1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр.София, 26.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
пети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1858/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. Г. В. и Б. В. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на В. апелативен съд № 95 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 267/ 2010 г. С посоченото решение, след като е отменено частично решение на В. окръжен съд по гр.д.№ 1295 2006 г., „П. гимназия по текстил и моден дизайн”[населено място] е осъдена да заплати на Х. С. В. сумата 8 013 лв обезщетение за ползване без основание на собственото му дворно място и сумата 16 093 лв обезщетение за ползване без основание на сгради в това дворно място, а на А. М. К. – да заплати сумата 6 364 лв обезщетение за ползване без основание на нейни собствени недвижими имоти.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване (чл.284 ал.3 т.1 от ГПК) жалбоподателят формулира материалноправният въпрос може ли да се предяви иск по чл.59 от ЗЗД, ако ищецът е разполагал с друг иск да защити правата си, но е пропуснал давностния срок да стори това. Счита, че въззивният съд е отговорил положително на този въпрос, докато обратното било прието в задължителното за съдилищата Постановление на Пленума на ВСРБ № 1 от 1979 г. (ППВС № 1 от 1979 г.). В противоречие със същото постановление бил решен и материалноправният въпрос от кога тече давността за вземанията за неоснователно обогатяване. Жалбоподателят повдига и процесуалноправните въпроси за значението на указанията на ВКС, дадени при отмяна на въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане и за значението на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск по чл.108 от ЗС за последваща претенция за обезщетяване на ползването на същия имот. Претендира, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и моли за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответниците по касация Х. С. В. и А. М. К. оспорват жалбата и поддържат, че обжалваното решение е съобразено с ППВС № 1 от 1979 г. Молят обжалването да не бъде допускано.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. По искането за допускане на касационно обжалване съдът намира следното:
Обжалваното решение е постановено при повторно въззивно разглеждане на делото, след като веднъж вече спорът е бил отнесен за разглеждане от касационната инстанция. С решение № 879/09 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 2304/ 2008 г. състав на ВКС, ІV г.о., по касационни жалби на Х. В. и А. К. е отменил частично въззивно решение на апелативния съд по гр.д.№ 454/ 2007 г. в частта, в която са отхвърлени искове на касаторите. Делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд с указания, че фактите, въз основа на които ищцата К. претендира да са възникнали субективни права срещу ответника, са непълни и че съдът е следвало да изиска допълнителни уточнения по реда на чл.109 ал.2 от ГПК (отм.) за да очертае предмета на спора. По отношение на Х. В. са дадени указания, че за уважаване на иска му е достатъчно същият да докаже качеството си на наследник на акционерите на бившето дружество, от което имотът е национализиран. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че ищците са наследници на акционери в дружеството, от които имотът е одържавен по реда на З., че по отношение на техни братя и сестри има влязло в сила решение, за определяне на квотите в съсобствеността и че не би могло наследници от еднакъв ред при наследяване по закон да имат различни права. По отношение на погасителната давност на вземането е прието, че за период пет години преди завеждане на иска не е възможно вземането да е погасено по давност. По въпроса за наличие на влязло в сила решение по отношение на Х. В., с което са отречени правата му на собственост, е счетено, че това е без значение, тъй като по отношение на брат му като наследник по закон на бившите акционери правото на собственост е установено и това не може да не важи и за другия законен наследник.
Предвид изложеното повдигнатите от касатора въпроси обуславят въззивното решение. Материалноправните от тях обаче не са решени в противоречие със задължителното тълкуване, дадено в ППВС № 1 от 1979 г. В постановлението изрично е подчертано законовото положение, че искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД е субсидиарен, т.е. не може да се предяви, ако ищецът разполага или е разполагал с друг иск да защити правата си. В конкретния случай обаче въззивният съд не е приел, че ищците са разполагали с друг иск, така че решението му да е постановено в разрез със задължителното тълкуване. При неоснователно ползване на чужд имот отношенията между ползвателя и действителния собственик не се уреждат с договор, нито се касае до деликт или до водене на чужда работа без натоварване или за даване на нещо без основание. Няма друг източник на задължения, който да изравни неоснователното обогатяване, извън правилото на чл.59 ал.1 от ЗЗД, както е приел и въззивният съд. Обжалваното решение съответства на ППВС и по въпроса за давността. Прието е, че тя е пет години и започва да тече от момента на получаване на престацията. Задължителното тълкуване е в смисъл, че обезщетението за ползването на чужд имот се дължи от момента на ползването, а когато искът е заявен в 5 годишен срок от момента на ползването, давността се спира и се прекъсва съгласно чл.115 и чл.116 от ЗЗД. Като е приел същото, въззивният съд е отговорил на поставеното възражение за изтекла давност в съгласие, а не в противоречие със задължителното тълкуване на ВС.
Следователно няма основание за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси.
Процесуалноправните въпроси се поставят по различен начин спрямо ответниците по касация, тъй като първият от тях е релевантен само за Х. В. – само по отношение на него има влязло в сила решение за отхвърляне на ревандикационен иск за имота, за чието ползване се претендира обезщетение. Въпросът дали това решение преклудира възможността ищецът да иска като собственик на една вещ обезщетение за ползването й (при положение, че за негов сънаследник има влязло в сила решение в обратния смисъл), освен че обуславя въззивното решение, е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Това е така, защото законодателството не съдържа изричен отговор на този въпрос, нито по него има утвърдена практика. Следователно в частта, в която са уважени исковете на Х. В. касационното обжалване следва да се допусне.
Що се касае до уважаването на исковете на А. К., за нея няма влязло в сила решение за отричане на правото й на собственост. Не може да послужи като основание за допускане на обжалването и въпроса, свързан с изпълнението или неизпълнението на указанията на касационната инстанция при новото разглеждане на спора от въззивния съд, тъй като той няма претендираното от касатора значение по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Отговор на въпроса се съдържа изрично в разпоредбата на чл.218з от ГПК (отм.) и няма данни в практиката на съдилищата да има затруднения по прилагането на разпоредбата. Задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на спора са указанията по тълкуване и прилагане на закона. Други указания не могат да бъдат обвързващи и неизпълнението им не опорочава въззивното решение. Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която са уважени исковете на А. К..
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на В. апелативен съд № 95 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 267/ 2010 г. в частта му, в която „П. гимназия по текстил и моден дизайн”[населено място] е осъдена да заплати на А. М. К. – сумата 6 364 лв.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на В. апелативен съд № 95 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 267/ 2010 г. в частта му, в която „П. гимназия по текстил и моден дизайн”[населено място] е осъдена да заплати на Х. С. В. сумата 8 013 лв обезщетение за ползване без основание на собственото му дворно място и сумата 16 093 лв обезщетение за ползване без основание на сгради в това дворно място.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 482,12 лв (четиристотин осемдесет и два лева, дванадесет стотинки). В противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: