1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 660
гр.София, 14.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1226/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Г. К. Т. (ищец по делото) и на В. ф. ***** – Ч. (ответник по делото), срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-127 от 17.11.2016 г. по гр.д.№ 1615/ 2016 г. С него (в обжалваната пред въззивния съд част) частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 383/ 2015 г. и като краен резултат В. ф. ***** – Ч. е осъдено да заплати на Г. Т. 11 043,77 лв – стойност на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд – фактически отработено служебно време над законоустановената продължителност за период 01.04.2001 г. – 30.11.2014 г., със законната лихва върху тази сума от 23.01.2015 г. до окончателното й изплащане, както и 187,98 лв мораторна лихва върху главницата за период 08.12.2014 г. – 23.01.2015 г. Отхвърлен е изцяло искът на Г. Т. против В. ф. ***** – Ч. за заплащане на сумите 2 827,50 лв – разлика между дължимото и фактически изплатеното месечно възнаграждение за период 12.05.2009 г. – 31.12.2012 г., със законната лихва от 23.01.2015 г., и 1 106,02 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата.
Ищецът Г. Т. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща исковите претенции, а ответникът В. ф. ***** – Ч. – в осъдителната по отношение на него част (за разликата над 450,13 лв главница и 69,50 лв мораторна лихва, за които първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, до уважените от въззивния съд размери 11 043,77 лв и 187,98 лв).
Жалбоподателят – ищец повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд) материалноправни въпроси 1.когато военнослужещ, даващ 24 часови дежурства, положи труд в повече от законоустановеното месечно служебно време, от кой момент има право на обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на извънреден труд; 2. след влизане в сила на ЗВСОРБ (ДВ бр.35/ 2009 г.) дължи ли се възнаграждение на военнослужещи по чл.212 ал.1 т.2 от Закона, въпреки че с подзаконови нормативни актове това възнаграждението е регламентирано в по-малък размер. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В. ф. ***** – Ч. не взема становище по тази жалба. В качеството си на касатор, в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, то релевира като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол следните материалноправни въпроси (също уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС): 1. приложима ли е разпоредбата на чл.136а КТ за отношенията, възникващи при полагане на дежурства от военнослужещ, времето на които дежурства превишават законоустановената месечна продължителност на служебното време; 2. ако при същите условия за военнослужещия възниква право на обезщетение за положения в повече от законоустановеното време труд в момента на прекратяване на правоотношението му и е направено възражение за изтекла погасителна давност, погасено ли е вземането за период предшестващ три години, в които е било възможно да се иска компенсация на извънредния труд с намаляване на работното време. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че се разрешават противоречиво от съдилищата (решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1454/ 2016 г.).
Ищецът Г. Т. оспорва касационната жалба на ответника и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване в осъдителната част. Според него повдигнатите въпроси не са такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, евентуално поддържа, че не се разрешават противоречиво от съдилищата (соченото решение на окръжния съд не е влязло в сила), евентуално – че нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по разрешаването им има установена от Върховния касационен съд задължителна практика.
Съдът намира жалбата на Г. Т. за недопустима в частта, в която се оспорва въззивното решение за отхвърляне на предявените от него искове против В. ф. ***** – Ч. за заплащане на сумите 2 827,50 лв – разлика между дължимото и фактическите изплатено месечно възнаграждение за период 12.05.2009 г. – 31.12.2012 г., със законната лихва от 23.01.2015 г., и 1 106,02 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата. По тези претенции съдът се е произнесъл за съществуването на вземане в размер търсената сума и съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК това е цената на предявените искове. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглеждат искове с цена до 5 000 лв, не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.2 т.1 ГПК. Подадената жалба срещу решението в тази му част е недопустима и не следва да се разглежда по същество.
С оглед частичната недопустимост на касационната жалба на ищеца, не следва да се поставя на обсъждане вторият формулиран от него материалноправен въпрос (дали след влизане в сила на действащия ЗВСОРБ възнаграждението на военнослужещите се дължи в размерите по чл.212 ал.3 от Закона, въпреки че с подзаконови нормативни актове това възнаграждение е определено в по-малък размер). Този въпрос касае въззивното решение единствено по исковете, по които касационната жалба не подлежи на разглеждане. Затова е безпредметно обсъждането както на релевантността на въпроса към правните разрешения на въззивния съд, така и наличието на допълнителните основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
В останалата част решението подлежи на касационно обжалване и подадените жалби са допустими, поради което съдът следва да се произнесе по исканията на срещупоставените страни за допускане на касационния контрол.
За да уважи исковете, квалифицирани по чл.203 ал.3 ЗОВСРБ (отм.) и чл.86 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено чрез препращане по чл.272 ГПК, че за периода 13.01.1994 г. – 08.12.2014 г. между ищеца и ответника е съществувало служебно правоотношение, по силата на което ищецът, със звание „сержант”, е заемал длъжността „завеждащ хранилище” във В. ф. ***** – Ч. и негови праводатели. За времето на службата, от 01.04.2001 г. до прекратяване на правоотношението, Г. Т. давал 24-часови дежурства, при което времето на дежурствата превишавало законоустановената продължителност на работното време, като сумарно превишението е 2 380 часа. Не се установява от доказателствата по делото за така положения извън законоустановеното служебно време труд ответникът да е компенсирал ищеца с намалено работно време или почивка, нито да е платил обезщетение. При тези фактически установявания, от правна страна съдът извел, че времето, в което се полагат дежурства, не съставлява извънреден труд, а труд, положен при удължено служебно време, за което се полага компенсация с почивка. За този труд военнослужещият няма право на обезщетение преди прекратяване на правоотношението, но след тази дата, при аналогично приложение на разпоредбата на чл.136а КТ, вземането за компенсиране на времето на дежурства, надхвърлящо законоустановеното, се трансформира във вземане за плащане на обезщетение. Ответникът не е доказал компенсиране на ищеца, нито плащане на обезщетение, поради което искът за главницата е основателен. Ответникът обаче не е в забава за плащане на обезщетението преди прекратяване на правоотношението, тъй като едва в този момент вземането възниква. Затова обезщетение за забавено изпълнение се дължи само от датата на прекратяването, а искът по чл.86 ал.1 ЗЗД за времето преди таза дата е неоснователен.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, първият релевиран от касатора – ищец материалноправен въпрос (когато военнослужещ, даващ 24 часови дежурства, положи труд в повече от законоустановеното месечно служебно време, от кой момент има право на обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на извънреден труд) е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и обуславя крайните му изводи. Даденото разрешение не противоречи на практиката на Върховния касационен съд, защото решенията по гр.д.№ 706/ 2009 г., ІІІ г.о. и по гр.д.№ 887/ 2009 г., ІV г.о., на които се позовава касаторът – ищец, не дават обвързващо тълкуване от кой момент изпада в забава задълженото по вземане за плащане на извънреден труд лице, те разрешават други правни въпроси. При решаването по същество на спора обаче в тези два съдебни акта е застъпено разбирането, че обезщетението за забавено плащане на обезщетението за положен в повече от законоустановеното служебно време труд от военнослужещи, даващи дежурства, се дължи от момента, в който превишението не е компенсирано. В обжалваното в настоящето производство решение е дадено друго правно разрешение: обезщетението за забава се дължи от датата на прекратяване на правоотношението. С оглед това противоречие, в отхвърлящата иска по чл.86 ал.1 ЗЗД част, е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, но не по т.1, а по т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК.
По жалбата на касатора – ответник няма основание за допускане на касационния контрол по първия релевиран от него материалноправен въпрос (приложима ли е разпоредбата на чл.136а КТ за отношенията, възникващи при полагане на дежурства от военнослужещ, времето на които дежурства превишават законоустановената месечна продължителност на служебното време). Въпросът е обуславящ, защото е включен в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд, но той няма претендираното от В. ф. ***** – Ч. значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито се разрешава противоречиво от съдилищата. Даденото правно разрешение съответства на установената от Върховния касационен съд практика по реда на чл.290 ГПК (срв. решение на ВКС ІІІ г.о. по гр.д.№ 1123/ 2010 г. и цитираните в него актове). Според тази практика за положен труд над нормалната, но в границата на увеличената продължителност на служебното време, каквато е службата при дежурство до 24 часа, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. Ако до прекратяване на правоотношението с военнослужещия положената от него служба при увеличено служебно време не е била компенсирана, тя следва да му бъде заплатена като извънреден труд, по аналогия от чл.136а ал.5 КТ. Няма основания за промяна на така установената практика, а въззивното решение е съобразено с нея.
По втория поставен от ответника материалноправен въпрос обаче касационното обжалване следва да бъде допуснато. Въпросът при полагане на дежурства от военнослужещ, времето на които превишава законоустановената месечна продължителност на служебното време, погасява ли се с тригодишна давност вземането за плащане на обезщетение за положения в повече труд от момента, в които е било възможно да се извърши компенсирането му с намалено служебно време, е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение по гр.д.№ 3253/ 2013 г., ІV г.о.). При наличието на основанието по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, няма значение дали въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата, а е от значение единствено дали е разрешен в противоречие с обвързващата практика. В случая такова противоречие е налице, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и в осъдителната му част.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Г. К. Т. срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-127 от 17.11.2016 г. по гр.д.№ 1615/ 2016 г. в частта му, в която са отхвърлени предявените против В. ф. ***** – Ч. искове за заплащане на сумите 2 827,50 лв – разлика между дължимо и фактически изплатено месечно възнаграждение за период 12.05.2009 г. – 31.12.2012 г., със законната лихва от 23.01.2015 г., и 1 106,02 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата.
В тази част определението може да се обжалва от Г. К. Т. в седмичен срок от връчването на препис от него пред друг състав на Върховния касационен съд.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-127 от 17.11.2016 г. по гр.д.№ 1615/ 2016 г. в останалата му част.
Касаторът – ищец е освободен от задължението за плащане на държавни такси.
Указва на касатора – ответник В. ф. ***** – Ч. в седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 236,87 лв (двеста тридесет и шест лева, осемдесет и седем стотинки), в противен случай жалбата му ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след влизане в сила на определението за частично прекратяване на производството и след представяне на доказателства за внесената държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: