– 9 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 315
гр. София 03.04.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.12.2017 (шести декември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3201 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 60 334/05.05.2017 година, подадена от В. С. А. и С. М. А. и втора такава с вх. № 73 703/02.06.2017 година, подадена от В. А. Л., двете срещу решение № 2092/30.03.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изменил частично първоинстанционното решение № 12 351/04.02.2016 година на Софийски районен съд, гражданска колегия, 30-ти състав, постановено по гр. д. № 17 773/2013 година, при което като краен резултат В. А. Л.-ч. с. и., с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 780 в регистъра на К. е осъдена, на основание чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на В. С. А. и С. М. А. сумите от по 2091.94 лева на всеки един от тях, представляват недължимо събрани суми по изпълнително дело № 20077800400004 и по изпълнително дело № 20087800400312, както и сумите от по 700.68 лева на всеки един от тях, представляващи недължимо събрана такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по изпълнително дело № 20087800400312, като за разликата над уважените до пълните претендирани размери исковете са отхвърлени като неоснователни.
В касационната жалба на В. С. А. и С. М. А. е посочено, че решението на Софийски градски съд в частта му, с която предявените от тях срещу В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К. искове, с правно основание чл. 441, ал. 1 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, са отхвърлени за разликата над уважените до пълните претендирани размери е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново такова, с което предявените срещу В. А. Л. искове с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД да бъдат уважени до пълните предявени размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. С. А. и С. М. А. са посочили, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба В. А. Л. е подала отговор на същата с вх. № 102 264/31.07.2017 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година в тази му част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
С подадената от В. А. Л. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която предявените срещу нея от В. С. А. и С. М. А. искове с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД са уважени. Твърди се, че в тази си част решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, В. А. Л. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответниците по тази касационна жалба В. С. А. и С. М. А. са подали отговор на същата с вх. № 98 716/24.07.2017 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година в тази му част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
В. С. А. и С. М. А. са били уведомена за обжалваното решение на 13.04.2017 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 60 334/05.05.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
В. А. Л. е била уведомена за обжалваното решение на 02.05.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 73 703/02.06.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че за да се прецени налице ли е неоснователно събрана сума в по изпълнително дело № 20077800400004 и по изпълнително дело № 20087800400312, двете на В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К., което е основния спор между съдебния изпълнител от една страна и В. С. А. и С. М. А. от друга следвало от събраната от последните двама сума от 36 110.33 лева да се приспадне възстановената им по обратния изпълнителен лист по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К. сума от 5111.15 лева (недължимо обезщетение в размер на 76.21 лева месечно за периода от 29.10.1999 година до 25.05.2005 година. От получената в резултат на това сума от 30 999.18 лева следвало да се извади размера на реално дължимото се от В. С. А. и С. М. А. на Т. С. К. обезщетение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.) за периода от 29.10.1999 година до 27.03.2009 година, когато било отпаднало основанието за заплащане на същото, което било в размер на 17 200.87 лева, както и размера на разноските на взискателя в изпълнителните производство за държавна такса, депозити за вещи лица и адвокатско възнаграждение в размер на 6961.00 лева, както и размера на пропорционалната такса върху събраната сума за изпълнение на дължимото парично вземане за обезщетение, които са в размер на 1252.05 лева, като получената след това приспадане сума от 5585.26 лева се явявала неоснователно събрана. От последната сума 4183.89 лева представлявала неоснователно събрана сума за обезщетение по чл. 2282, ал. 2 от ГПК (отм.), а сумата от 1401.37 лева, неоснователно събрана такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. От приетите по делото заключения не можело да се направи категоричен извод, че сумата от 4183.89 лева е била събирана от В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К., като вземане на взискателя, представляващо лихва за забава върху дължимото обезщетение за ползване, но така или иначе безспорно се установявало, че е налице недължимо събрана сума по изпълнителните дело.
Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на В. С. А. и С. М. А., че начислените и събрани суми за разноски на взискателя и такси по ТТРЗЧСИ в изпълнителните производства, не следвало да се приспадат от общо внесената от тях сума, тъй като те вече били приспаднати веднъж при рекапитулацията по обратния изпълнителен лист по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.. В конкретния случай, рекапитулацията по образуваните пред В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К. изпълнителни дела и по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К., образувано по обратния изпълнителен лист, не следвало да се взима предвид при преценката налице ли е неоснователно събрана от ищците сума от В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.., тъй като по обратния изпълнителен лист, освен недължимо събраното обезщетение по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм.), предмет на принудително изпълнение са били и вземания за законна лихва върху вземането от 5111,51 лева. Отделно от това тази рекапитулация била извършена на база счетоводна експертиза, назначена от частния съдебен изпълнител, която не можело да бъде ценена в исковото производство, тъй като не е събрана по надлежния процесуален ред.
Съставът на Софийски градски съд е приел, че събраната от В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К. сума от 4183.89 лева е била неправомерно събрана, доколкото излиза извън обективните предели на изпълнителния лист и представлява имуществена вреда за В. С. А. и С. М. А., за настъпването на която следвало да се ангажира именно отговорността на съдебния изпълнител. Затова исковете на всеки един от В. С. А. и С. М. А. били основателни до размера от 2091.94 лв. по отношение на недължимо събрани суми за обезщетение по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм.) и до размера от 700.68 лева по отношение на недължимо събрани такси по т. 26 ТТРЗЧСИ по изпълнително дело № 20087800400312 на В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К..
Неоснователни били доводите на В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К., че за законосъобразно изпълнение на задълженията си, тя е следвало да събира освен месечното обезщетение за ползване, така също и размера на задължението, което е заварила при поемане на делото от Д., още повече, че е била обвързана с окончателен съдебен акт на съда. Съдът по деликтния иск преценявал процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. Това било така, тъй като с решението по жалба срещу действия на частния съдебен изпълнител се формирала сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната им, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност, т.е. противоправността, като елемент от фактическия състав на търсената от съдебния изпълнител отговорност за вреди, не била резултатна от решението по жалбата, чиито последици били конститутивни. В конкретния случай безспорно се установявало, че от В. С. А. и С. М. А. е събрана сума в изпълнителното производство, която не е дължима от тях, тъй като надхвърляла размера на вземането по издадения на 12.12.2003 година изпълнителен лист, като това се дължало именно на действията на частния съдебен изпълнител. Безспорно било и това, че върху недължимата сума е била начислена и пропорционална такса от частния съдебен изпълнител, която също не се дължала от В. С. А. и С. М. А..
Неоснователно било и направеното възражение, че претендираните от В. С. А. и С. М. А. суми, са погасени по давност. В съдебната практика нямало спор относно срокът, с изтичането на който се погасяват тези вземания и този срок бил петгодишен по чл. 110 от ЗЗД. Срокът бил тригодишен само за вземанията за лихви върху вземанията от непозволено увреждане. При деликт давността течала от откриване на дееца, защото това е моментът, в който кредиторът можел да предяви вземането си, а когато той е известен-от деня на извършването му. Ако увреждащото действие продължавало през определен период от време, какъвто бил конкретния случай, давността започвала да тече от крайния момент на периода. По делото нямало спор, че последната вноска по второто изпълнително дело е събрана през февруари 2009 година, от който момент била започнала да тече давността за вземанията на В. С. А. и С. М. А. за непозволено увреждане, поради което, доколкото към датата на предявяването на исковете-22.04.2013 година, не бил изтекъл петгодишния срок по чл. 110 от ЗЗД, вземанията за недължимо събрани суми и такси по изпълнителните дела, не са били погасени по давност.
Във връзка с направените от състава на Софийски градски съд изводи с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. С. А. и С. М. А. обосновават искането си за допускане на касационно обжалване като са поставили процесуалноправните въпроси за това длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, не само по себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила и да адресира всички доводи на страните и за това следва ли при обсъждане на доказателствата и доводите съдът да вземе предвид и направените от страните признания на неизгодни факти, които да бъдат преценени с оглед на всички обстоятелства по делото. По отношение на първия от поставените въпроси се излагат твърдения, че възприетото от въззивния съд противоречи на установената съдебна практика намерила израз в решение № 164/04.06.2014 година, постановено по гр. д. № 196/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 388/17.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1975/2011 година, решение № 27/02.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4263/2014 година и решение № 327/03.04.2017 година, постановено по гр. д. № 2113/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Такива са твърденията и по отношение на втория въпрос, като по отношение на него противоречието се обоснова с решение № 3/15.03.2016, постановено по гр. д. № 2526/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
Освен горните два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. С. А. и С. М. А. е формулиран и процесуалноправния въпрос за това допустимо ли е едно и също доказателствено средство, което е признато за негодно по отношение на фактите, които са в доказателствена тежест ва едната страна в процеса, да се приеме за годно по отношение на фактите, които са в доказателствена тежест на другата страна в процеса. Искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос се мотивира с твърденията, че същия попада в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. А. Л. е поискала допускането на решението на Софийски градски съд въз основа на материалноправния въпрос за това от кой момент започва да тече погасителната давност за вземане основано на непозволено увреждане, ако увреждащото действие продължава през определен период от време. Твърди се, че по този въпрос обжалвалото решение е поставено в противоречие с установената съдебна практика установена в решение № 2/25.01.1974 година по гр. д. № 101/1973 година на ОСГК на ВС, ППВС № 4/30.10.1975 година, ППВС № 2/21.11.1982 година, решение № 605/06.06.1995 година, постановено по гр. д. № 2462/1994 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., ТР № 5/05.04.2006 година, постановено по тълк. д. № 5/2005 година на ОСГТК на ВКС, решение № 287/01.11.2012 година, постановено по гр. д. № 1360/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 225/27.10.2016 година, постановено по гр. д. № 1359/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това се твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на материалноправния въпрос за това налице ли е виновно и противоправно поведение на частния съдебен изпълнител при продължаване на изпълнението за периодични вземания в случай, че длъжникът доброволно, без принуда и по своя воля извършва плащания във време и в размер, които самият той определя.
В конкретния случай не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от В. С. А. и С. М. А. процесуалноправни въпроси. Видно от данните по делото въззивният съд се е съобразил със задълженията си произтичащи от представената към изложението съдебна практика да обсъди всички събрани по делото доказателства, не само по себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила и да адресира всички доводи на страните. Съдът извършва проверка за това дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване с оглед на правните изводи на въззивният съд. При извършването на проверката касационният съд е обвързан от установените по делото от съда по същество фактически констатации и не може да извършва проверка на същите. Поради това наличието на основанията за допускане на касационно обжалване не може да бъде обосновавано с твърдения за неправилно установена от въззивният съд фактическа обстановка. Освен това то не може да бъде обосновавано и с твърдения за неправилност на въззивното решение, извличани от същото. Такива твърдения по естеството си са твърдения за наличието на основания за касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, т. 3 от ГПК и могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в производството по чл. 288 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В този смисъл са и указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година по описа на ВКС. В конкретния случай В. С. А. и С. М. А. твърдят, че на различни места в мотивите към решението си съставът на Софийски градски съд е приел различни размери на тяхното задължение по чл. 282, ал. 2 от ГПК (отм.), както и че не ставало ясно на какви точно доказателства са установени част от изводите на въззивния съд за релевантните за спора факти. Тези твърдения изразяват несъгласието на В. С. А. и С. М. А. с крайните изводи на състава на Софийски градски съд, което несъгласие обаче не е основание да бъде прието, че съдът се е произнесъл по така поставения процесуално правен въпрос в противоречие с установената съдебна практика. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. С. А. и С. М. А. процесуално правни въпроси. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че в конкретния случай, рекапитулацията по образуваните пред В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № 780 в регистъра на К.. изпълнителни дела и по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.., образувано по обратния изпълнителен лист, не следва да се взима предвид при преценката налице ли е неоснователно събрана от ищците сума от В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.., тъй като по обратния изпълнителен лист, освен недължимо събраното обезщетение по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм.), предмет на принудително изпълнение са били и вземания за законна лихва върху вземането от 5111,51 лева. Поради това посоченото от В. А. Л.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.., че производството по изпълнително дело № 20087800400312 е било приключило въз основа на тази рекапитулация, дори и да се приеме че е признание на неизгоден за нея факт, също е без значение за отговорността й по чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД. С оглед на това въззивният съд се е съобразил с това, че извършеното от страната признание на факт, не го обвързва, а признанието следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото. Несъгласието на сраните с тази оценка не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване по този процесуално правен въпрос. Липсват основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по третия от поставените от В. С. А. и С. М. А. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуалноправни въпроси. Въззивният съд е изградил изводите си за размера на дължимите се между страните суми на заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Б. С. М., което доказателство е допустима и констатациите му се взети предвид, доколкото касаят всяка една страна по делото. Твърдението на В. С. А. и С. М. А., че горепосоченото вещо лице нямало откъде да вземе информация за част от данните, освен от заключението на изслушаната и приета по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К.. икономическа експертиза с вещо лице Т. Т. М. не водят до извода, че въззивният съд е счел това заключение за годно да установи част от фактите, чиято доказателствена тежест се носи от В. А. Л., а е отрекъл тази годност за факти, чиято доказателствена тежест се носи от В. С. А. и С. М. А.. Искането за допускане на касационно обжалване по третия от поставените от В. С. А. и С. М. А. процесуалноправни въпроси е изграден именно въз основа на това твърдение, което обаче не е установено. Съставът на Софийски градски съд е изградил изводите си само въз основа на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Б. С. М., а не на тази приета по изпълнително дело № 20098430400044 на Е. Г. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на К..
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година по подадената срещу него от В. С. А. и С. М. А. касационна жалба с вх. № 60 334/05.05.2017 година, поради което такова не трябва да се допуска.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. А. Л. материално правни въпроси, а именно за това от кой момент започва да тече погасителната давност за вземане основано на непозволено увреждане, ако увреждащото действие продължава през определен период от време е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи ва въззивния съд при постановяване на решението му. Даденият от състава на Софийски градски съд отговор на този въпрос е съобразен с установената съдебна практика в случаите, когато увреждащото действие е продължило непрекъснато за определен период от време. Отговор дали това разрешение е съобразено с установените по делото факти може да бъде даден само като се има предвид какво е увреждащото действие. С оглед на това вторият от поставените в изложението на В. А. Л. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материално правни въпроси е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на състава на Софийския апелативен съд при постановяване на решението му. Поради това са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос, като по реда на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д.. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС в смисъл налице ли е виновно и противоправно поведение на частния съдебен изпълнител, което да обосновава отговорността му по чл. 441, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД, при продължаване на изпълнението за периодични вземания в случай, че длъжникът доброволно, без принуда и по своя воля извършва плащания във време и в размер, които самият той определя, вследствие на което е събрана повече от дължимата се по изпълнителното основание сума и ако е така от кой момент започва да тече погасителната давност за отговорността на изпълнителя.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година по подадената срещу него от В. А. Л. касационна жалба с вх. № 73 703/02.06.2017 година, поради което такова трябва да се допусне.
На В. А. Л. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 112.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година по подадената срещу него от В. А. Л. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. А. В. касационна жалба с вх. № 73 703/02.06.2017 година.
ДАВА на В. А. Л. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. А. В. едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 112.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2092/30.03.2017 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 12 919/2016 година по подадената срещу него от В. С. А. с Е. [ЕГН] и С. М. А. с Е. [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. А. К., касационна жалба с вх. № 60 334/05.05.2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.