2
определение по гр.д.№ 569 от 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1110
гр.София11.12.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Лидия Рикевска
Теодора Гроздева
като изслуша докладваното от съдия Т. гр.д.№ 569 по описа за 2010 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. Н. С., К. Г. С. и И. Н. С. срещу решение № 2130 от 29.12.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д.№ 3083 от 2008 г., с което е отменено решение № 81 от 01.04.2002 г. по гр.д.№ 333 от 1998 г. на Пловдивския районен съд и вместо него е постановено ново решение за допускане на делба на два имота, останали в наследството на Н. И. С., починал на 04.04.1992 г. /апартамент, находящ се в гр.Пловдив и дворно място с построените в него жилищна и стопански сгради, находящи се в с.Белащица/ между неговите наследници Д. Н. С., К. Г. С. и И. Н. С. при посочени от съда квоти.
Съделителката Д. Н. С. обжалва решението в частта относно квотите на страните като твърди, че неправилно съдът е зачел направения в полза на К. С. и И. С. завет от 27.03.1992 г., който не бил написан и подписан от наследодателя и като такъв бил нищожен на основание чл.42, ал.1, б.”б” във връзка с чл.25, ал.1 от Закона за наследството. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.2 от ГПК- противоречие на решението с приетото в решение № 2981 от 09.05.2000 г. по адм.дело № 5921 от 1999 г. на В. и решение № 1050 от 21.10.1991 г. по гр.д.№ 853 от 1991 г. на ВКС, Първо г.о. по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.
Съделителите К. Г. С. и И. Н. С. обжалват решението в частта, с която съдът е приел, че искането на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството на Н. С. не е погасено по давност, че е неоснователно възражението на К. С. по чл.21 от СК /отм./, че построената в дворното място в с.Белащица вилна сграда е нейна изключителна собственост и относно квотите на страните в съсобствеността, които били неправилно изчислени. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК по следните въпроси: 1. Дали претенцията на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството е погасена по давност и 2. Дали правилно са определени квотите на страните и дали правилно е допусната делба и на двата имота-предмет на завета с оглед задължението на съда по чл.34 от Закона за наследството да предложи на заветниците да изберат имота, с който да се извърши намаляване на завещателното разпореждане и с оглед правото на тези заветници по чл.36 от ЗН да задържат имот- предмет на завета, чиято стойност не надвишава с 1/4 разполагаемата част от наследството. Като решения на ВКС, на които обжалваното решение противоречи, са посочени и представени: решение № 679 от 25.11.1996 г. по гр.д.№ 848 от 1996 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр.д.№ 353 от 1991 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 150 от 04.03.1992 г. по гр.д.№ 1071 от 1991 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 213 от 19.07.2001 г. по гр.д.№ 592 от 2000 г. на ВКС, Първо г.о.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови обжалваното решение за допускане на делбата на двата горепосочени имота, въззивният съд е приел, че единият имот /апартамент в гр.Пловдив/ е бил индивидуална собственост на наследодателя Н. С., а вторият имот /дворно място в с.Белащица, заедно с построените в него вилна сграда и стопански постройки/ е било съпружеска имуществена общност между Н. С. и втората му съпруга К. С.. Приел е, че заветът от 27.03.1992 г., който Н. С. е направил в полза на втората си съпруга и сина си И. С. е действителен /написан и подписан от наследодателя/ и че с този завет се нарушава запазената част от наследството на дъщерята на Н. С.- Д. С.. Счел е за неоснователно възражението на ответниците, че искането на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството на баща й е погасено по давност, тъй като от момента в който заветниците били упражнили правата си по завещанието /02.03.1999 г., когато в съдебно заседание по делото Д. С. е била известена, че в полза на К. С. и И. С. има направено завещание /завет/ до момента на предявяване на искането за възстановяване на запазената част /23.04.1999 г./ не са изминали 5 години. Съдът е приел за недоказано възражението на К. С. и И. С. за придобиване на делбените имоти по давност, тъй като е приел, че няма доказателства след смъртта на Н. С. съпругата му и синът му да са отблъснали владението на дъщеря му Д. С., като са демонстрирали пред нея намерението си да своят целите наследствени имоти. За недоказано е прието и възражението на К. С. за изключителна собственост върху вилната сграда в с.Белащица на основание чл.21 от СК /отм/. Предвид на всичко това и след като е изчислил наследствената маса, съдът е постановил съразмерно намаляване на завещателните разпореждания от 27.03.1992 г. и с оглед на това е допуснал делба на двата имота при следните квоти: за апартамента в гр.Пловдив:125033/500132 ид.ч. за Д. С., 161942/500132 ид.ч. за К. С. и 213157/500132 ид.ч. за И. С., а за горепосоченото застроено дворно място в с.Белащица: 125033/1000264 ид.ч. за Д. С., 161 942/1000264 ид.ч. за К. С. и 213157/1000264 ид.ч. за И. С..
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице противоречие на решението с решение № 150 от 04.03.1992 г. по гр.д.№ 1071 от 1991 г. на ВКС по въпроса: има ли съдът задължение по чл.34 от ЗН да даде срок на заветника да избере с кой от двата завещани имота да се извърши намалението на завещателното разпореждане за възстановяване на запазената част на наследника. Поради това е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд.
Налице е противоречие на обжалваното решение със съдебната практика, обективирана в решение № 213 от 19.07.2001 г. по гр.д.№ 592 от 2000 г. на ВКС, Първо г.о., и по въпроса за приложението на чл.36 от ЗН, по-конкретно в кои случаи имотът-предмет на завета остава собственост на заветника и в кои случаи този имот остава в наследството и при какви квоти се дели между наследниците по закон. Поради това касационното обжалване следва да се допусне и по този въпрос.
Не e налице посоченото от касаторката Д. С. основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като тази касаторка не е посочила правен въпрос от значение за делото по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Посоченият от нея въпрос касае допуснато, според нея, от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл.188 от ГПК /отм./ и като такова е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.1 от ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и по първия посочен от касаторите К. С. и И. С. въпрос /дали претенцията на Д. С. за възстановяване на запазената й част от наследството е погасена по давност/, тъй като този въпрос е фактически /зависи от събраните по делото доказателства/, а не правен по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на Д. Н. С. срещу решение № 2130 от 29.12.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 3083 от 2008 г.
ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на К. Г. С. и И. Н. С. срещу решение № 2130 от 29.12.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 3083 от 2008 г.
ДАВА едноседмичен срок на касаторите К. С. и И. С. да внесат по сметка на ВКС на РБ държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лв. /петдесет лева/.
УКАЗВА на същите, че при невнасяне на държавната такса в срок, касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея гражданско дело пред ВКС- прекратено.
След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва за насрочване или евентуално за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.