2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 75
гр. София, 16.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4069 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищеца „Кестрел алтернатив енерджи“ ЕООД срещу решение № 1601/01.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 2251/2019 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 1588/06.03.2019 г. по гр. дело № 3803/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Народното събрание евентуален деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в удържани от касатора-ищец и внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд, като е прекратено исковото производство по делото в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавата обективно съединени искове, както следва: главен деликтен иск (квалифициран от първата инстанция по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а от въззивната – по чл. 7 от КРБ) за заплащане на сумата 217 284.34 лв., претендирана като обезщетение за горепосочените неимуществени вреди; и евентуален иск за неоснователно обогатяване (квалифициран от първата инстанция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД) за заплащане на същата сума 217 284.34 лв., претендирана за връщане като получена без основание, и съставляваща общия размер на горепосочените такси; 3) в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) Държавата или Народното събрание (НС) е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на НС; 2) в случай на приемане на закон, чиято противоконституционност е установена с решение на Конституционния съд (КС), и настъпване на вреди от така приетия противоконституционен закон, налице ли е процесуална легитимация на законодателния орган (НС) да отговаря пряко за вреди, причинени на юридическите лица и гражданите, и налице ли е процесуална легитимация на НС да отговаря пряко за вреди, причинени от бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма; и 3) налице ли е противоправност на деяние, изразяващо се в приемане на закон, който впоследствие е бил обявен за противоконституционен с решение на КС, и бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил, произтичащо от разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излага съображения, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като дадените в съдебната практика разрешения са противоречиви.
Ответниците Държавата, представлявана от министъра на финансите, и Народното събрание (НС) в отговорите на касационната жалба излагат съображения и доводи за неоснователност на жалбата, а вторият ответник – и за липса на основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Ищцовото дружество-касатор е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници (слънчева енергия) чрез собствена фотоволтаична централа. За изкупуването на произведената от него електрическа енергия, през 2012 г. то е сключило договор с крайния снабдител „ЧЕЗ електро България“ АД. С § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет (ЗДБ) за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 01.01.2014 г., е бил допълнен ЗЕВИ, като е бил създаден раздел V в глава IV, включващ разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в, с които е въведена процесната такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. В течение на процесния по делото период 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. от ищцовото дружество по този ред са удържани процесните такси по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер 217 284.34 лв., които са били преведени от крайния снабдител по сметка на КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния държавен бюджет. С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ.
При така установените обстоятелства по делото, съвпадащи с твърденията в исковата молба, апелативният съд е приел, че главният деликтен иск срещу Държавата и евентуалният деликтен иск срещу НС са идентични по предмет и са насочени към ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица, съобразно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие. Излагайки подробни съображения, въззивният съд е достигнал до изводите, че отговорността по чл. 7 от КРБ може да се реализира както пряко срещу Държавата, като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в двата случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на държавата; следователно – когато са ответници по подобен иск, държавните учреждения не защитават собствената си правна сфера, а тази на държавата, поради което те участват в съдебния процес като процесуални субституенти на Държавата – във формата на процесуална суброгация. Съдът е приел, че по тази причина е правноневъзможно едновременното предявяване на два иска с един и същи предмет – един срещу процесуалния субституент и друг – пряко срещу субекта, в чиято правна сфера ще рефлектира съдебното решение; ако носителят на материалното право или задължение пряко участва като страна в исковия процес, то не е необходимо подобно участие и чрез процесуален субституент, тъй като на практика засегнатият заинтересован субект е само един – този, в чиято имуществена сфера ще настъпят последиците от съдебното решение. В този ред на разсъждения въззивният съд е приел, че предявеният евентуален деликтен иск срещу НС би бил допустим, ако на същото основание не бе предявен предметно идентичен главен иск срещу самата Държава, но тъй като в случая се касае до предметно и субектно идентични искови претенции, съдът е намерил, че евентуалният иск срещу НС е недопустим, което води и до недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение в тази му част.
За да намери за неоснователен главния деликтен иск срещу Държавата, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че по аргумент от действието ex nunc на решението на КС, уредено в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, действието на закона за предходен период не може да се счита за неправомерно, което означава, че самият закон, преди обявяването му за противоконституционен, не може да се счита за противоправен акт, а липсата на противоправност означава и че липсва част от фактическия състав на обективната отговорност по чл. 7 от КРБ. Въззивният съд е намерил, че подобна противоправност не може да се изведе и от неизпълненото задължение на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, която разпоредба предвижда, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, като за това е регламентиран срок до 2 месеца от влизане в сила на решението на КС – чл. 88, ал. 4 от ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). В тази връзка съдът е приел, че законът предвижда задължение за уреждане на последиците, но не задължава как точно те да бъдат уредени и по-специално – не задължава Народното събрание да приеме закон за възстановяване на паричните суми, събрани от правните субекти в периода на действие на закона, преди обявяването на неговата противоконституционност. В заключение, отново е изтъкнато, че не е налице противоправност като елемент от основанието за възникване на отговорността по чл. 7 от КРБ и по тази причина, събраните от касатора-ищец суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, доколкото същите са събрани въз основа на валидно действащ закон.
Препращайки към така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че е налице е и валидно правно основание за събиране на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ, а именно – действащият закон за периода преди обявяването му за противоконституционен, поради което съдът е приел, че тези такси не подлежат на връщане, и като неоснователно получени от Държавата – по евнтуалния кондикционен иск срещу нея, който също е отхвърлен като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените решаващи мотиви към обжалваното решение, правните въпроси в изложението на касатора (макар вторият и третият – недотам прецизно формулирани) са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото.
На настоящия съдебен състав е служебно известно, че с определение от 17.09.2019 г. по конст. дело № 12/2019 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество искането на Пленума на Върховния административен съд за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, във връзка с отговор на три въпроса, първият от които е следният: какво е действието на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ. Със същото определение от 17.09.2019 г. конст. дело № 12/2019 г. е присъединено към конст. дело № 5/2019 г. за съвместно разглеждане и решаване. Настоящият съдебен състав намира, че разрешаването от КС на цитирания въпрос във връзка с исканото задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, е от съществено значение за разрешаването и на формулираните в изложението на касатора правни въпроси, обуславящи решаващите мотиви към обжалваното по настоящото дело въззивно решение, респ. – от съществено значение е за произнасянето по допускането на последното до касационно обжалване, предвид разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 3 от ГПК. Поради това, преди произнасянето на КС не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК по настоящето дело, производството по което следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК – до приключването на конст. дело № 5/2019 г.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА производството по гр. дело № 4069/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, до приключване на производството по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: