр. д. № 434/ 2011 г., I. г. о., решение № 65/ 09.07.2013 г. по гр.д № 865/ 2012г, ІІІ г.о.). В случая съпричиняващото поведение на ищеца се състои както в нарушение на правилата за движение по пътищата (спиране и престой в района на кръстовище, необозначаване на спряло превозно средство), така и в неизпълнение на указанията на работодателя. Както е видно от показанията на св.А., ищецът не е изпълнил дадените му изрични нареждания автомобилът да остане на паркинга до другата сутрин, а е потеглил с него по лична работа, вземайки със себе си (в нарушение на вътрешните правила на работодателя) съпругата си. Касае се за поведение, което и най-небрежният работник не би си позволил, поради което за настъпването на вредите ищецът е допринесъл при условията на проявена груба небрежност. Приносът е от такова естество, че дължимото от работодателя обезщетение за вредите следва да бъде намалено наполовина.
Ответникът обаче е обжалвал въззивното решение само частично, поради което намаляването може да бъде постановено само за обезщетение за имуществените вреди, за които настоящата инстанция е валидно сезирана. Касае се за вредите, резултат от направени разходи за помощни средства за придвижване, рехабилитации, транспортни разходи и преустройство на бита.
Относно помощните средства за придвижване ищцовите твърдения са, че е разходвал за времето от 11.11.2002 г. до 02.09.2003 г. 12 400 евро за проходилка, приспособление за тоалет, патерици, корсети, протезни чорапи, временна протеза и окончателна протеза, както и 2 800 лв за инвалидна количка. Според заключението на съдебномедицинската експертиза на в.л.Б., ищецът е сменил три протези, последната с подвижна колянна става, на стойност 5 500 – 6 200 евро. Тази протеза обаче не е предмет на делото – ищецът претендира вредите от разходи за временната протеза и първата постоянна протеза, които е закупил от чужбина. За стойността на тези протези по делото няма доказателства. Искът е установен по основание, но не и по размер, поради което съдът приема при условията на чл.130 ГПК (отм.) размер на вредите от 8 000 евро – разходи за закупуване на временна и първа постоянна протеза. Установено е чрез показанията на св.Я., че ищецът е разходвал по 75 евро всеки месец за закупуване на протезни чорапи, което за исковия период означава доказани разходи от 750 евро. Също от показанията на св.Я. се установява, че се наложило за осигуряване придвижването на ищеца закупуване на инвалидна количка на стойност 3 100 евро, но доколкото ищецът претендира единствено сумата 2 800 лв от този разход, в рамките на неговото искане съдът може да се произнесе. Що се касае до твърденията на ищеца, че е направил разходи за проходилка, приспособление за тоалет, патерици и корсети, то за тях няма никакви доказателства – закупуването на такива предмет не е установено нито с писмени, нито с гласни доказателства, поради което в тази част претенцията не е доказана по основание. За обезщетяване на вредите от наложило се придобиване на помощни средства искът е доказан в размер 8 750 евро и 2 800 лв, а предвид приетото съпричиняване от 50 процента, работодателят трябва да обезщети тези вреди наполовина – 4 375 евро и 1 400 лв.
Неоснователен е доводът в касационната жалба, че не е допустимо ползването на свидетелски показания за установяване на направените разходи за покупки на вещи на стойност над 5 000 лв. Забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК е адресирана към страните по сделката. Тя не важи за трети лица, поради което в отношенията между ищеца и ответника тази забрана не действа. Разходите за помощни средства могат да се установяват със свидетелски показания, независимо на каква стойност са закупените средства.
Претенцията за обезщетяване на разходите, направени за преустройството на дома на ищеца (премахване на стени, поставяне на парапети, пригаждане на сервизни помещения), е доказана изцяло по основание и размер. Видно от показанията на св.Я., такова преустройство е извършено и то е струвало около 15 000 лв. Свидетелката съобщава за значително повече от претендираните от ищеца разходи, включително за преустройства, които не са посочени в исковата молба. Съдът приема, че за претендираните от ищеца дейности по пригаждане на бита заявената в размер 3 000 лв претенция е адекватна на наложилите се разходи. Предвид приложението на чл.201 ал.2 ГПК, обезщетението следва да бъде намалено до размер 1 500 лв.
Неоснователно е възражението на касатора, че преустройството в дома на ищеца не е в причинна връзка с трудовата злополука. Това би могло да се поддържа, ако преустройството би било необходимо и в случай, че злополуката не е настъпила. В случая ищецът претендира вреди не от подобрения в имота, които биха били сторени във всеки случай. Неговата претенция е за разходите за преустройство, наложено именно след ампутация на крака му след злополуката. Останалите посочени от свидетелката преустройства до размер 15 000 лв не са предмет на делото и не подлежат на обсъждане.
Относно направените разходи за рехабилитация ищцовите твърдения са, че за периода август 2003 г. – ноември 2005 г. е заплащал по 606 лв месечно за рехабилитационни процедури, общо в размер 16 360 лв за 27 месеца, а отделно за трикратно лечение в [населено място] баня заплатил 4 500 лв. Според показанията на св.Я. до [населено място] баня тя е придружавала съпруга си за лечение двукратно, като първия път разходите са поети частично от НЗОК и поради това ищецът е разходвал 600 лв, включително транспорта. Втория път е заплатил 1 500 лв, включително транспорта. Показанията на св.Ж. и С. сочат, че ищецът е посетил [населено място] баня за лечение поне още веднъж за исковия период, поради което съдът приема претенцията за доказана по основание, а по размер – до 3 600 лв и то с транспортните разходи, съгласно показанията на св.Я..
Що се касае до разходите за ежедневни рехабилитационни процедури, основателно касаторът възразява в жалбата си, че свидетелските показания за тези разходи страдат от логически противоречия. Според свидетелката Я., след първите 7 поети от здравната каса рехабилитационни процедури ищецът е наел рехабилитатор, който го е посещавал ежедневно у дома му при заплащане първоначално на 10 лв, а впоследствие на 12 лв на посещение. Наетият рехабилитатор е разпитаната пред въззивния съд свидетелка С., според която от август 2003 г. до пролетта на 2005 г. ищецът е идвал почти всеки ден на рехабилитация в М. – [населено място] или е бил посещаван у дома си. Не провеждал рехабилитационни процедури само когато не се е чувствал добре или когато е пътувал за [населено място] баня. Но според свидетелката Ж. за същия период ищецът е пътувал ежеседмично поне по два пъти до [населено място], а когато не е бил в София, е ходил на рехабилитация в М.. Противоречието в свидетелските показания е очевидно, поради което съдът не може да приеме за доказано твърдението на ищеца, че в продължение на 27 месеца е правил ежедневно рехабилитационни процедури срещу заплащане. Най-малко такива процедури не са правени в периодите от време, когато е бил на лечение в [населено място] баня и когато е пътувал до [населено място]. При данните за около 8-10 пътувания месечно до [населено място] и за трикратното лечение в [населено място] баня, както и за непровеждането на рехабилитация, когато ищецът се е чувствал зле, съдът приема за доказано извършването на 18-20 процедури месечно. Такива са извършвани не до края на исковия период, а до пролетта на 2005 г., според показанията на св.С.. Касае се за 20 месеца при 18-20 процедури, заплащани по 10-12 лв за процедура, т.е. около 4 000 лв. Представеното медицинско удостоверение от [фирма] за извършена физио-кинезитерапия няма отношение към разходите за ежедневни рехабилитационни процедури, чието обезщетяване се претендира в настоящето производство, тъй като според свидетелските показания ежедневните рехабилитации са извършвани или в М. М., или в дома на ищеца, а не от [фирма]. Разходът от 606 лв, посочен във въпросното медицинско удостоверение, е за еднократно проведена физио-кинезитерапия, а не за процедурите, които ищецът извършвал ежедневно и които се заплащали по 10 – 12 лв. Следователно разходите за ежедневна терапия са доказани до размер 4 600 лв общо, а не до претендираните от ищеца 16 360 лв.
Общо за рехабилитация (ежедневни процедури, процедури в [населено място] баня и физио-кинезитерапия при [фирма]) ищецът доказа направени разходи от 8 200 лв, от която сума работодателят следва да го обезщети с 4 100 лв.
Разходите за транспорт, които се претендират в настоящето производство (уточняваща молба от 23.05.2007 г., л.128 от първоинстанционното дело), са за периода от август 2003 г. до ноември 2005 г. Според твърденията на ищеца, той е разходвал 4 000 лв за пътуване от дома си до мястото за рехабилитация и обратно; 15 000 лв за посещения на специалисти в [населено място] и 1 000 лв за пътуване до [населено място] баня. Относно последната претенция съдът констатира, че сумите за транспорт до [населено място] баня са включени в сумите, присъдени за обезщетяване на вредите от рехабилитации и не е допустимо повторното им присъждане. Претенцията за обезщетяване на разходите за придвижване от дома на ищеца до мястото за рехабилитация е основателна, но при съобразяване на свидетелските показания, според които рехабилитаторът е посещавал ищецът и у дома му. Както съдът вече посочи по-горе, рехабилитационни процедури за исковия период са провеждани средно 20 пъти месечно, но не винаги в М. М.. Според показанията на св.С., мястото на рехабилитация е отдалечено 3 – 5 км от дома на ищеца и той е идвал на процедури „почти всеки ден” или „аз съм ходела у тях”. Това е продължило до пролетта на 2005 г. Свидетелката Я. също съобщава, че рехабилитационните процедури са провеждани или в болнично заведение, или в дома на ищеца. При това положение не може да се приеме, че за исковия период ищецът е извършвал ежедневни пътувания за рехабилитация. Такива е извършвал следно около 15 пъти месечно до пролетта на 2005 г., т.е. около 300 пътувания на разстояние около 10 километра отиване и връщане. При среден разход на километър пробег от 0,40 лв, съгласно заключението на вещото лице М., за исковия период претенцията е доказана в размер 1 200 лв, а не в претендираните от ищеца 4 000 лв.
Що се касае до претенцията за транспортни разходи за пътуване до [населено място], ищецът претендира, че за исковия период е извършил около 200 такива пътувания. С оглед показанията на свидетелката Ж., съдът приема за доказани тези твърдения, а от заключението на вещото лице – счетоводител М. се установява, че разходите за тези пътувания възлизат на 19 152 лв. Ищецът обаче претендира 15 000 лв и само в рамките на претенцията му съдът може да се произнася.
Следователно по искането за обезщетяване на вреди от транспортни разходи ищецът доказа такива в размер 16 200 лв, като ответникът следва да поеме половината от тях, т.е. 8 100 лв.
Съответно на направените от касационната инстанция изводи, като краен резултат въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила, доколкото касаторът е осъден да заплати на ищеца 4 375 евро и 1 400 лв – обезщетение за вреди от разходи за помощни средства за придвижване; 1 500 лв – обезщетение за вреди от разходи за преустройство на бита; 4 100 лв – обезщетение за вреди от разходи за рехабилитация; 8 100 лв – за транспортни разходи. В частта, в която тези претенции са уважени в по-големи размери, въззивното решение следва да бъде отменено и същите да бъдат отхвърлени. На ответника следва да бъдат присъдени съответната част от разноските по делото, пропорционално на отхвърлената част от претенциите и след компенсация с дължимите на ищеца разноски.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд № 5006 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 2485/ 2013 г. в частта му, в която [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], БЦ „Л.”, ет.,* е осъдено да заплати на С. М. Я., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], ап.*, на основание чл.200 КТ обезщетения за имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 11.11.2002 г., за разликата над 1 500 лв до 3 000 лв – разходи за преустройство на бита; за разликата над 8 100 лв до 20 000 лв – за извършени транспортни разходи; за разликата над 4 100 лв до 15 756 лв – за разходи за рехабилитационни процедури; и за разликата над 4 375 евро и 1 400 лв до 11 700 евро и 2 800 лв – за разходи за помощни средства за придвижване; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. М. Я. против [фирма] претенции за обезщетяване на имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 11.11.2002 г., за разликата над 1 500 лв до 3 000 лв – разходи за преустройство на бита; за разликата над 8 100 лв до 20 000 лв – за извършени транспортни разходи; за разликата над 4 100 лв до 15 756 лв – за разходи за рехабилитационни процедури; и за разликата над 4 375 евро и 1 400 лв до 11 700 евро и 2 800 лв – за разходи за помощни средства за придвижване.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд № 5006 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 2485/ 2013 г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. М. Я. да заплати на [фирма] сумата 2 800 лв разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: